Shining a light on a ‘Night Butterfly’
Best of Off Script - April interview, with Vassiliya Drebova.
By Angelica Scarante
Language barriers seem to dissolve when the visual storytelling is so evocative that it carries the narrative almost entirely on its own.
“Night Butterflies” might be a text-based production, but its message remains profoundly intelligible even when the audience is unable to understand what is being said — a challenge I experienced firsthand.
I found myself captivated by the original directing choices; in truth, the entire piece is decidedly unorthodox. While theatre is no stranger to stories about sex work, it is rare to find a production that does not stigmatize the individuals involved. On the contrary, this work confronts the harsh realities of the industry without attempting to sugarcoat them.
Because this staging requires the actors to study their roles with such clinical detail — employing VOX POPULI’s signature verbatim technique — I wanted to know how this intense immersion impacts their work.
To my delight, Vassiliya Drebova was kind enough to share her insights and answer my questions.
Before we dive into our conversation, here is the official description of the play:
“Night Butterflies” is the second part of the documentary trilogy (“Spiders”, “Night Butterflies”, “Ladybugs”) and focuses on the stories of women who provide sexual services.
The performance explores the tension between personal choice, morality, and public attitudes. It raises questions about the place of sex workers in Bulgaria — between legal changes and enduring stigma, between visibility and exclusion.
Created using VOX POPULI’s verbatim technique, the performance utilizes authentic interviews recreated word for word by the actresses. The documentary story unfolds through a dynamic stage experience featuring original choreography, music, and active audience participation.
Since the play uses the verbatim technique, you are recreating authentic interviews word-for-word. How does this constraint affect your creative process? Beyond the research provided by the production, how did you find the 'physical' voice for your character to ensure she felt like a living person rather than just a recorded testimony?
V. D. I wouldn’t call it a “constraint”, but a source of truthfulness that takes off the actor’s burden of “how” we speak on stage, so that we can focus on “what” is done by this speech. For finding the physical voice, I use an intuitive approach as children do when they try to act like another person. While we train, we try tuning in to the vibrations of the two voices until you can “see” the respondent talking through the actor. The fact that we hear the respondent’s voice louder than our own voice while performing prevents us from self-observing and judging our work too much.
In a play that explores the feeling of having your body controlled by someone else, how do you and your fellow actresses build the necessary trust to perform those intense, intertwined physical scenes safely while still conveying that raw vulnerability?
V. D. I believe that conveying raw vulnerability is always part of the game in theater. But it should be done in a safe zone, so that the performer can keep opening for the audience at each show. For “Night Butterflies,” we had the opportunity to work with Isabel Sanchez, an extremely dedicated Viewpoints coach (and also an actress) who reminded us what a great tool the body is, especially when you play with being immensely connected, but also detached from it.
The scene where you brush your teeth and spit into a condom is really striking. Was that meant to show how fast and transactional these encounters are, or was it more about the routine of ‘cleaning up’ or sanitizing an intimate act?
V. D. It’s both, and it could also have other interpretations. We rarely label the intentions of the scenes – this one was proposed to the team by Isabel, and I think it immediately rang a bell in all of us. It’s super explicit, very physical (you can taste and smell the flavor of the toothbrush and the condom…), yet it’s one of the most popular everyday actions. Sometimes you don’t need to invent a complicated choreography; pieces of everyday life can work great on stage.
The play aims to give a voice to ‘invisible’ women and challenge enduring stigmas. After inhabiting these stories every night, has your own perspective on the sex industry in general and in Bulgaria changed? Do you feel a sense of responsibility toward the real women whose words you are speaking?
V. D. I suppose that, as documentary performers, we should always approach the stories that people reveal to us carefully and respectfully. I didn’t know much about the sex industry in Bulgaria, and during our preliminary research, some myths, like sex work schemes hidden behind fake modeling agencies in the 90s or massage studios, were confirmed. I was particularly impressed by the number of women who do this to support men.
The audience is integrated into the show through recurring interactions while sitting at the side of the stage. How does having the public so physically close to the “stage experience” change the energy of your performance?
