Историята вече не се наблюдава от разстояние; тя се усеща физически.
Интервю с Ленерсон Полонин.
A Scream in the Dark е проект на Companhia Nova de Teatro в сътрудничество с експерименталния театър La MaMa, който изследва някои аспекти на военната диктатура и цензура в Бразилия (1964-1985) – един от най-неясните периоди от новата история на страната. Базирана на свидетелствата и писмата на политически затворници, съхранявани в Националния архив на Бразилия, тази мултимедийна пиеса хвърля поглед върху жените, арестувани и измъчвани по време на бразилския военен режим.
Има ли мост между Бразилия през 1964 г. и света на 2020-те? Или самият мост е предупреждение?
Л.П. Има едновременно мост и предупреждение. Механизмите на авторитаризъм, цензура и контрол, които оформиха Бразилия през 1964 г., не са изчезнали; те са мутирали. Като се завръща към този период, представлението разкрива по-скоро приемствености, отколкото разкъсвания. Мостът е именно предупреждението: това, което някога е изглеждало ограничено до историята, може да се появи отново, когато демократичната бдителност отслабне.
Какво означава да превърнеш архив в сцена? Какво се случва, когато свидетелствата на политическите затворници напуснат страницата и влязат в тялото на изпълнителя?
Л.П. Превръщането на архив в сцена означава изместване на паметта от статично място на съхранение към живо, нестабилно пространство. Когато свидетелствата напуснат страницата и влязат в тялото на изпълнителя, те престават да бъдат само исторически доказателства и се превръщат във въплътено преживяване. Архивът диша, трепери, колебае се.
Историята вече не се наблюдава от разстояние; тя се усеща физически.
Как тогава преживявате отново историята на архивите?
Л.П. Не чрез реконструкция, а чрез реактивиране. Представлението не цели да възпроизвежда фактите буквално, а да се ангажира с тяхната емоционална и етична тежест. Паметта изглежда фрагментирана, прекъсната, понякога непълна – подобно на самата травма. Фикцията играе ключова роля в този процес. Наред с актрисата Карина Казучели, драматургичната работа, разработена по време на репетициите, третира театъра като експериментално поле на въображението, където архивните материали съжителстват с фикционално пресъздаване. Това позволява миналото не само да бъде запомнено, но и да бъде въображаемо реактивирано, резонирайки в настоящето, вместо да остане замръзнало във времето.
Жените често остават извън големия наратив на диктатурите. Как представлението променя разбирането ни за тяхната роля и присъствие в историята?
Л.П. Като поставя жена сама на сцената, творбата измества фокуса от официалните истории към житейския опит. Жените не са изобразени като второстепенни свидетели, а като централни субекти на политическото насилие и съпротива. Техните тела, гласове и мълчание се превръщат в исторически документи, оспорвайки доминираните от мъжете наративи за власт и героизъм.
Технологията придава ли яснота или шуми?
Л.П. Технологията в представлението не обяснява; тя дестабилизира. Проекциите, звукът и медийните фрагменти действат като самата памет – на пластове, накъсани, понякога противоречиви. Вместо да предлагат яснота, технологията разкрива трудността при достигане до истината, разкривайки как образите и звуците могат едновременно да осветяват и да замъгляват.
Може ли театърът да се превърне в инструмент за пренаписване на историята? Или просто отваря врата към травма, която иначе остава запечатана?
Л.П. Театърът не може да пренапише историята, но може да пренапише как историята се усеща, помни и поставя под въпрос. Като отваря вратата към травмата, театърът създава споделено пространство на слушане. Това отваряне не е безсмислено; то е етичен жест, който се съпротивлява на заличаването и мълчанието.
Каква отговорност носят артистите, когато авторитаризмът отново почука на вратата? Достатъчно ли е да се наблюдава?
Л.П. Наблюдението не е неутрално. В моменти, когато авторитарните тенденции се появяват отново, артистите носят отговорността да назовават, разкриват и запомнят. A Scream in the Dark предписва действие, но изисква внимание. То кани публиката да разпознава модели, да бъде бдителна и да разбира паметта като форма на съпротива.
Викът принадлежи на много гласове: жени, заглушени от насилие, тела, заличени от официалната история, спомени, изтласкани в сенките. Тъмнината не е само миналото; тя е пространството, където действа забравата. Представлението не крещи, за да шокира, а за да настоява за присъствие – срещу мълчанието, срещу заличаването.