Обектите не могат истински да бъдат притежавани, защото винаги оттеглят част от себе си;

Интервю с автора Онур Каймак, относно изложбата ОООБЕКТИ с куратор Станимир Стоянов. 11 ноември - 02 декември 2025 Галерия Куб - Топлоцентрала 18:30.

В ОООБЕКТИ Онур Каймак създава медитативно пространство, в което нещата говорят — не с думи, а чрез текстури, разкъсвания и безмълвни интензивности. Вдъхновена от обектно-ориентираната онтология (ООО) и променящата се роля на материята в съвременната мисъл, изложбата се разгръща като серия от портрети на нечовешко присъствие. Всеки обект — било то камък, тръба, вълна или прах — се явява не като символ или инструмент, а като битие със своя интериорност, със своя собствена непознаваема същност.

Как се появи идеята да направите съвместна изложба в София?

Онур К.: Благодаря ви, че ни поканихте за това интервю по повод съвместната ни изложба ОООБЕКТИ в Топлоцентрала в София. Идеята да направим обща изложба се появи преди доста време — може би преди две, дори три години. Никога не сме я форсирали, но тя винаги присъстваше някъде на заден план в разговорите ни. За първи път се срещнахме в Талин по време на артистична резиденция и оттогава поддържаме контакт. По време на този проект, а и след него, сформирахме малка артистична група, която се събираше редовно онлайн. В тези срещи Станимир често беше този, който обясняваше какво представлява Обектно-ориентираната онтология (ООО) и как нейното влияние се пресича с феномена на съвременното изкуство. Така че на по-късен етап, когато Станимир ме покани да направим изложба в София, в Топлоцентрала, това се случи като много естествено продължение.

Станимир С.: Да, за първи път се срещнахме през 2022 г. по време на артистична резиденция в Талин, Естония. Оттогава сме работили заедно по различни проекти и теми, но това е първата ни съвместна изложба. Изложбата на Онур е част от мой дългосрочен проект, в който участват различни артисти, изследващи идеи, свързани с нечовешкото и обектно-ориентираните отношения. През октомври тази година представих друга изложба, озаглавена ENTITIES, в галерия Аросита, заедно с двама швейцарски и една българска артистка, които също изследват подобни концептуални напрежения.

Какво се случва с неизпълнения потенциал на обектите? В какво се преобразява тяхната функционалност, когато не е в услуга на човека?

Онур К.: Някога били неразделна част от по-големи системи, тези обекти с времето и през различни събития са се откъснали от първоначалния си контекст, озовавайки се в пренебрегнати пространства. Моят творчески процес започва именно от това състояние на изместване – обикновено чрез рисуване, в опит да уловя техните персони, такива, каквито съществуват отвъд първоначалните си функции. Работата ми се превръща във визуален архив на привидно незначителни обекти и сцени, извеждайки тези отхвърлени, остатъчни елементи от ежедневието на преден план. Тяхната двусмисленост, освободена от цел и функция, поставя под въпрос нашето разбиране и ни приканва към нови начини на виждане. Въпреки загубата на функция, тези обекти продължават да съществуват, подтиквайки ни да се запитаме: заслужават ли все още вниманието ни? Защо някои обекти привличат погледа ни, а други не? Кога един обект става невидим за нас? Когато се натъкна на такива обекти, влизам в диалог с тях чрез серия от интервенции – фотографиране, скициране и записки за техния външен вид и среда. В ателието тези изследвания се превръщат в нови произведения, докато се опитвам да уловя същността на тези обекти в рисунките си. Целта ми не е да разкажа пълната им история, а да разкрия фрагменти – проблясъци от микроистории и връзки, които възникват между обектите, след като бъдат изоставени от човешките ръце. И наистина, когато обектите престанат да изпълняват първоначалната си функция, те се превръщат в самостоятелни форми – почти скулптурни в своята среда.

Имат ли обектите господари? Можем ли изобщо да говорим за притежание в контекста на OOO?

