Самодива / 09/ 10/ 11 септември 2026 Открит театър
БИЛЕТИ
Лондонският колектив surdce кани публиката в гората на самодивите - същества от българските легенди - диви и непредсказуеми, появяващи се сред дърветата, водата и нощния въздух. „Самодива“ е имърсив танцов спектакъл, в който зрителите се движат през пространството и срещат различни проявления на тези митични фигури. Танцът се разгръща около тях - между дърветата, по пътеките и под откритото небе. Спектакълът на Марчела-Василена Мърчант е вдъхновен от митологията, колективното въображение и към жената като стихия. Продукцията е символ на свободата, силата и представлява сетивно преживяване, което ни свързва с природата. “Самодива” гостува на РЦСИ “Топлоцентрала”, където зрителите ще имат възможност да станат част от танца на самодивите в техния натурален хабитат – сред дърветата, реките и под откритото небе.
Вихрушка, Водна нимфа, Самодива-ловец, Невеста или Майка – кое от лицата на тези тайнствени създания ще откриете в гората?
Ще ги видите, ще ги чуете, ще ги докоснете, а може би ще ги разпознаете и в себе си…
Интервюто води: Стефанѝ Стоева
Къде срещаш самодивите? Кои са онези твои ежедневни действия или състояния, в които усещаш близост с дивото, необузданото и непредсказуемото, което те въплъщават?
М. М. Мисля, че срещам самодивите най-вече в усещанията на тялото. В онези моменти, в които спираш да се наблюдаваш и да контролираш как изглеждаш, а просто следваш своята интуиция и импулс. За мен това много често се случва чрез танца.
Но ги срещам и в много по-обикновени моменти, когато съм сред природата, когато действам инстинктивно, когато си позволя да не бъда предвидима или да не отговарям на това, което се очаква от мен.
И може би точно това ме привлича толкова в самодивата – тя не пита дали ѝ е позволено. Тя просто съществува такава, каквато е. Властва в собственото си пространство – независима, невероятна, можеща, непредсказуема, мистична, недокосната от чуждо мнение. И мисля, че всички имаме такива моменти, в които усещаме тази част от себе си – не непременно агресивна или разрушителна, а просто неопитомена.
Самодивите са свободни, съществуват извън установения обществен ред и отказват да бъдат подчинени. Можем ли да прочетем демонизирането им като израз на страх от женската независимост и автономия?
М. М. Да, със сигурност можем да го прочетем и по този начин. За мен е много интересно, че самодивата притежава качества, които исторически невинаги са били позволени на жената. Тя е свободна, изкусителка, независима, физически силна, не принадлежи на никого и не се подчинява на установения ред. И точно тази свобода я прави опасна в човешкия разказ за нея.
Но не бих искала да я превръщаме единствено в жертва на демонизиране. За мен е важно да ѝ оставим правото действително да бъде опасна. Тя не е непременно добра. Може да омагьоса, да нарани, да отнеме, да разруши. И именно това ме привлича в нея – че не е създадена, за да бъде лесно разбираема.
Може би страхът идва точно от невъзможността тя да бъде контролирана. Човекът не може да я притежава, обществото не може да я постави в определени роли и рамки, а дори природата около нея не е нещо питомно и безопасно. И за мен в това има много силен съвременен отзвук.
Как запазваш противоречивостта на образа на самодивата, която съществува между привидно несъвместими определения – жена и демон, закрилница и разрушителка? Важно ли е за вас тя да остане фигура, която отказва да бъде сведена до еднозначно определение?
М. М. Да, и всъщност за нас беше много важно да не разрешаваме това противоречие. Самодивата е интересна именно защото може едновременно да привлича и да плаши, да закриля и да разрушава, да бъде изключително красива и в следващия момент – опасна. Ако премахнем едната страна, според мен губим нещо много съществено от нея.
И затова в спектакъла не искахме да кажем на публиката: ето, това е самодивата и това означава тя. По-скоро създадохме различни нейни лица и състояния. Всяко от тях носи различна енергия, но дори вътре в един образ има противоречие. Нежността може да премине в заплаха, близостта в дистанция, играта в нещо много по-тъмно.
Мисля, че това е и много човешко. Ние самите не сме само едно нещо. Особено жената много често е поставяна в категории на майка, любовница, закрилница, опасна жена, добра жена, сякаш едното трябва да изключва другото. А самодивата отказва точно това. Тя може да бъде всички тези неща едновременно.
И може би за мен именно тази невъзможност да я определиш докрай е част от свободата ѝ.
В традиционните представи самодивата съществува извън селото – в гората, край водата, в планината, през нощта. Какво означава за теб това ситуиране на женската сила отвъд границите на „цивилизованото“, нормативното и позволеното?