V. D. I think the small distance works for this kind of documentary show. Seeing the eyes of the audience really helps to create this feeling of intimacy and sharing. “Nigh butterflies” as a big part of Neda’s shows is about hearing the voices that we don’t usually hear, speaking about the things that we are asked to keep in us, having the hard conversations, and giving a voice to the vulnerable. So, it’s extremely important to relate to the audience, to give them the possibility to hear your breath, the glitches in your voice, to feel their eyes on you. I think this proximity is a good tool for connection and for creating a sense of authenticity.
This is the second part of a documentary trilogy, following Spiders and preceding Ladybugs. How does the ‘Night Butterfly’—an insect drawn to light but often hidden in darkness—serve as a metaphor for your character’s life?
V. D. My character is an incredibly self-aware woman; she has done a lot of psychological work, and I think she has already met, accepted, and worked out the darkness that each person contains. Her physical presence and energy are very light, and I believe that hard episodes in her life have guided her to a more conscious way of dealing with inner shadows.
In the original interview recordings, what was the most powerful thing you heard that didn’t make it into the script—a sigh, a long pause, or a change in tone—and how did you try to act out that silence?
V. D. There is so much material that didn’t go into the actual show! The story of each of these women deserves its own performance and building the dramaturgy could be challenging. In verbatim sighs, pauses, and lapses are usually kept, enhancing the authenticity and following the natural flow of the speaker, so I wouldn’t say that what you hear in the show is polished and clean. The speech is as natural as it can be with all the dialects, accents, and palette of timbres. There are moments of silence where you can hear the respondent swallowing or being out of breath, and I am always trying to “perform” these actions because I find them as important as words.
If the woman you are portraying were sitting in the front row, which part of your performance would you be most nervous for her to see, and which part would you be most proud to show her?
V. D. I was nervous about this on the premiere day, because then we experimented with a costume and some physical actions of my character, and I immediately felt that our choice was not the most accurate, even though it might have seemed ok for the audience. After discussing this with Neda, we tried a more balanced approach, and now I am perfectly fine to present the work to the woman I am portraying. As I mentioned, it’s a big responsibility, and you must take care, because people convey their life stories to us. It sometimes takes time to adapt them in a way that still uses the principles of theater language.
In my review, I suggest that the system isn’t designed to let everyone live with dignity. Through your character’s eyes, what does a “meaningful life” actually look like?
V. D. I believe that all the characters that we present in the show have a meaningful life. Some of them no longer practice the profession, others continue because they have to – mothers, debt payers, care takers, I would even say “healers of society”. Each of them could easily be associated with a powerful feminine archetype. What makes me sad is not that these lives are not meaningful, but that some of them are extremely hard. There are people who have never been taken care of – no day off, no “time for yourself”. And here is where I wish this labor were respected and regulated, so that these people could also have the social benefits they truly deserve.
You perform scenes that highlight the “commodification of desire” and the transactional nature of sex. Has this made you more protective or perhaps more analytical of your own romantic and sexual life?
V. D. Thankfully, my own romantic and sexual life has been quite different. Even though analyzing some situations has made me think that no one is insured. The transactional nature of sex has such a deep imprint on us that even if you don’t work in the sex industry, you may be unintentionally involved in that kind of relationship.
БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ
Езиковите бариери сякаш се разтварят, когато визуалният разказ е толкова въздействащ, че почти изцяло носи повествованието сам по себе си. „Нощни пеперуди“ може и да е текстово базирана продукция, но посланието ѝ остава дълбоко разбираемо дори когато публиката не е в състояние да разбере какво точно се казва — предизвикателство, което изпитах лично.
Останах пленен от оригиналността на режисьорските решения; всъщност цялото представление е подчертано нестандартно. Макар театърът да не е чужд на истории за секс работа, рядко се среща постановка, която не стигматизира хората, свързани с нея. Напротив — тази творба се изправя срещу суровата реалност на индустрията, без да се опитва да я романтизира или смекчава.
Тъй като спектакълът изисква актьорите да изследват ролите си с почти клинична прецизност — използвайки характерната за VOX POPULI verbatim техника — исках да разбера как това дълбоко потапяне влияе върху работата им.
За моя радост Василия Дребова беше така любезна да сподели мислите си и да отговори на въпросите ми.
