By Angelica Scarante
“THE ROOM OF PLEASURE IS EMPTY’
They say the body doesn’t lie, and at ‘The Room of Pleasure is Empty,’ the pain was so visible that it didn’t matter what language the actors were speaking—so much so that I left the hall crying and forever changed. As I look back at the shows I’ve seen this month for the Off Script project, this production stands out as the most visually and emotionally fascinating. The play left me with many questions, not just about the technical mastery, but about the grueling process of bringing such “dark sides of the soul” to life.
I was lucky enough to ask some of the questions that were obsessively popping in my mind to Elena Dimitrova, who plays “the empty bed”.
Before we dive into our conversation, here is the official description of the play to briefly remind us of the ‘rooms’ we are entering:
The Room of Pleasure is Empty is based on the team’s documented life experiences and original texts. The performance is the result of a two-year laboratory process exploring the human inner stage in relation to the Uncanny. The capital of the unconscious becomes the object of dramatic exploration, reinterpretation, and enactment. We invite the darkest side of the soul onto the stage. We manifest those encapsulated and rejected desires that seek their way to appear in reality through distorted, manipulative, fetishized actions. There, body abuse, guilt, and self-abasement lead to the unattainable end of the human unconscious projected into the space of the Empty Room. We perform painful fragments of our own life experience in an attempt to reenact the emotional legacy of our ancestors. Dramaturgically, we open four rooms – the Room of Pleasure, the Room of the Child, the Room of the Mother, and the Room of the Father, where we explore archetypal images from family constellations. Each of us recognizes painful and unbearable scenes from our childhood; we search and explore the essence of the child we once were. Pain unfolds before the eyes of the audience and invites their own interpretation. Through catharsis, we seek to re-bond ourselves and feel whole again. Will we be able to open our own rooms and return to ourselves, and to return our senses to the desired? Will we learn pleasure again? The alleviation at the end comes from acknowledging that we are imperfect and the feeling that we are still here – alive!
Now, let’s see what Elena has shared with me about the reality behind the performance.
INTERVIEW
In such an intimate and vulnerable performance, how do you decide when to reveal and when to hide? Does lighting become a way of protecting the performers, or exposing them further?
Elena: We never think about hiding anything when we’re experimenting with any process. On the contrary, we want to see as much as possible of what will come to light, what will be revealed.
Very often it’s hard to bear; it takes time to process... The artistic aspect comes later—set designer Ralitsa Toneva has her own autonomous domain and is an essential part of
the focus of the entire process. The interplay of light and darkness is part of the stage’s dramaturgy, but it comes later and is dictated by the process itself.
The play communicates so much through music and physicality that language sometimes feels secondary. Do you think words fail when it comes to expressing trauma?
Elena: Perhaps the hardest things are the hardest to say, but in this collective, we strive precisely
for that—the difficult words of truth, which often give birth to poetry, not in the sense of verses, but in the sense of a unique insight into something you wouldn’t reach any other way. Words are very important to us, even if they are difficult, unexpected, and very often brutal... We strive to uncover the true text within the process itself; we don’t imagine it, we let it emerge in the rehearsals. In these processes, we are far from metaphors; if I may say so, behind the imagery, there is always concreteness, a raw truth, which, after the so-called “polishing” and fusing of the elements, reaches a specific poetics.
Do you think audiences come to shows like this to process pain, or to prove to themselves they can endure witnessing it?
Elena: That’s a very interesting question. I’m not sure people come expecting to experience some kind of painful territory, although those familiar with the team’s previous work
probably do have expectations along those lines. It’s often a matter of boundaries—what gets perceived as a difficult performance to experience. Some of the most powerful performances in world theater have been quite brutal. We don’t think about the painful aspects in advance; we don’t aim for them on purpose. We strive to capture the truth and the essence that the process itself seeks, and whether it’s a difficult challenge depends largely on the people observing it. Life is difficult— so how can it be easy on stage? Our theatrical experiments are a path to discovering what actually happens in life, not some allegory.
There’s a line in English that echoes phrases widely circulated online, especially in meme culture. Was this inclusion meant to create a bridge between deeply traumatic themes and a younger, digitally-shaped audience? Or does it intentionally blur the line between irony and pain?
Elena: It’s more the latter—based on the principle of the grotesque, the irony directed at someone else’s drama, which is a possible and real perspective: the exploitation of drama, reducing it to an industry. When I speak in English, I imagine a TV character walking into a family’s living room and beginning, ironically and without a shred of empathy, to present real problems. And that may sound very cruel—but we humans are often cruel toward the pain of others.
Were there moments in the creation process where a technical decision completely changed the meaning of a scene?
Elena: There is nothing that has completely transformed a given scene; rather, the technical elements— music, lighting, and effects—complement the atmosphere established beforehand.
БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ
Казват, че тялото не лъже. А в „Стаята на удоволствието е празна“ болката беше толкова оголена и явна, че езикът, на който говореха актьорите, се оказваше без значение — толкова, че напуснах залата разплакана и безвъзвратно променена. Когато се връщам назад към спектаклите, които гледах този месец в рамките на проекта Off Script, именно тази постановка изпъква като най-зрелищно въздействаща и емоционално разтърсваща. Тя остави в мен въпроси — не само за техническото майсторство, но и за изтощителния път към въплъщаването на тези „тъмни страни на душата“.
