Абсурдни и неясни практики / raw confessional poetry
Представление концерт (хибридна форма) / интервю с Галина Борисова, Елена Димитрова и Мартин Пенев.
raw confessional poetry | ПРЕМИЕРА | 02 & 03 септември 2025, Зала 1, 19.30 ч.
Спектакълът се базира на основополагащи за нас предизвикателства, които открихме в три книги: „Манифест на новия реализъм“ на Маурицио Ферарис , „Театърът и неговия двойник“ на Антонен Арто и „Реализъм“ на Керстин Щремел. Някой от тях дори не успяхме да прочетем до край.
Във време, в което всички съвременни дискусии се съотнасят с политиките и идентичността, с феномена на пост-истината и възхода на популизма, нашият екип се дистанцира от тези натрапчиви тенденции. Във време, когато всичко шеметно се променя, екипът се занимава със собствените си центробежни сили и външните им отпечатъци.
Спектакълът цели да вдъхнови или унищожи намеренията и грапавините между отделните сегменти: хореография, танц, драматургия, режисура, музикални партитури, присъствие, облекло, предмети, светлина, сенки, песни, манифести и всякакви компоненти и похвати, които нашият екип задейства, защото са му необходими цитати, референции, модели. Произвеждаме, за да създадем един свят, който лесно може да бъде разрушен. Искаме ли това?
Поетичен пънк брутализъм изкушава музикантите от КАКЕ- Андрю Андерсон, Мартиан Табаков и Мартин Пенев , заедно с артистите - Галина Борисова, Елена Иванова, Невена Калудова, да сондират заедно недоволството към обкръжаващата среда, като ненужен негативизъм, лансирайки безобидни протестни предложения, без утвърдени лозунги и манифести. Шестимата артисти на сцената извършват спонтанни структурирани действия, без постоянна мисъл, без наратив, без имитации. Ние не играем роли, ние сме себе си! Интересуваме се от достойнствата на сигурността, дотеоретичното доверие, синдромът на подозрението, раните на модернизма, нихилизмът на постмодернизма, концептуалните внушения и др.
Харесваме:
Да пропускаме
Да гледаме на подробностите като на смущаващи доказателства
Да подчертаваме нещата, но да се съмняваме в позициите си
Да търсим всякакво знание
Да имаме конструктивен характер
Да сме поетичен брутализъм
Да не сме натурално осакатени
Да утвърдим неуловимото
Да сме реалистично подготвени
„Занимаваме се с реализма, понеже той е действителен, с натурализма, защото той е естествен и с брутализма, защото той е монументален.“ - Галина Борисова
Интервюто води: Стефанѝ Стоева
По едно нещо, което не разбрахте от Манифест на новия реализъм на Маурицио Ферарис, Театърът и неговият двойник на Антонен Арто и Реализъм на Керстин Щремел?
Галина: Маурицио обвинява постмодернистите и аз го разбирам, но мисля, че е краен и не съм съгласна с него на 100%. Арто ми е далечен, но все още може да провокира, а Керстин обявява реализма, особено соцреализма, също за възможен феномен. Някои артисти, работили в тази посока, наистина са създали шедьоври. Опитвам се отдавна да работя с реалистични подходи (тоест възможни), за да достигна до абсурдни или по-неясни практики.
Елена: По-скоро мога да кажа какво остана за мен от Ферарис – че според радикалния постмодернизъм истината е въпрос на власт, а истинската истина, тази без кавичките, не е въпрос на власт. И съм напълно съгласна. С Арто сега малко бяхме на дистанция, за разлика от първата ми среща преди години.
Мартин: При Арто не разбрах откъде идва нуждата за цялата тази драма или жадна трагедия. От врабче пред църква и от улично куче съм научил повече конструктивен радикализъм, отколкото от комплексната природа на даровития и търсещ човешки ум.
Това амбивалентно отношение (вдъхновяване или унищожаване на грапавините между отделните сегменти – хореография, танц, драматургия, режисура, музика) не е ли проява на защита на неокултурната теория?
