QnA Тетияна Знамеровска | Следи
Трансформацията на съпротивата не е задължително път към помирение или хармония, а търсене на алтернативен израз, който ни позволява да намерим нова точка на стабилност или нова динамика.
Води: Стефанѝ Стоева
Основаваш представлението на концепцията на Юнг за колективното несъзнавано, където миналото формира настоящето и нашето поведение отразява действията на предишните поколения. Как тази идея се проявява чрез движението? Какъв психофизически подход възприе при разработването на хореографията?
Т.З. Да, в представлението Следи се базираме на концепцията на Юнг за колективното несъзнавано, което е основа за изследване на това как миналото влияе на настоящето. Тази идея е дълбоко вкоренена във всяко движение, всяко взаимодействие между танцьорите, защото според Юнг, колективното несъзнавано е наследството на предишните поколения, което остава в нас и се проявява чрез архетипи и поведенчески модели.
Чрез движението се опитваме да осъзнаем тази връзка между миналото и настоящето, обръщайки внимание на взаимозависимостта на телата, жестовете и енергиите между танцьорите. Например в нашата хореография често използваме цикличност – постоянното повторение на определени движения или тяхната мутация чрез динамиката и пространството. Това символизира непрекъснатостта на поколенията и предаването на опита от миналото към настоящето.
Телесните модели отразяват влиянието на древни събития – определени импулси или движения започват в едно тяло и органично се прехвърлят в друго, точно както идеите и страховете се предават между поколенията, формирайки нашето настояще.
Що се отнася до психофизическото въплъщение, подхождам към него чрез осъзнаването на тялото като архив. Тялото съхранява истории, травми и радости, затова всяко движение се ражда от вътрешния опит на танцьорите. В нашата работа се занимаваме с различни въпроси, които изследват психоемоционалните състояния чрез движението. Определени движения произлизат от вътрешен диалог с тялото, сякаш то комуникира със собствените си архетипи – страхове, стремежи, товара на поколенията. Освен това интегрирам работа с пространството и контекста, където тялото на танцьора е в постоянен диалог с околната среда, създавайки непрекъснат разговор между миналото, настоящето и бъдещето.
Как тялото наследява травмите, особено в по-широкия контекст на колективната символика на Юнг? Къде се проявява „чуждият товар“ в тялото?
Т.З. Травмите могат да навлязат в тялото през поколенията по няколко начина. На първо място, тялото е хранилище на емоционални и физически спомени. Идеята на Юнг за архетипите предполага, че има определени общи образи и поведения, които несъзнателно наследяваме. По същия начин колективната травма може да се отрази в нашите физически реакции, дори ако не сме я преживели директно.
Например страхът, изпитан от нашите предци по време на войни, глад или масови преследвания, може да се отрази в нас като подсъзнателен страх от загуба на сигурност, неизвестни причини за безпокойство или прекомерна предпазливост. Този страх не винаги е осъзнат, но тялото може да го възпроизведе чрез реакции на напрежение, скованост или задържаност в движенията. Такива тела носят тези травми, проявявайки ги в определени пози, жестове или дори в ежедневното поведение. Това е нещо, което Юнг би нарекъл проявление на колективния архетип на Жертвата или Сенките на миналото, които живеят в нас.
В представлението Следите движенията, които изпълняваме, изглеждат тежки, често извършвани с очевидни усилия. Това не е просто физическо напрежение, а въплъщение на идеята, че тялото винаги помни – дори неща, които не му принадлежат изцяло, но са част от колективния опит. Така че в тялото можем да усетим не само собствените си емоции или болка, но и отзвуците на събитията, които са оформили нашите предци и цялото общество. И това, всъщност, е един от ключовите аспекти на нашето представление: чрез физическата работа с тялото извеждаме на повърхността онова, което остава скрито в нашето ежедневие, но продължава да определя нашите действия, отношения и поведение.
Може ли танцът да бъде преведен на думи? Обикновено сме свикнали с обратното – да обвиняваме думите за неспособността им да изразят нещо. Възможен ли е обратният превод? Можеш ли да ни дадеш пример за текста, който се говори в представлението Следите?
Т.З. Въпросът, дали танцът може да бъде преведен в думи, е въпрос на превод на значения и образи от една форма на изразяване в друга. И както при всеки превод, това може да е частично възможно, но никога абсолютно. Думите, разбира се, не могат да възпроизведат текстурата на движението, дишането на тялото или момента на физическа интуиция, когато танцьорът знае какво да направи. Но те могат да ни доближат до същността на това изразяване, да ни дадат ключове към това, което се крие зад тези движения, да помогнат на зрителя да види по-дълбок смисъл.