Станимир С.: В рамките на Обектно-ориентираната онтология (OOO) няма господари — има само съжителства. Притежанието е илюзия, принадлежаща на човешката икономика на властта. Обектите не могат истински да бъдат притежавани, защото винаги оттеглят част от себе си; те остават непреводими. Те дори не принадлежат на времето така, както ние го възприемаме — камъкът, тръбата или пластът прах следват собствен ритъм на износване, разпад и памет. В ОООБЕКТИ те не са притежавани, а им е позволено просто да съществуват. В този смисъл обектите се превръщат в свои собствени господари.

Ако всички съществуваме в равнината на дефиницията за обекти, то как се изразяват желанията в неподвижността на неживите обекти? Какви са техните желания и трепети? Стремят ли се да бъдат забелязани, посрещнати?

Онур К.: Още един интересен момент: обектите или фрагментите, които изобразявам в рисунките си, съществуват в състояние на загуба. Не говоря само за физическа загуба — техните души са изчезнали, почти са се изпарили. Те изглеждат откъснати, без хоризонт, без координати. Можем да ги възприемем като откъснати фрагменти от мястото, на което някога са принадлежали, разпръснати из всекидневните пространства, в които се натъкваме на тях — по улиците, в гарите, парковете или мазетата. Срещата с тези обекти винаги отключва нещо по-широко в мен. Не ги мисля просто като неодушевени неща; те ми се струват като същества в лимбо — крехки, несигурни, застинали. Като че ли желаят да се превърнат в костите и кожата на една душа. Но чия душа? И къде съществува тя? Извличам ги от останките на собствената си памет. Не мога напълно да изразя какви точно са тези спомени; по-скоро приличат на текстури на миналото. Детство, работа в строителството, пътнотранспортни произшествия, сухият пейзаж на родния ми град… тези спомени пътуват с мен, като души, които имат нужда от тела. А в контраст — онези обекти сякаш търсят души. В крайна сметка, чрез рисунката се опитвам да сглобя отново раждането на един независим обект, който съпътства нашия живот.

Какво причинява на обектите изоставянето — отвъд меланхолията и човешката проекция върху него? Опиши тактилното виждане — и чрез какви действия може да се възпита подобно възприемане на средата?

Онур К.: Тази стъпка е от съществено значение за моя творчески процес. Често всичко започва с една разходка — позволявам на обектите или пространствата сами да се разкрият пред мен, вместо аз да ги търся. Докато се движа из заобикалящата ме среда, някои обекти внезапно привличат вниманието ми. Понякога се питам — свързвам ли се с тях чрез очите си, или става дума за нещо повече от очи? Именно тогава започва моето физическо взаимодействие с обектите и пространствата. Всеки обект има своя собствена форма, а върху нея — своя текстура. Тези текстури сякаш ме галят, почти ме гъделичкат, и усещам тежестта на всеки обект, като че ли притежава собствено присъствие. Този фин флирт отваря път за приближаване и връзка с тях. Един ярък пример, който ми идва наум, е работата ми „В покой“, която носи едновременно странна и завладяваща атмосфера — пухкава, неравна, тъкана, но по някакъв начин обезпокояваща. Дори сега, докато пиша това, тялото ми реагира; настоява да улови всяка дума, настройвайки жестовете си спрямо смисъла, който се опитвам да предам.

Ако приемем, че човекът е успешно децентрализиран, как ще се променят отношенията и мащабите във взаимодействията между обектите? Каква е твоята лична фантазия за това?

Онур К.: Това е сложен въпрос, който изисква размисъл от всички сфери — включително правителства, бизнеси, архитекти и дизайнери. Един чудесен пример е изложбата Don’t Follow the Wind в Япония. Тя се намира в радиоактивна зона, евакуирана след ядрената катастрофа. Художници, работещи заедно с бивши жители, са инсталирали свои произведения там. Публиката все още няма достъп до изложбата — тя е, в известен смисъл, невидима, докато зоната отново не бъде отворена, което може да отнеме десетилетия. Междувременно ядреното разселване е разрушило старите общности, но е създало нови, временни, трансместни връзки между бившите жители и ангажираните културни дейци. Това е добър пример за размисъл — дори за въпроса дали изобщо трябва да правим изложби, след като изложбите по своята същност са създадени, за да бъдат видени от хора. Друг пример, който ми идва наум, е стихотворение на Урсула Ле Гуин:

Солта в купата ме гледа

с всичките си блестящи очи и казва:

Аз съм сухото море.

