PASSING / I. ALONI
В крайна сметка аз не съм някой, а тяло в непрекъснат опит да изразява самия живот. Интервю с Израел Алони.
Кой вярваш, че си, и можеш ли да кажеш, че това вътрешно чувство може да бъде изразено в своята цялост?
И. А. Не вярвам, че съм някой. Смятам за неточно да се опитвам да опиша как усещам съществуването ми и как то бива потвърждавано. С течение на годините намерих известна утеха в телесното. В своята артистична практика изхождам от предположението, че ние, huWOmans (термин, който създадох, за да наруша дискриминационните аспекти на думата human, в диалог с постхуманистичното поле на мисълта), нямаме тяло и в същото време тялото е всичко, което сме.
Тялото не е нещо, което имаме, не го притежаваме, то не е предмет на нашата намеса. Това, до което имаме достъп, е опитът за телесност, за тяло. Преживяването на тялото се случва чрез самото тяло и така възниква динамичен поток между желанието да бъдеш потвърден и утвърждаващото преживяване.
Що се отнася до изразяването на този опит, бих казал, че винаги го изразяваме. Няма да съм първият, който твърди, че светът — или, в моя език, онова, което възприемаме като свят — е по някакъв начин сцена. Представата за личност и още повече за индивидуалност е просто опит да изиграем онова, което смятаме за необходимо, за да продължим напред в стремежа си да живеем живот.
Затова намирам съвременните физически сценични изкуства и пърформанса за толкова завладяващи — те ни дават възможността да извършим действие или задача като някой, който играе някой, който играе някой, който изпълнява задача (един huWOman, който играе човек, който играе актьор, който изпълнява задача). Това, което се поражда в междините на тази многомерна динамика, е преживяване, наподобяващо самия живот.
В крайна сметка аз не съм някой, а тяло в непрекъснат опит да изразява самия живот.
Къде се уталожва напрежението между това да бъдеш и да изразяваш идентичността си, и как публиката участва в това напрежение като свидетел?
И. А. Напрежението между това да бъдеш и да изразяваш идентичността си се намира именно между битието и изпълнението. Съществува изкушаващата представа за нас, huWOmans, като нещо чисто или съществено, което идентичността разваля.
Това преживяване е знак за субективност и следователно за подчинение, защото всеки субект е продукт на процес на селекция, а всеки процес на селекция включва приоритизиране, което е практика на властта. Където има живот, има и власт, а където има власт, съществуват динамични отношения.
В моята артистична практика хората в пространството на представлението са именно свидетели. Те не само наблюдават изпълнителите и представлението, което се случва, но и наблюдават себе си, докато преживяват нещо. Свидетелите са съавтори на представлението. Те реализират представлението в полето между предаване и възприемане, както то се грижи от изпълнителите и свидетелите. Изпълнителите също наблюдават свидетелите, които наблюдават представлението, както и собственото си преживяване. Процесът на наблюдение е процес на обмен както на уязвимости, така и на власт.
Например, в PASSING изпълнителите въплъщават това, което съм започнал да наричам жива изложба. Произведението се развива като галерия на потенциалности и историчности (historicities или herstorisities, взаимствайки контекста на работата), като предоставя на свидетеля възможността да курира собственото си преживяване от позицията си в пространството.
В този смисъл идентичността вече не е фиксирана точка, а продължаващ, споделен кураторски акт.
Как телата, жестовете и мълчанията в представлението комуникират вътрешните истини за идентичността, които думите не могат?
И. А. Не се идентифицирам особено с понятието истина. Особено не с идеята, че съществува истинска идентичност, различна от тази, която представяме или изпълняваме пред света.
Вярвам обаче, че тъй като движението е по-ранен медиум, то може да изразява неща с пластове, които предхождат тези на граматичния език. Бих казал, че субектът, който преживява тялото, изразяващо определени неща чрез движение, може да не е внимателен към тези изразявания и като такъв движението избягва назоваване.
Движението се отнася към времето по различен начин от истината и в този смисъл може да създаде здравословна разлика в линейността на едно събитие и неговото развитие. Тази многовременност прави движението истинно специфично — именно себе си — без никога да фиксира една обективна истина в пространството. За мен именно тук движението отваря поле от възможности както за изпълнителя, така и за свидетеля.
По какви начини нарушаването на табутата около женската идентичност се различава от разкъсването на тези около мъжката чувственост и сексуалност? Разкажи ни за другото си произведение Boys Just Want To Have Fun. Къде се срещат тези изследвания?
И. А. Това е ключов въпрос. Boys Just Want To Have Fun е проект, на който съм се посветил през последните три години. Това е продължителен (8-часов) пърформанс, представян в празни галерийни пространства, който се сблъсква с табутата около мъжката чувственост и сексуалност.
В процесите както на Boys Just Want To Have Fun, така и на PASSING стана изключително ясно, че мъжът и жената са категорично политическа валута, но що се отнася до преживяването, те не включват никакви обективни параметри. Човек е обречен да се провали на теста да бъде мъжът или жената, които се опитва да въплъти, защото скалите, по които се измерва като твърде много от едното и твърде малко от другото, сами по себе си са изключително несъгласувани и невероятно двусмислени. Опитът да се представиш като мъж или като жена неизбежно идва с натиска да бъдеш добра версия на желаната категория. Процесите показват, че единственият начин да преминеш теста като мъж или жена е чрез провал в опита да водиш внимателен и съзнателен живот.
В ранните етапи на създаването на PASSING се върнахме към известната фраза на Симон дьо Бовоар от Втори пол (1949): Не се раждаш жена, а ставаш такава, заедно с Uses of the Erotic: The Erotic as Power (1978) на Одри Лорд. Всеки изпълнител в състава изследваше и разглеждаше собствените си асоциации с женствеността. Чрез този процес бяхме напомнени за предизвикателствата, които възникват, когато се опитваш да изиграеш нещо, което може да бъде потвърдено само чрез собственото си изпълнение.