Имах щастието да задам част от въпросите, които неспирно се въртяха в съзнанието ми, на Елена Димитрова — актрисата, която играе „празното легло“.
Преди да се потопим в разговора ни, нека си припомним накратко официалното описание на спектакъла — като карта към „стаите“, в които предстои да влезем:
„Стаята на удоволствието е празна“ е изградена върху документирани житейски преживявания на екипа и оригинални текстове. Спектакълът е резултат от двугодишен лабораторен процес, изследващ вътрешната сцена на човека в досег с Непознатото. Столицата на несъзнаваното се превръща в поле за драматургично търсене, преосмисляне и пресъздаване. Каним най-мрачните пластове на душата да застанат на сцената. Даваме форма на онези затворени и отхвърлени желания, които търсят път към реалността чрез изкривени, манипулативни, фетишизирани действия. Там насилието над тялото, вината и самоунижението водят към недостижимия предел на човешкото несъзнавано — проектиран в пространството на Празната стая. Изиграваме болезнени фрагменти от собствения си живот в опит да пресъздадем емоционалното наследство на предците си. Драматургично отваряме четири стаи — Стаята на удоволствието, Стаята на детето, Стаята на майката и Стаята на бащата — където изследваме архетипни образи от семейните констелации. Всеки от нас разпознава болезнени и непоносими сцени от своето детство; търсим същността на детето, което някога сме били. Болката се разгръща пред очите на публиката и приканва към лична интерпретация. Чрез катарзис се стремим да се свържем отново със себе си и да се почувстваме цели. Ще успеем ли да отворим собствените си стаи и да се завърнем към себе си, да върнем сетивата си към желанието? Ще се научим ли отново да изпитваме удоволствие? Облекчението в края идва с признанието, че сме несъвършени — и с усещането, че все още сме тук. Живи.
А сега — към това, което Елена сподели за реалността зад сцената.
ИНТЕРВЮ
В толкова интимно и уязвимо представление как решавате кога да разкривате и кога да прикривате? Светлината защитава ли актьорите или ги оголва още повече?
Елена: Когато преминаваме през процеса на изследване, никога не мислим за скриване. Напротив — стремим се да видим колкото може повече от онова, което ще се появи, от онова, което ще се разкрие.
Често това е трудно за понасяне; нужно е време, за да бъде преживяно и осмислено... Художественият слой идва по-късно — сценографът Ралица Тонева има своя самостоятелна територия и е съществена част от фокуса на целия процес. Играта между светлина и тъмнина е част от драматургията на сцената, но тя се ражда впоследствие и е продиктувана от самия процес.
Спектакълът говори толкова силно чрез музика и тяло, че думите понякога изглеждат второстепенни. Провалят ли се думите, когато трябва да изразят травмата?
Елена: Може би най-трудното е именно най-трудно за изричане. Но в нашия колектив ние търсим точно това — трудните думи на истината, които често раждат поезия. Не поезия като стихове, а като уникално прозрение към нещо, до което иначе не бихме достигнали. Думите са изключително важни за нас — дори когато са тежки, неочаквани, дори жестоки... Стремим се да открием истинския текст вътре в самия процес; не го измисляме, а му позволяваме да се роди в репетициите. В тези търсения сме далеч от метафората — ако мога така да кажа, зад образите винаги стои конкретност, сурова истина, която след едно „изглаждане“ и сливане на елементите достига до своята собствена поетика.
Според теб публиката идва на подобни спектакли, за да преработи болката, или за да си докаже, че може да я понесе?
Елена: Това е много интересен въпрос. Не съм сигурна, че хората идват с очакването да навлязат в болезнена територия, макар че тези, които познават предишните ни работи, вероятно имат подобни нагласи. Често става дума за граници — за това какво се възприема като трудно за гледане. Някои от най-силните спектакли в световния театър са били изключително брутални. Ние не мислим предварително за болката, не я преследваме съзнателно. Търсим истината и същността, към които самият процес ни води — а дали това е трудно преживяване, зависи най-вече от тези, които го наблюдават. Животът е труден — защо тогава сцената да бъде лесна? Нашите театрални експерименти са път към откриването на това, което действително се случва в живота, а не алегория.
В спектакъла има реплика на английски, която напомня фрази от интернет и мем културата. Търсите ли мост към по-младата, дигитална публика или съзнателно размивате границата между ирония и болка?
Елена: По-скоро второто — в духа на гротеската. Това е ирония, насочена към чуждата драма — една напълно възможна и реална перспектива: експлоатацията на драмата, превръщането ѝ в индустрия. Когато говоря на английски, си представям телевизионен персонаж, който влиза в нечий хол и започва — иронично и без капка съпричастност — да представя реални проблеми. Може да звучи жестоко, но хората често сме жестоки към болката на другите.
Имаше ли момент в процеса на създаване, когато техническо решение напълно промени смисъла на дадена сцена?
Елена: Няма нещо, което изцяло да е преобърнало дадена сцена. По-скоро техническите елементи — музика, светлина, ефекти — допълват атмосферата, която вече е изградена.