Твоята кръв има вкус на мен.

В един такъв свят вярвам, че бихме имали по-високо усещане за средата около нас — защото бихме знаели, че и тя може да ни вижда.

Ако всяка връзка между обекти е форма на превод или редукция, какво се губи в този процес — и може ли тази загуба да се мисли като естетическо събитие? Като лиминалност?

Станимир С.: Да, самата загуба Е естетическото събитие. Всяка среща между обекти е обвързана с невъзможността за тяхното пълно разбиране (това, което Греъм Хармън нарича „оттегляне“), и именно в тази невъзможност възниква красотата. Преводът между нечовешки материали — между светлина и повърхност, сянка и образ — винаги оставя остатък, неуловима утайка. Както в Mirror Displacements на Робърт Смитсън или в светлинните инсталации на Олафур Елиасон, преводът между материалите оставя следа — пространство, в което материята надхвърля собственото си представяне. Този остатък е пространството на естетическото: лиминална зона, в която възприятието и материята се приплъзват едно в друго. Изкуството на Каймак възниква именно в тази празнина — там, където провалът на пълното сливане се превръща във форма на комуникация.

ОООБЕКТИ | Онур Каймак
11 ноември-02 декември 2025
Галерия Куб - Топлоцентрала

Откриване
11.11.2025., 18:30 часа
Работно времеВторник - Петък: 14:00 - 20:00 / Събота - Неделя: 12:00 - 21:00 / Почивен ден: понеделник

ENGLISH VERSION

How did the idea of making an exhibition together in Sofia first appear in your mind?

Onur K.: Thank you for inviting us to this interview about our exhibition OOOBJECTS at Toplocentrala in Sofia. The idea of doing a show together goes back quite a while — two, maybe even three years. We never really pushed it, but it was always there in the background of our conversations. We first met in Tallinn during an artistic residency, and we’ve stayed in touch ever since. During and after that project, we formed a small artistic group that met regularly online. In those meetings, Stanimir was often the one explaining what Object-Oriented Ontology is and how it intersects with contemporary art. So later on, when Stanimir invited me to make an exhibition in Sofia at Toplocentrala, it felt like a very organic continuation.

Stanimir S.: Yes, we first met in 2022 during an artistic residency in Tallinn, Estonia. Since then, we’ve collaborated on various projects and topics, but this is our first joint exhibition. Onur’s show is part of my long-term project involving different artists who explore ideas related to the nonhuman and object-oriented relations. In October, I presented another exhibition titled ENTITIES at Arosita Gallery, together with two Swiss and one Bulgarian artist, exploring similar tensions.

What happens to the unfulfilled potential of objects? Into what does their functionality transform when it is no longer in the service of the human?

Onur K.: Once integral to larger systems, these objects have been disconnected from their original contexts over time and through various events, ending up in overlooked spaces. My creative process begins in this state of displacement, usually through drawing, capturing their personas as they exist beyond their original functions. My work serves as a visual record of seemingly insignificant objects and scenes, elevating these discarded, vestigial elements of daily life to a place of prominence. Their ambiguity, stripped of purpose, challenges our understanding and invites new ways of seeing. Despite their loss of function, these objects persist, prompting the question: Do they still deserve our attention? Why do certain objects catch our attention while others don’t? When does an object become invisible to us? When I encounter such objects, I engage with them through a series of interventions — photographing, sketching, and taking notes about their appearance and environment. In the studio, these explorations evolve into new works as I seek to capture the essence of these objects in my drawings. My goal is not to recount their full history but to reveal fragments — glimpses of the microhistories and relationships that emerge between objects once they have been abandoned by human hands. And indeed, when objects no longer serving their original functions have become forms in their own right, almost sculptural in their environment.

Do objects have masters? Can we even speak of possession within the framework of Object-Oriented Ontology (OOO)?

