ТАНЦЪТ НА ИЗЦЕЛЕНИЕТО' SOMATIC JOURNEYS: THE DANCE OF HEALING
Интервю с Кристабел Бътлър.
Какъв тип изцеление предлага танцовата ти разработка?
К.Б. Поради социалната обусловеност, която присъства във всяка култура, ние, хората, биваме обучавани да изразяваме определени емоции и да потискаме други, според ценностите и вярванията на съответната култура, както и на семейството, от което произлизаме. Човекът е биологично програмиран да търси одобрение и приемане от страна на семейството и/или социалната група, за да осигури своето оцеляване още от ранна възраст.
Емоциите всъщност са физиологичен феномен — предсъзнателно и предвербално изражение. Когато потискаме емоции, непроявеното остава съхранено или заклещено в мускулатурата под формата на репресирани физиологични реакции. С напредването на възрастта тези модели на задържане стават видими в стойката ни, в походката, в начина на говорене и т.н.
Един от начините, по които Танцово-двигателната терапия (DMT) може да лекува, е чрез използването на автентично движение за обработка на потиснатите емоции, заклещени в мускулатурата, като ни позволи да почувстваме събитието, емоцията или спомена и да освободим вкоренения модел на задържане. Често тези модели са свързани с хронична болка в тялото.
По какви начини тялото помни? Как тази практика се свързва със соматичната памет и какви истории позволява да изплуват на повърхността?
К.Б. Както беше описано, емоционалните реакции по същество са физиологични и се проявяват чрез биохимични процеси — освобождаване на хормони, феромони и др. Най-лесният пример е кортизолът — хормон, който се отделя, когато сме изплашени, развълнувани или ядосани. Мускулите ни се напрягат, сърцето ни започва да бие по-бързо и т.н.
Но за да функционираме като разумни, съдействащи и приятни социални същества, ние се научаваме да контролираме това, което усещаме. За да освободим тези заклещени събития и модели в тялото, се стремим да създадем среда, в която няма страх от осъждане и отхвърляне, и се свързваме със съзнателното и несъзнателното преживяване. Стремим се да прекъснем когнитивния контрол и да позволим на тялото да се движи така, както усеща.
Чрез този процес се надяваме спомени и чувства да изплуват и да се разкрият пред съзнанието ни. Това изисква практика — подобно на медитативно състояние. Колкото повече се упражняваме да спираме когнитивния, оценяващ механизъм, толкова по-добре се свързваме с предвербалното, предсъзнателно соматично преживяване, което всъщност е нашето автентично състояние.
Ще използваме форма на преживяване, наречена наблюдение, при която човек може да избере дали да бъде наблюдаван в своето преживяване или не. Наблюдението е форма на неосъждащо признаване.
Наричаш преживяването ритуал. Какво според теб превръща танца в такъв — намерението, повторението, присъствието или нещо по-свещено?
К.Б. Ритуалът е универсален феномен, наблюдаван както при хората, така и при животните. Някои учени смятат, че ритуалът е вроден процес, чрез който хората обработват значими преживявания. Ритуалът има много слоеве. Той може да се опише като изпълнителен акт, в който чрез намерение се изпълнява определена дейност.
Ученият Елън Дисънайейк предлага теорията за артификацията, според която чрез украсяване и модифициране на обикновени действия се подчертава тяхната значимост. Ритуалът също така обединява материалното и нематериалното, тъй като въплъщава нещо важно за психиката чрез тялото.
В обобщение: да, ритуалът включва намерение, предварително замислена дейност, която обединява значими за човека символи, и физическо участие в тази преживяна реалност. Можем да създаваме лично значими ритуали, за да обработим преживявания, събития и чувства — от прости до сложни. В контекста на уъркшопа създаваме прости, но значими ритуали, свързани с индивидуалния процес на всеки участник.
Как се работи с уязвимостта в този контекст? Какво се случва, когато ставаме свидетел на соматичен процес?
К.Б. Създаването на безопасна среда е най-важният приоритет. Това става чрез създаване на пространство, изпълнено с приемане и неосъждане.
В едно представление ти дължиш нещо на публиката. Тук, в уъркшопа, се опитваме да прекъснем дългогодишната нужда да играем роля за другите и да намерим убежище в автентичното преживяване, където най-сетне можем да се отпуснем.
Ще въведа концепцията за наблюдение вместо публика. Публиката има очаквания, често с идеята за „възнаграждение“ за гледането или за закупения билет. В наблюдението предлагаме безусловно приемане и простичко признаване на човешкото в другия и неговото уникално пътешествие.
С това казано, намирам психологическата връзка между изпълнител и публика за изключително интересна: какви са взаимните очаквания, какво се опитват да запълнят един в друг, какви са техните нужди — и кога тези нужди се задоволяват или остават неудовлетворени?
Виждате ли тялото си като карта в този процес? И ако да, през какви територии преминавате най-често?
К.Б. Тялото определено е карта — най-важната карта. То е нашият дом. Нашият компас. Нашето светилище. В тялото можем да изследваме, да откриваме, но и да намираме облекчение, почивка и радост. Всичко е тук.
Навигирам според това, което се случва в момента от живота. Не започвам с интелектуална цел или желание. Започвам с намерението да почувствам и открия какво всъщност е налице — какво наистина се случва. В този смисъл, може да се каже, че не съм истински артист (усмивка). Честно казано, не се интересувам толкова от изкуството. Интересувам се от свободата.
Как скръбта, удоволствието, съпротивата или паметта на предците се проявяват във вашия двигателен речник?
К.Б. В Танцово-двигателната терапия се стремим да си възвърнем цялостта, особено онези части от себе си, които сме отхвърлили или изгубили. Ако можем да приемем обратно тези неприемливи аспекти от нас самите, тогава можем отново да изразим тези преживявания чрез движение.
Ако можем да почувстваме емоцията, можем да я изразим чрез движение. Не се интересувам от това да „извикам“ емоция просто заради изпълнение, заради драматичен ефект. Ако споменът или чувството са там, то те трябва да бъдат изговорени чрез тялото.