Насилието и Шекспир никога не са клише. [Ян Лауверс от NEED COMPANY]
Добрият театър не шокира, той създава възможности.
Първо и най-важно, един артист трябва да има смелостта да се ангажира с материала. Идеята е на второ място. Политическото винаги присъства, но никога не доминира.
- Ян Лауверс
С.С. Взимате трагедиите на Шекспир и ги лишавате от историческия им контекст, оставяйки само суровото, интимно насилие. С какво заменихте тази история, за да предотвратите клишираността на произведението?
Я.Л. Насилието никога не е клише. То е основен елемент на съвременното изкуство и за мен всичко е свързано с поезията. Поетичният аспект е по-важен от политическия, защото според мен самата поезия е политика.
С.С. Пристрастени ли сме към насилието в изкуството, или просто сме твърде притъпени, за да ни е грижа?
Я.Л. Това е много актуален въпрос днес. По-насилствени ли сме от преди? Не мисля. По-насилствени ли сме от 16-ти век? Не. Насилието е циклично — повтаря се. Не става въпрос за пристрастеност, особено не за пристрастеност към насилието в изкуството. Насилието в изкуството често служи като развлечение, както се вижда във филмите на Тарантино, но от друга страна, поетичната му природа може да доведе до нещо дълбоко и значимо.
С.С. Има ли модерният театър все още силата да шокира, или публиката е толкова обезчувствена, че нищо по-малко от реална кръвна жертва не би я развълнувало?
Я.Л. Не бих направил такова предположение. Театърът не е непременно там, за да шокира. Той съществува, за да поставя въпроси, а не да дава отговори. Добрият театър не шокира, той създава възможности. Днес е по-важно да се установи диалог с публиката, отколкото просто да я провокираме.
С.С. Комедията лъжа ли е?
Я.Л. Театърът сам по себе си е лъжа — но красива лъжа. Комедията е мощен инструмент, оръжие, което позволява на шута да каже истината.
С.С. Нека поговорим за Billy’s Violence и Billy’s Joy. Писателят Виктор Афунглаус поставя Ромео, архетипния трагичен герой, в средата на комедия. Какво се случва с него?
Я.Л. Ромео губи смисъла на своето съществуване. Той се изгубва в необятността на интернет. Той се превръща в съвременен трагичен герой в епоха, в която трагедията вече не е възможна.
С.С. Колко тела може да побере една сцена, преди да загуби своята яснота и да се превърне в хаос?
Я.Л. Това е точно работата на режисьора. Дали има един или сто души на сцената, проблемът остава същият — таймингът. В Needcompany се стремим да създаваме множество центрове на енергия на сцената. Джон Кейдж казва, че добрият театър изисква поне пет центъра на енергия — ние се стремим към осем. Ако има само един център, това е манипулация. При множество центрове, публиката е принудена да избира; тя активно участва на високо поетично ниво.
С.С. Ако насилието е ключът към Billy’s Violence, какво е оръжието на Billy’s Joy? Смехът? Абсурдът? Остро копие в окото? Може ли комедията да бъде толкова остра, колкото трагедията?
Я.Л. Billy’s Joy започна с наблюдението, че комедиите не са задължително смешни. Всъщност, те могат да бъдат доста трагични. Ромео в комедия е катастрофа, а резултатът е катастрофален финал. След четири часа представление, пиесата достига до зона на конфликт. И единственото, което можем да кажем накрая, е: Нека опитаме. Нека продължим да говорим — защото може би вече е твърде късно.
С.С. Шекспир е пренаписван, цензуриран и осакатяван през вековете. Какво прави вашата версия различна? Кога адаптацията се превръща в предателство?
Я.Л. Питате ме дали съм предател? Това е за вас да прецените. В Needcompany приемаме Шекспир много сериозно. Всеки път, когато работим с Шекспир, мислим: Провалихме се. Да опитаме отново. Можеш да се провалиш, но никога да предадеш.