Stanimir S.: Within the framework of Object-Oriented Ontology (OOO), there are no masters — only cohabitations. Possession is an illusion belonging to the human economy of power. Objects cannot truly be owned, because they always withdraw a part of themselves; they remain untranslatable. They do not even belong to time as we perceive it — a stone, a pipe, or a layer of dust follows its own rhythm of wear, decay, and remembrance. In OOOBJECTS, they are not possessed but allowed to exist. In this sense, objects become their own masters.

If we all exist on the same plane of being defined as objects, how are desires expressed in the stillness of inanimate things? What are their yearnings and tremors? Do they long to be noticed, to be welcomed?

Onur K.: Another interesting point: the objects or fragments I depict in my drawings exist in a state of loss. I don’t mean only physical loss—their “souls” have also vanished, almost evaporated. They seem unmoored, without a horizon, without coordinates. One could see them as fragments severed from where they once belonged, scattered across the everyday spaces where we encounter them—on streets, at train stations, in parks, or basements. Encountering these objects always triggers something broader in me. I don’t think of them simply as inanimate things; they feel more like creatures in limbo—fragile, uncertain, suspended. They seem to desire to become the bones and skin of a soul. But which soul? And where does it exist, I extract them from the remnants of my own memory. I can’t fully articulate what these memories are; they feel more like the texture of the past. Childhood, working in construction, traffic accidents, the dry landscape of my hometown… these memories travel with me, like souls needing and seeking bodies. In contrast, those objects look for souls…. at the end, what I try to reassemble through drawing is the birth of an independent object that accompanies our lives.

What does abandonment do to objects — beyond melancholy and the human projection cast upon it? Describe haptic seeing — and through what kinds of actions can such a mode of perceiving the environment be cultivated?

Onur K.: This step is essential in my creative process. Often, my work begins with a walk, letting objects or spaces reveal themselves to me rather than seeking them out. As I move through my surroundings, some objects suddenly catch my attention. I sometimes wonder — am I connecting with them through my eyes, or is it something more than just eyes? That is when my physical engagement with objects and spaces starts. Each object has its own form, and layered on top of that, its texture. The textures seem to caress me, almost tickling me, and I feel the weight of each object as if it has its own presence. This subtle flirt opens a pathway to approach and connect with them. One vivid example that comes to mind is my work Dormant, which carries an uncanny atmosphere — fluffy, bumpy, woven, yet somehow unsettling. Even as I write this, my body reacts; it insists on grasping every word, tuning its gestures to the meaning I am trying to convey.

If we assume that the human has been successfully decentralized, how will the relationships and scales of interaction between objects change? What is your personal vision or fantasy of that?

Onur K.: It is a complex question that requires reflection from all sectors — including governments, businesses, architects, and designers. There is a great example of an exhibition called “Don’t follow the wind in Japan”. The show is inside a radioactive exclusion zone emptied after the nuclear disaster. Artists, working with former residents, installed works there. The public still cannot enter; the exhibition is basically invisible until the zone re-opens — which may take decades. Meanwhile, nuclear displacement has destroyed old communities but created new, temporary, translocal ones among ex-residents and the cultural workers involved. This is a nice example to reflect on even if we would make exhibitions anymore, as the exhibitions are made to be seen by humans. Another example comes to mind is a poem by Ursula Le Guin:

The salt in the bowl looks up at me

with all its glittering eyes and says:

I am the dry sea.

Your blood tastes of me.

In such a world, I believe we could have a higher sense of our surroundings, as we would know they can also see us.

If every relation between objects is a form of translation or reduction, what is lost in that process — and can this loss be understood as an aesthetic event? As a kind of liminality?

Stanimir S.: Yes, the loss itself is THE aesthetic event. Every encounter between objects is bound to the impossibility of complete understanding (what Graham Harman calls “the withdrawal”), and it is precisely within that impossibility that beauty arises. Translation between nonhuman materials — between light and surface, shadow and image, always leaves a remainder, an ungraspable residue. Like in Robert Smithson’s Mirror Displacements or Ólafur Elíasson’s light installations, translation between materials leaves a residue — a space where matter exceeds its representation. That residue is the space of the aesthetic: a liminal zone where perception and matter slip into each other. Kaymak’s art emerges precisely within that gap, where the failure of total fusion becomes a form of communication.