М. М. За мен е много интересно, че самодивата почти винаги се появява на границата: извън селото, в гората, край водата, в планината, през нощта. Все пространства, в които човекът вече няма пълен контрол.
Селото е подредено пространство. Там има правила, роли, очаквания, има определен начин, по който трябва да съществуваш в него. А гората не се интересува от тези правила. И самодивата принадлежи точно на това място.
Затова за мен има нещо много силно в това, че тази женска фигура не е поставена в дома или в центъра на обществото. Тя съществува отвъд него и сякаш именно там може да бъде напълно свободна. Но това отново има две страни. Свободата отвъд границата означава и че тя е възприемана като чужда, непозната, потенциално опасна.
И в „Самодива“ много ни интересуваше тази граница. Затова гората не е просто декор. Тя е пространство, в което правилата се променят. Когато публиката влезе в нея, тя също напуска за малко познатото и контролираното и влиза в света на самодивите.
Във фолклора човекът трябва да се пази от самодивите, докато в спектакъла публиката е поканена да прекрачи границата и да влезе в тяхната гора, дори да ги докосне. Какво се променя, когато вместо да наблюдаваме „опасното“ от безопасна дистанция, навлезем в неговия свят и се окажем уязвими пред него?
М. М. За мен точно там започва истинското преживяване на „Самодива“. Не искахме публиката просто да седне и да наблюдава тези същества от безопасно разстояние. Искахме за момент да премахнем тази сигурност и да я поканим да прекрачи границата.
Когато влезеш в гората, вече не си само зрител. Не знаеш откъде ще се появи някой, колко близо ще дойде до теб, дали ще те погледне, ще ти прошепне нещо, ще те поведе или ще те остави сам. И това променя начина, по който тялото ти присъства в спектакъла. Започваш да слушаш и да гледаш по различен начин.
За мен беше важно обаче публиката никога да не се чувства реално застрашена. По-скоро искахме да създадем усещането, че си гост в свят, чиито правила не познаваш напълно. Ти си този, който е влязъл в тяхната гора, а не те в твоя свят.
И мисля, че точно тази уязвимост позволява срещата със самодивата да стане много по-лична. Всеки зрител избира как да премине през гората, кого да последва, колко близо да се приближи. Затова и всеки в крайна сметка преживява малко по-различна „Самодива“.
Днес сякаш постоянно се опитваме да направим природата удобна и безопасна за човека. Как работиш с тази тема на питомната природа, чрез острия герой на самодивата?
М. М. За мен самодивата е много свързана с природата именно защото и двете отказват да бъдат напълно опитомени. Днес сме свикнали да мислим за природата като за място, което трябва да бъде достъпно, подредено и безопасно за нас. Но природата никога не е била само това. Тя може да бъде красива и да ни дава живот, но може да бъде и сурова, непредсказуема, дори опасна.
И самодивата носи същото противоречие. Тя може да лекува, да закриля, да привлича, но може и да разрушава. Затова за мен тя не е просто герой, който се намира сред природата, в някакъв смисъл тя носи самата природа в себе си. В спектакъла не искаме да превърнем гората в красива приказна декорация. Има красота, но има и нещо сурово, тъмно и непредвидимо. Влизайки в тази гора, човекът не е центърът на света. Той е гост. Може би точно това ми е интересно в самодивата – тя ни напомня, че не всичко трябва да бъде направено удобно за нас, за да има стойност. И че има нещо много ценно в това да оставим част от природата, а може би и част от себе си неопитомена.
Вихрушка, Водна нимфа, Самодива-ловец, Невеста, Майка. Откъде се появиха точно тези пет лица? Кои текстове, предания или образи ти дадоха първоначалния им контур и кога започна да се отдалечаваш от фолклорния първообраз?
М. М. Всъщност образите са шест: Вихрушката, Водната нимфа, Самодивата-ловец, Невестата, Майката и Лечителката. И те не се появиха наведнъж, нито само от текстовете, които четях.
Много важна част от изследването ми беше да пътувам до различни населени места в България и да разговарям с местните хора. Събирах интервюта и ги питах какво знаят за самодивите, как са им били описвани, какви истории са чували от своите родители, баби и дядовци. И това, което много ме впечатли, беше колко различна е самодивата в зависимост от това къде се намираш.
На едно място хората разказват за нея като за вихрушка - нещо, което идва внезапно, завърта се около теб и изчезва. На друго – тя е Лечителката - тази, която познава билките и природата и може да лекува. Другаде присъства като нещо много по-опасно, понякога дори не я виждаш, а я усещаш като вихър или като далечно ехо, което постепенно се приближава. А на други места образът е почти магически красив – сиянието върху водата, което в човешкото въображение изведнъж придобива тяло и се превръща във водна нимфа.