Преди да преминем към разговора ни, ето официалното описание на пиесата:
„Нощни пеперуди“ е втората част от документалната трилогия („Паяци“, „Нощни пеперуди“, „Калинки“) и се фокусира върху историите на жени, предоставящи сексуални услуги.
Спектакълът изследва напрежението между личния избор, морала и обществените нагласи. Той поставя въпроси за мястото на секс работниците в България — между законовите промени и устойчивата стигма, между видимостта и изключването.
Създаден чрез verbatim техниката на VOX POPULI, спектакълът използва автентични интервюта, пресъздадени дума по дума от актрисите. Документалният разказ се разгръща чрез динамично сценично преживяване с оригинална хореография, музика и активно участие на публиката.
Тъй като пиесата използва verbatim техника, вие пресъздавате автентични интервюта дума по дума. Как това „ограничение“ влияе върху творческия ви процес? Освен проучването, предоставено от продукцията, как открихте „физическия“ глас на героинята си, така че тя да се усеща като жив човек, а не просто като записано свидетелство?
В. Д. Не бих го нарекла „ограничение“, а по-скоро източник на автентичност, който освобождава актьора от тежестта на това как говорим на сцената, за да можем да се фокусираме върху това какво се случва чрез тази реч. За да открия физическия глас, използвам интуитивен подход, подобен на начина, по който децата се опитват да имитират друг човек. По време на репетициите се опитваме да се настроим към вибрациите на двата гласа, докато почти не започнеш да „виждаш“ как интервюираният говори чрез актьора. Фактът, че чуваме гласа на реалния човек по-силно от своя собствен по време на изпълнение, ни предпазва от прекалено самонаблюдение и осъждане на собствената ни работа.
В пиеса, която изследва усещането тялото ти да бъде контролирано от някой друг, как вие и останалите актриси изграждате необходимото доверие, за да изпълнявате тези интензивни, преплетени физически сцени безопасно, като същевременно предавате тази сурова уязвимост?
В. Д. Вярвам, че предаването на сурова уязвимост винаги е част от играта в театъра. Но това трябва да се случва в безопасна среда, за да може изпълнителят да продължи да се разкрива пред публиката при всяко представление. За „Нощни пеперуди“ имахме възможността да работим с Изабел Санчес — изключително отдаден Viewpoints коуч (и актриса), която ни напомни колко невероятен инструмент е тялото, особено когато играеш с усещането едновременно да си дълбоко свързан с него и отчужден от него.
Сцената, в която си миете зъбите и плюете в презерватив, е наистина въздействаща. Тя трябваше ли да покаже колко бързи и транзакционни са тези срещи, или беше по-скоро свързана с рутината на „почистването“ и дезинфекцирането на един интимен акт?
В. Д. И двете е, а може да има и други интерпретации. Рядко определяме конкретни намерения зад сцените — тази беше предложена на екипа от Изабел и мисля, че веднага отекна у всички ни. Тя е изключително експлицитна и физическа (можеш буквално да усетиш вкуса и миризмата на четката и презерватива…), но в същото време е едно от най-обикновените ежедневни действия. Понякога няма нужда да измисляш сложна хореография — фрагменти от ежедневието могат да работят блестящо на сцената.
Пиесата има за цел да даде глас на „невидимите“ жени и да предизвика устойчивите стигми. След като всяка вечер преживявате тези истории, промени ли се собствената ви гледна точка към секс индустрията като цяло и в България? Чувствате ли отговорност към реалните жени, чиито думи изричате?
В. Д. Предполагам, че като документални изпълнители винаги трябва да подхождаме към историите, които хората ни разкриват, с внимание и уважение. Не знаех много за секс индустрията в България и по време на предварителното ни проучване някои митове — като схемите за секс работа, прикривани зад фалшиви модни агенции през 90-те или масажни студиа — се потвърдиха. Особено силно ме впечатли броят на жените, които правят това, за да издържат мъже.
Публиката е интегрирана в спектакъла чрез постоянни взаимодействия, докато седи отстрани на сцената. Как това, че зрителите са толкова физически близо до „сценичното преживяване“, променя енергията на вашето изпълнение?