Галина: Нямам представа за неокултурите. Струва ми се, че има много различни теории – всеки мутира или добавя. Ние не започваме на чисто (като постмодернистите), но имаме ясни позиции, които обаче не са дидактични, не са и постулати без право на оспорване. Ние оспорваме дори себе си и предоставяме не защита, а подривна дейност.
Елена: Определено не, а и някои грапавини си останаха.
Мартин: Аз съм за връщане в пещерата. Изброените във въпроса неща се случиха в зората на нашия вид и продължават да са покрити с було на мистерия. Всъщност, съвремието подхожда цинично и пренебрежително към тази „тъмна материя“, което довежда до вече баналните колективни и лични фрустрации (групови изтребления или персонални прояви на бруталност). Нео-тата да му мислят. Ние мислим за детето и играта. Аз така мисля. :)
Какво те кара да създаваш представления, които да са чисто и просто директни отражения?
Галина: Директното е най-лесно. Аз се опитвам да работя по индиректен начин за достигане до индивидуални предпочитания. Така си мисля, че зачитам различията и предпочитанията и на другите.
Елена: Не смятам, че специално това представление е директно отражение, по-скоро опит да се надскочи каквото и да било отражение – екстракт от всевъзможни натрупвания. Директността е в извличането на определен текст, с който да се назовават нещата конкретно, но поетично.
Как работи спонтанното в партньорство със структурата, когато е извън нея?
Галина: Не съм сигурна, че разбирам какво питате. Да, спонтанни решения взимаме с екипа, но после те се прецизират и установяват, без да се натрапват.
Елена: Смятам, че непрекъснато търсим спонтанното в структурата – това си е чиста радост.
Мартин: Дете не е виждало жираф на живо. Дете иска да нарисува зелен жираф. Родител казва, че така не се прави. Детето е убито, но прощава, защото обича. Дано това дете да има зелен жираф във фантазията си, да види жираф на живо и да обича от дълбочината си.
До каква степен един човек може да бъде реалистично подготвен за себе си?
Галина: Всеки човек избира за себе си дали да проверява реализъм, дали да е радикален, дали да повтаря модели, но винаги трябва да е откровен, изповеден и позитивен. В този проект си мисля, че избрахме да сме малко сурови!
Елена: И аз си задавам този въпрос непрекъснато и затова ще отговоря с цитат от текста: Ние сме подготвени само за известна доза истина.
Мартин: Себе си работи като капан.
Какво е полезното на хибридните форми в предаването на посланието и кое може да бъде прекалено абстрактно и неразбираемо? Как се строи нещо с толкова много компоненти, което да остане просто и ясно?
Галина: Хибридите позволяват избор. Абстрактното тук няма място, по-скоро лаконичното. Надявам се и да сме разбираеми, но с възможност всеки от публиката накрая да интерпретира различно и както му е угодно – според възможностите и потребностите.
Елена: Мисля, че всичко, зад което стои сериозен жест и обем, би могло да бъде разбрано или почувствано. Пренаситени сме от експлоатацията на лесни послания.
Мартин: Това е просто игра.
Полезно ли е да си признаваме всичко на себе си?
Галина: Аз нося винаги цялата отговорност, но не мога да кажа, че не съм зависима от колектива. И трябва да си призная, че работя с доста респектиращи изпълнители/артисти с най-разнообразни умения. Зачитам и използвам много и от техните предложения, но накрая решението е взето еднолично – така е по-бързо и по-отговорно. С някои от артистите работя за първи път и ни трябваше време, за да започнем добре да се стиковаме. Мисля обаче, че може да ни се получи. Полагаме максимално внимание един към друг и всеки също носи своята отговорност към екипа.
Елена: Да, полезно е, стига да можем да понесем себе си.
Мартин: Е, дори и да е полезно, себе си работи като капан. Антихристът винаги се разбира като светец.