NO.
От безсилието започваме, за да достигнем до съпротива. От тялото се ражда думата. От празнотата — присъствието. Интервю с Анналиса Лимарди.
Как представлението изследва разликите между мъжкото не и женското не?
А. Л. То произхожда от личния опит на изпълнителката. В този смисъл се започва от субективна перспектива, без предварителни разграничения по пол. Целта не е да се разделя или обвинява, а да се отвори прозорец.
Темите обхващат множество сфери — взаимоотношения, семейство, училище — и си представям, че както мъже, така и жени могат да се припознаят в някои от примерите. Различните нюанси остават отворени, без да бъдат обяснявани или налагани: публиката решава доколко се припознава в онези не-та, които са трудни за изричане.
И все пак, тъй като гледната точка е на млада жена, теми, свързани с пола, неизбежно изплуват. От личен опит и от реакциите, които съм получила, почти винаги жените в публиката са по-дълбоко емоционално въвлечени в тази борба — само по себе си това казва много.
Как интернализираното женомразие влияе върху реакциите на жените към насилие и способността им да казват не?
А. Л. Когато започнах да работя по това представление, почувствах нуждата да се съсредоточа върху това, което се случва вътре в мен, когато личните ми граници се прекрачват без съгласие.
Най-трудното беше дори да ги разпозная — а оттам и да ги защитя. Сякаш имаше дълбока неспособност да усетя собствената си воля. Чувствах безсилие, несигурност, която ме правеше пасивна, без дори да се запитам защо. Вярвам, че това е резултат от т.н. интернализираното женомразие — трудността да разпознаеш и реагираш на насилие, усещането за вина, склонността да омаловажаваш болката си.
Понякога дори се страхуваме да нараним насилника. Не сме свикнали да реагираме, защото сме възпитани да поставяме другите пред себе си. Това се задълбочава, когато сме в роли на грижа — както е в моя случай, свързан с увреждането в семейството ми. Така темата излиза отвъд женската сфера и става още по-комплексна.
Кои форми на съпротива са най-ефективни за младите жени днес срещу натиска на обществото?
А. Л. Изграждането на подкрепящи мрежи и споделянето на лични истории — осъзнаването, че не си сама. Да кажем не. Да си помагаме. Да говорим и с мъжете. Да подчертаваме, че това е проблем на всички — никой не е изключен.
Как традиционно женски качества като нежността могат да бъдат инструмент за съпротива и овластяване?
А. Л. Първо, трябва да се запитаме дали наистина съществуват изцяло женски качества. Вярвам, че емпатията и откритостта са необходими за диалог. Гневът също съществува — и е ценен. Помага ни да разпознаем липсата на уважение. Най-важната нежност, която трябва да си позволим, е към себе си: да спрем да се обвиняваме и да се погрижим за собствената си болка.
Как представлението провокира публиката да преосмисли интимността и личното пространство в контекста на пола?
А. Л. То използва откровени и дори груби тонове, когато говори за интимността — сякаш, за да си върнем правото да говорим открито за нея. Представят се ситуации от ежедневието, лишени от срам или мистериозност. Не бих го нарекла предизвикателство, а по-скоро осветяване на противоречията в една млада жена, с възможност публиката да се огледа в тях. За мен е важно да бъда честна на сцената и да назовавам неща, които често не казваме дори в интимен контекст. Това споделяне създава чувство за общност: място, където можем да се погледнем в очите и признаем самотата си. И чрез това — да се открием едни други.
Как изпълнителката използва тялото си, за да изрази вътрешната борба при отстояването на граници?
А. Л. Още в началото тя е на сцената с гръб към публиката и кима с глава в знак на съгласие — като подготовка, символ на живот, прекаран в съгласие. Но скоро това да се превръща в не. Тялото започва да изразява напрежение, конфликт — с движения, с поглед, с дишане.
Първият сблъсък идва в срещата с микрофона — буквално тяло срещу тяло. Любопитството преминава в подчинение, което става все по-трудно за издържане. Чрез изтощението, борбата, достигането на предел, тя най-накрая си възвръща гласа. Първото не се ражда като вик, бунт. От безсилието започваме, за да достигнем до съпротива. От тялото се ражда думата. От празнотата — присъствието.
Как хореографията редува скованост и плавност, за да отрази напрежението между покорство и съпротива?
А. Л. Цялата хореография е в напрежение между доминиращото присъствие на микрофона и реакциите на изпълнителката. Тялото ту се втвърдява, огъва се, застива, ту се плъзга, отдръпва се, отваря се.
Това редуване отразява вътрешната й борба: някои въпроси я смущават, други я раняват, трети я обезоръжават. Много пъти сякаш почти реагира — но не си позволява да довърши.
В тази сдържаност, в постоянното напрежение, се крие силата на тялото — никога напълно освободено, но никога и напълно подчинено.
Как физическото изразяване на не предизвиква традиционните полови норми и очаквания?
А. Л. Начинът, по който се движим в пространството, може да бъде социален и политически акт. Противопоставянето се случва, когато си позволим да заемем мястото, от което обикновено се отказваме. Да не се смаляваме, да не стоим в ъгъла, а да заемем центъра. Трябва да се освободим от вътрешното усещане, че трябва да се харесваме на останалите. Понякога, да не бъдеш мила е революционно. Всички тези невербални не-та, изказани с тялото, се насочват към социална структура, дълбоко вкоренена в нас.
Как представлението кани публиката да разпознае собствения си опит с лични граници и съгласие чрез физическия разказ?
А. Л. То съчетава различни изразни средства, но тялото играе основна роля. Чрез движенията си изпълнителката позволява на публиката да усети вътрешното напрежение, което често преживяваме, без да го осъзнаваме. В определен момент обаче думата също става важна — тя се ражда от физическия предел. Става вик, акт на отвоюване на сила. Словото изследва нюансите на всяко изстрадано не и истинско да. Представлението се превръща в изповед към всеки зрител — покана да се запитаме за празнотата, която носим, и нуждата да се свържем първо със себе си, а после и с другите.