ВСЕКИ ДЪХ НАПОМНЯ, ЧЕ СМИСЪЛЪТ СЕ КРЕПИ ОТ ТИШИНАТА.
Интервю с Петър Дочев от „ДЪХ“ по Дънкан Макмилан
Между потребността от любов и кризата на цивилизованото съзнание. Една двойка се опитва да намери своята истина.
“ДЪХ” oт Дънкан Макмилан / режисьор Тодор Димитров
Това е историята на един мъж и една жена, които търсят път един към друг, между потребността от любов и кризата на цивилизованото съзнание.
Действащите лица в този история, Мъжът и Жената, са като двама неосъзнати поети, които сътворяват обща поема – поемата на тяхната любов. Размяната на бързи, на пръв поглед ежедневни, често недовършени фрази придава ритъм и музикалност на словото.
Понякога единият довършва мисълта на другия, понякога го прекъсва или прекъсва собствената си мисъл, за да започне наново и да преосмисли казаното и това се превръща в поезия на търсения смисъл.
Вероятно поради тази причина авторът е разписал диалога като поема, непрекъсната от индикации за начало или край на сцена и пояснителни ремарки. Пунктуацията не се съобразява с граматическите норми, а отразява местата където персонажите си поемат дъх .
В тази поема всяка дума изплува от тишина, пътува към своя смисъл, за да потъне обратно в тишина. Всеки дъх напомня, че смисълът се крепи от тишината.
Проектът се реализира от Фондация "Театър Менон" , "Ст.Арт" ЕООД и с финансовата подкрепа на Министерство на културата.
Интервюто води: Стефанѝ Стоева
Дъх може да бъде объркана за клиширана любовна история. Мъж, жена и поезията помежду им. Какво прави ДЪХ, различна и важна?
П. Д. Всъщност качеството на Дънкан Макмилан и тази пиеса е, че хваща едно клише и го разбива на пух и прах с неговия ежедневен език, който създава поетичен ритъм. Той хвърля в различни амплитуди една двойка, една любовна история до самия и финал или така да се каже до техния последен дъх.
Пиесата хвърля светлина върху процеса на размисъл на модерния човек относно репродуцирането и създаването на семейство. Макмилан пише: „Мога да летя до Ню Йорк и обратно седем години всеки ден и да не оставя въглероден отпечатък голям, колкото този да имам дете.“ Как се зачерква този въпрос без да звучи грубо?
П. Д. Много ми хареса специално тази тема, защото тя се занимава със страховете и колебанията на младия съвременен човек. Да бъде ли семеен, да не бъде ли. Поставя се всичко на везна, която не се накланя наникъде. Веднъж след спектакъла, един зрител ме попита, дали наистина хората сме толкова нелепи. Да нелепи сме! Смешното е, че когато осъзнаем тази нелепост, всъщност тогава идва моментът, в който ние започваме да бъдем смели.
Каква роля запълва нестандартната структурата на текста? Написан като поема, непрекъсната от индикация за начало и край на сцена или пояснителна ремарка.Препинателните знаци нямат значение, а нуждата за въздух на актьорите всъщност е мястото, което индикира нещо.
П. Д. Всъщност тук се сещам за една страница на списание Култура, написана от проф. Георги Каприев за представлението и ще си позволя да цитирам един много кратък абзац, който може би отговаря на този въпрос.
„В тези 100 минути актьорите разчитат само на психофизичните си способности, на мисълта, на емоцията и на своя талант. Те преминават през кратки сцени, само със секунда - две пауза между тях. Налага им се за миг да се „пренареждат“ в съвършено различни ситуации, рязко да сменят регистри в целия спектър от емоции… и успяват.“
Всъщност ние тук, благодарение на решението на нашия режисьор Тодор Димитров, да ни постави в квадрат заобиколен от публика. В резултат на това ние няма къде да се скрием. Няма къде да си поемем дъх.
Има ли място в този квадрат за импровизация?
П. Д. Водили сме този разговор по време на репетиции и колкото по-малко импровизираме, толкова по-малко накърняваме идеята за ритъм на Дънкан Макмилан. Стремим се единствените импровизации, да са по-скоро емоционални. Начинът, по който възприемаме импулса, който подава партньора. Изкривяваме личното си преживяване и то дава отражение.
Обществото ни, дори и ерудирано остава малко или много традиционно. Културата ни е доста по-различна. Тази постановка е огледало на вътрешния свят на едни доста по-освободени от норматива хора. Как реагира публиката на автор като Макмилан?
П. Д. Ние също имахме опасения и се чудехме, как ще бъде възприемана тази драматургия. Поставихме „ДЪХ“ на един фестивал в Пазарджик. Публиката беше предимно възрастни хора и всъщност получихме много приятна обратна връзка. Причината за това е, че текстът, въпреки своята съвременност, свободомислие и директност - се оказва написан на общочовешки език, който лесно може да бъде припознат от други култури.
„Всеки дъх напомня, че смисълът се крепи от тишината.“ Започнахме разговора си с тези думи. Какво означават те за теб, който си дълбоко вникнал в това преживяване?
П. Д. Веднага се сещам! Още първия път, когато говорихме с режисьора и той споделяше за ролята на тишината, аз веднага се сетих за Блез Паскал. Той, чрез своите размишления стига до заключението, че човек изпитва огромен ужас, когато остане самичък в стая. Това се дължи на личната му непоносимост към самия него.
Всъщност способността да бъдем в тишина… сами. В това се крие голяма сила.
И когато героите в тази пиеса, могат да бъдат поотделно и заедно сами в тишина, то тогава могат да останат заедно завинаги.