Танцът като текст е сложно взаимодействие между движение, пространство и смисъл. Действително можем да се опитаме да го преведем на думи, но този превод ще бъде само сянка на оригиналното движение. Винаги ще има определен предел между това, което тялото може да каже, и това, което думите могат да обхванат.
В представлението Следите всяко движение, не е просто естетическо действие, а осъзнато изразяване на определена история, емоционална памет и следа.
Каква роля играе съпротивлението на болката в движението и може ли това съпротивление да се трансформира в нова форма на изразяване, която не е противоположната крайност – приемането?
Т.З. Съпротивлението на болката е опит за защита на границите на собственото тяло и съзнание, форма на борба срещу състояние на дискомфорт, който не винаги сме готови да приемем. В Следите това съпротивление се въплъщава в напрегнати, стегнати движения, в отказа на тялото да се движи органично или дори в разкъсани, фрагментирани жестове, които показват разрива между желанието за свободно движение и физическата или емоционална неспособност да го направи. Съпротивлението на болката може безспорно да се превърне в източник на нови форми на себеизразяване или дори в катализатор за нещо напълно различно – ново качество на движението, нов начин на съществуване в пространството и в света.
В Следите, една от ключовите теми е изследването на това как колективната и личната болка се преплитат в тялото. В една от сцените движението първоначално е обвързано с отчаяно съпротивление – тялото се опитва да избяга от невидимия натиск, който го задушава, затваря и ограничава. Това е вид визуално изразяване на болката, която не е приета. Но в процеса танцьорите постепенно започват да изследват границите на тази болка: как тялото може да намери нови начини през стената на съпротивлението?
Движенията стават по-изобретателни, по-малко агресивни, но не по-малко интензивни. Болката не изчезва, но присъствието ѝ се превръща в източник на нова форма, нов диалог с тялото. Това не е приемане на болката, а съжителство с нея. Трансформацията на съпротивата не е задължително път към помирение или хармония, а търсене на алтернативен израз, който ни позволява да намерим нова точка на стабилност или нова динамика.
Съпротивата срещу болката в движението не води непременно до крайностите на приемане или преодоляване. Тя не се контролира от болката, но и не търси пълно освобождаване от нея. Това е движение между крайностите, което позволява намирането на трета, различна форма – форма, в която болката и съпротивата стават части от едно цяло.
Откъде започва твоето звуково изследване? От каква отправна точка създаде звука и как го разви? Някои честоти могат да лекуват травматични отпечатъци – разглеждахте ли такива аспекти в музикалния дизайн?
Т.З. Отправната точка за мен винаги е тялото и неговият диалог с пространството. Звукът се ражда от движението, от ритъма на дишането, от усещането за напрежение, което танцьорът изпитва, когато взаимодейства с вътрешните и външните си граници. Затова първото, върху което се фокусирам, е телесният звук. Стъпки, дишане, шумолене, дори падането на тялото на пода или рязко издишване – всички тези елементи са началото на звуковата картина на представлението.
Звукът в Следи не е просто фон или музикален акомпанимент, а активен участник в процеса. Той резонира, напряга се, свива се и се разширява заедно с тялото. Понякога става съюзник, понякога начин за намиране на нов път. Това е постоянен диалог между това, което танцьорът чувства, и това, което зрителят възприема на звуково ниво. Като цяло, звукът в "Следите" е вид интегрирана емоционална текстура, която се разгръща понякога дори на несъзнателно ниво, но се усеща на физическо и емоционално ниво. Той придружава тялото в неговото търсене, в борбата му, съпротивата му и понякога в неговото спокойствие, придавайки нови значения и пластове на движението. Не, не сме използвали специална музика с определени честоти, но тази идея е интересна от гледна точка на един от слоевете на взаимодействие.
Съвременната танцова сцена в Украйна претърпява промени в контекста на войната. Мислиш ли, че войната създава нови направления в танца, които надхвърлят болката и разрушението? Как лично преработваш тези трагедии в творчески импулси? Може ли танцът да служи като средство за преодоляване на колективната травма или е по-скоро огледало, отразяващо реалност, от която не можем да избягаме?
Т.З. Войната е трансформационен процес, чрез този процес танцът може да се превърне както в акт на съпротива, така и на възстановяване, търсене на нова идентичност. Във времена на война има нужда от емоционално и физическо изразяване на това, което не може да бъде интерпретирано с думи. И това движение не винаги е насочено към преодоляване на травмата, а също така е и свидетелство за това как се променяме под постоянен натиск. Този процес на трансформация е до известна степен процес на превръщане на хаоса в структура. Моят творчески път в този контекст често е да намеря начин да дам глас на този хаос, но също така да не загубя възможността да намеря нов ред и хармония в движението.
Става въпрос за създаване на пространство, където зрителят не само съпреживява, но и усеща възможността за надмогване на опита.