В. Д. Мисля, че малката дистанция работи много добре за този тип документален театър. Да виждаш очите на публиката наистина помага да се създаде усещане за интимност и споделеност. „Нощни пеперуди“, както и голяма част от спектаклите на Неда, е за това да чуваме гласовете, които обикновено не чуваме, да говорим за нещата, които сме научени да пазим в себе си, да водим трудните разговори и да даваме глас на уязвимите. Затова е изключително важно да се свържеш с публиката — да им дадеш възможност да чуят дъха ти, колебанията в гласа ти, да усещат погледите си върху теб. Мисля, че тази близост е силен инструмент за връзка и за създаване на усещане за автентичност.
Това е втората част от документална трилогия, след „Паяци“ и преди „Калинки“. Как „нощната пеперуда“ — насекомо, привлечено от светлината, но често скрито в тъмнината — служи като метафора за живота на вашата героиня?
В. Д. Моята героиня е изключително осъзната жена; тя е свършила много психологическа работа и мисля, че вече се е срещнала, приела и преработила тъмнината, която всеки човек носи в себе си. Физическото ѝ присъствие и енергия са много леки, а аз вярвам, че трудните епизоди в живота ѝ са я насочили към по-съзнателен начин за справяне с вътрешните сенки.
В оригиналните записи на интервютата кое беше най-силното нещо, което чухте, но не влезе в сценария — въздишка, дълга пауза или промяна в тона — и как се опитахте да изиграете тази тишина?
В. Д. Има толкова много материал, който не влезе в самия спектакъл! Историята на всяка една от тези жени заслужава собствено представление, а изграждането на драматургията може да бъде истинско предизвикателство. Във verbatim театъра въздишките, паузите и колебанията обикновено се запазват, защото засилват автентичността и следват естествения ритъм на говорещия, така че не бих казала, че това, което чувате в спектакъла, е изгладено и „чисто“. Речта е възможно най-естествена — с всички диалекти, акценти и нюанси на тембъра. Има моменти на тишина, в които можеш да чуеш как интервюираният преглъща или остава без дъх, и аз винаги се опитвам да „изиграя“ тези действия, защото ги намирам за също толкова важни, колкото и думите.
Ако жената, която пресъздавате, седеше на първия ред, коя част от изпълнението ви най-много би ви притеснила да види и с коя част бихте се гордели най-силно?
В. Д. Бях много притеснена за това в деня на премиерата, защото тогава експериментирахме с костюм и някои физически действия на героинята ми и веднага усетих, че изборът ни не е най-точният, въпреки че може би е изглеждал приемлив за публиката. След като обсъдихме това с Неда, опитахме по-балансиран подход и сега съм напълно спокойна да представя работата си пред жената, която пресъздавам. Както вече казах, това е огромна отговорност и трябва да бъдеш внимателен, защото хората ни поверяват житейските си истории. Понякога е нужно време, за да ги адаптираш по начин, който все пак следва принципите на театралния език.
В ревюто си предполагам, че системата не е създадена така, че да позволява на всеки да живее достойно. През очите на вашата героиня как всъщност изглежда един „смислен живот“?
В. Д. Вярвам, че всички героини, които представяме в спектакъла, имат смислен живот. Някои от тях вече не практикуват тази професия, други продължават, защото се налага — майки, хора, които изплащат дългове, грижещи се за други, дори бих казала „лечителки на обществото“. Всяка от тях лесно може да бъде свързана със силен женски архетип. Това, което ме натъжава, не е, че животът им е лишен от смисъл, а че за някои от тях той е изключително тежък. Има хора, за които никой никога не се е грижил — без почивен ден, без „време за себе си“. Именно тук ми се иска този труд да бъде уважаван и регулиран, така че тези хора също да могат да получат социалните придобивки, които истински заслужават.
Изпълнявате сцени, които подчертават „комодифицирането на желанието“ и транзакционната природа на секса. Това направи ли ви по-предпазлива или може би по-аналитична към собствения ви романтичен и сексуален живот?
В. Д. За щастие моят собствен романтичен и сексуален живот е бил доста различен. Въпреки това анализирането на някои ситуации ме накара да осъзная, че никой не е застрахован. Транзакционната природа на секса е оставила толкова дълбок отпечатък върху нас, че дори да не работиш в секс индустрията, можеш неволно да се окажеш въвлечен в подобен тип взаимоотношения.