И тогава започнах да осъзнавам, че няма една самодива. И може би точно това е най-интересното в нея. Тя се променя заедно с мястото, природата и хората, които разказват за нея.
Тези разговори постепенно започнаха да се срещат с фолклорните текстове, които четях, но и с телата на самите танцьорки. Не искахме да вземем шест готови персонажа и да ги поставим на сцената. По-скоро започнахме да питаме: как изглежда вихрушката, когато премине през човешко тяло? Как се движи същество, което едновременно може да лекува и да бъде опасно? Как водата се превръща в жена?
Така постепенно се родиха нашите шест лица. Те имат корен във фолклора и в историите, които събрах от хората, но след това започнаха да придобиват собствен живот в телата на изпълнителките. И мисля, че точно там започнахме да се отдалечаваме от буквалния фолклорен първообраз и да създаваме нашата собствена гора и нашите собствени самодиви.
Докъде назад трябваше да се върнеш, за да намериш своите самодиви — и какво четеше по пътя?
М. М. Не знам дали мога да кажа докъде точно трябваше да се върна, защото в един момент осъзнах, че не търся само назад. Разбира се, тръгнах от фолклора, от преданията, от различните текстове и от историите, които събирах от хората в различни части на България. Интересуваше ме не само какво е записано, а какво все още се помни, как една история се е предавала от баба на внуче и как се е променяла по пътя.
И колкото повече навлизах в този свят, толкова повече границата между изследването и собственото ми въображение започваше да се размива. Аз от малка танцувам със самодивите в моите сънища. Някои от историите и образите, които виждате в спектакъла, всъщност са части от тях. И за мен беше огромно удоволствие и нещо доста необикновено да имам възможността да взема образ, който е съществувал само в съня ми, и да го пресъздам на живо чрез телата на танцьорките, пространството, музиката и гората.
Така че моите самодиви в крайна сметка се появиха някъде между това, което е било разказвано преди стотици години, живите спомени на хората, с които разговарях, текстовете, които четях, и моето собствено подсъзнание.
И точно това ми харесва в мита, той не принадлежи само на миналото. Ако продължава да влиза в нашето въображение, в страховете ни, в сънищата ни и в начина, по който разказваме истории днес, тогава за мен той все още е жив.
Имам чувството, че спряхме да търсим митичното в реалността и започнахме да го търсим единствено в изкуството. И какво според теб предизвика тази промяна? Изкуството пази ли мита жив, или го прави безопасен?
М. М. Не съм сигурна, че сме спрели да срещаме митичното в реалността. Може би по-скоро сме спрели да го разпознаваме като такова.
Когато пътувах из България и разговарях с хората, разбрах, че тези истории всъщност все още са живи. Един човек ще ти разкаже за вихрушката, друг ще ти разкаже за сватбата на самодивата, как самодивите излизат от гробищата, с тъпани и копита създават ритъм, който се чува как приближава. Тогава всички трябва да се приберат по домовете си и да затворят прозорците. За мен беше изключително интересно, че тези разкази не ми бяха представяни просто като приказки, а като нещо, което е останало в паметта на хората и се предава нататък.
И може би разликата е, че преди човекът е оставял много повече пространство за неизвестното. Един звук в нощта, вихрушка, необяснимо сияние върху водата… Те са можели да се превърнат в история, в същество, в мит. Днес първият ни импулс е да намерим рационално обяснение. И разбира се, това не е лошо. Но може би сме загубили малко от способността да оставим нещо необяснено.
А митът за мен живее точно там – между това, което знаем, и онова, което въображението ни позволява да видим. Затова не мисля, че задачата на изкуството е просто да съхрани мита като музейна ценност. За мен е много по-интересно да му позволим отново да се случи. В „Самодива“ не искахме да покажем на публиката как някога хората са вярвали в самодиви. Искахме за един час да създадем свят, в който самодивите отново могат да съществуват.
Разбира се, театърът ни дава сигурността, че това е спектакъл. Но чрез имърсивната форма се опитваме поне малко да разклатим тази сигурност. Самодивата може да застане до теб, да те погледне, да те докосне, да чуеш нещо зад себе си и да не знаеш откъде идва. Вече не гледаш гората отстрани, ти си вътре в нея.
И ако след спектакъла чуеш някакъв ритъм в далечината, видиш вихрушка или странна светлина върху водата и макар само за секунда си помислиш: „Ами ако…?“, тогава за мен митът не просто е бил съхранен от изкуството. Той отново е станал жив.