Абсурдни и неясни практики / raw confessional poetry
Представление концерт (хибридна форма) / интервю с Галина Борисова, Елена Димитрова и Мартин Пенев.
По едно нещо, което не разбрахте от Манифест на новия реализъм на Маурицио Ферарис, Театърът и неговият двойник на Антонен Арто и Реализъм на Керстин Щремел?
Галина: Маурицио обвинява постмодернистите и аз го разбирам, но мисля, че е краен и не съм съгласна с него на 100%. Арто ми е далечен, но все още може да провокира, а Керстин обявява реализма, особено соцреализма, също за възможен феномен. Някои артисти, работили в тази посока, наистина са създали шедьоври. Опитвам се отдавна да работя с реалистични подходи (тоест възможни), за да достигна до абсурдни или по-неясни практики.
Елена: По-скоро мога да кажа какво остана за мен от Ферарис – че според радикалния постмодернизъм истината е въпрос на власт, а истинската истина, тази без кавичките, не е въпрос на власт. И съм напълно съгласна. С Арто сега малко бяхме на дистанция, за разлика от първата ми среща преди години.
Мартин: При Арто не разбрах откъде идва нуждата за цялата тази драма или жадна трагедия. От врабче пред църква и от улично куче съм научил повече конструктивен радикализъм, отколкото от комплексната природа на даровития и търсещ човешки ум.
Това амбивалентно отношение (вдъхновяване или унищожаване на грапавините между отделните сегменти – хореография, танц, драматургия, режисура, музика) не е ли проява на защита на неокултурната теория?
Галина: Нямам представа за неокултурите. Струва ми се, че има много различни теории – всеки мутира или добавя. Ние не започваме на чисто (като постмодернистите), но имаме ясни позиции, които обаче не са дидактични, не са и постулати без право на оспорване. Ние оспорваме дори себе си и предоставяме не защита, а подривна дейност.
Елена: Определено не, а и някои грапавини си останаха.
Мартин: Аз съм за връщане в пещерата. Изброените във въпроса неща се случиха в зората на нашия вид и продължават да са покрити с було на мистерия. Всъщност, съвремието подхожда цинично и пренебрежително към тази „тъмна материя“, което довежда до вече баналните колективни и лични фрустрации (групови изтребления или персонални прояви на бруталност). Нео-тата да му мислят. Ние мислим за детето и играта. Аз така мисля. :)
Какво те кара да създаваш представления, които да са чисто и просто директни отражения?
Галина: Директното е най-лесно. Аз се опитвам да работя по индиректен начин за достигане до индивидуални предпочитания. Така си мисля, че зачитам различията и предпочитанията и на другите.
Елена: Не смятам, че специално това представление е директно отражение, по-скоро опит да се надскочи каквото и да било отражение – екстракт от всевъзможни натрупвания. Директността е в извличането на определен текст, с който да се назовават нещата конкретно, но поетично.
Как работи спонтанното в партньорство със структурата, когато е извън нея?
Галина: Не съм сигурна, че разбирам какво питате. Да, спонтанни решения взимаме с екипа, но после те се прецизират и установяват, без да се натрапват.
Елена: Смятам, че непрекъснато търсим спонтанното в структурата – това си е чиста радост.
Мартин: Дете не е виждало жираф на живо. Дете иска да нарисува зелен жираф. Родител казва, че така не се прави. Детето е убито, но прощава, защото обича. Дано това дете да има зелен жираф във фантазията си, да види жираф на живо и да обича от дълбочината си.
До каква степен един човек може да бъде реалистично подготвен за себе си?
Галина: Всеки човек избира за себе си дали да проверява реализъм, дали да е радикален, дали да повтаря модели, но винаги трябва да е откровен, изповеден и позитивен. В този проект си мисля, че избрахме да сме малко сурови!
Елена: И аз си задавам този въпрос непрекъснато и затова ще отговоря с цитат от текста: Ние сме подготвени само за известна доза истина.
Мартин: Себе си работи като капан.
Какво е полезното на хибридните форми в предаването на посланието и кое може да бъде прекалено абстрактно и неразбираемо? Как се строи нещо с толкова много компоненти, което да остане просто и ясно?
Галина: Хибридите позволяват избор. Абстрактното тук няма място, по-скоро лаконичното. Надявам се и да сме разбираеми, но с възможност всеки от публиката накрая да интерпретира различно и както му е угодно – според възможностите и потребностите.
Елена: Мисля, че всичко, зад което стои сериозен жест и обем, би могло да бъде разбрано или почувствано. Пренаситени сме от експлоатацията на лесни послания.
Мартин: Това е просто игра.
Полезно ли е да си признаваме всичко на себе си?
Галина: Аз нося винаги цялата отговорност, но не мога да кажа, че не съм зависима от колектива. И трябва да си призная, че работя с доста респектиращи изпълнители/артисти с най-разнообразни умения. Зачитам и използвам много и от техните предложения, но накрая решението е взето еднолично – така е по-бързо и по-отговорно. С някои от артистите работя за първи път и ни трябваше време, за да започнем добре да се стиковаме. Мисля обаче, че може да ни се получи. Полагаме максимално внимание един към друг и всеки също носи своята отговорност към екипа.
Елена: Да, полезно е, стига да можем да понесем себе си.
Мартин: Е, дори и да е полезно, себе си работи като капан. Антихристът винаги се разбира като светец.