QnA с/ Кенджи Шинохе
В K(-A-)O японският хореограф Кенджи Шинохе изследва чрез тялото и дигиталните технологии начина, по който чувствата се изразяват върху символите на клавиатурата.
Дали емоджитата са единственият истински революционен инструмент в областта на текстовото изразяване? Дали възходът на емоджитата е уникално явление в по-широката революция на текстовата комуникация?
К.Ш. Емоджитата са неизбежен начин на изразяване в нашето съвременно дигитално общество. Те са мощен и ефективен канал за предаване на емоции в писменото слово. Интересно е, че с напредъка на технологиите, символите, които използваме, стават все по-абстрактни и същевременно многозначителни, като египетските йероглифи.
Къде се размива границата между артистичната преувеличеност и фалшивото представяне на емоцията?
К.Ш. Аз самият не използвам хиперболи или жестове, а превеждам емоциите чрез танц. Въпреки това, не смятам, че дигиталният свят е фалшивото огледало на емоциите ни. Просто вярвам, че стандартите за комуникация се променят – от физическия свят към виртуалната реалност.
Можем ли да твърдим, че без емоджита, комуникацията ни би загубила емоционалната си навигация, оставяйки ни да се лутаме в морето на недоразумения, което може да доведе до зависимост от тези символи за емоционална яснота?
К.Ш. Емоджитата са просто още едно полезно средство. Ако те изчезнат, може би ще се появят други форми на изразяване на емоции. Няма "край" на начините да общуваме.
Как емоджитата променят комуникацията лице в лице и в каква степен влияят на способността ни да изразяваме емоции или намерения в реалните взаимодействия? Как хореографията на текстовото съобщение — с времето, емоджитата и пунктуацията — се е трансформирала в хореография на изпълнение?
К.Ш. С развитието на дигиталната комуникация, като пиктограми, дори комуникацията лице в лице започна да носи символично значение. Когато хората се срещат физически, те са обкръжени от неизброими емоционални сигнали — зрителен контакт, жестове, промяна в цвета на лицето, дори потта. Дори нещо толкова обикновено като усмивката може да носи безброй тълкувания за различни хора. Но ако свикнем да разчитаме на символични емоционални изрази, като пиктограми, може да започнем да усещаме само повърхностни емоции и в реалните ни срещи.
Танцът ми е начин да превеждам неуловими, абстрактни емоции в движения на тялото, като не всяко произведение има конкретно значение или история.
Ако емоджитата се използват в литературата и текстовата комуникация, могат ли те да имат своя алтернатива в сценичните изкуства, и как би изглеждала тя?
К.Ш. В света на сценичните изкуства, всичко се променя постоянно благодарение на напредъка в технологиите. Например, осветлението стана по-сложно и прецизно с развитието на LED технологии и програмни системи, които позволяват създаването на сложни светлинни ефекти. Преди тези технологии, танцьорите трябваше да разчитат основно на физическото си присъствие, за да създават своите произведения.
След пандемията, онлайн разпространението на театрални представления стана обичайно, особено в Япония. Хореографите сега трябва да създават работи не само за живата публика в театъра, но и за зрителите пред екраните. Лично аз обаче ценя взаимността, която се създава между танцьорите и публиката, когато споделят едно и също пространство и време в театъра, както и абстрактната физичност на танца. Затова ще продължа да ценя този споделен момент на живо.