Аз се казвах I ПРЕМИЕРА 03 октомври 2026, Зала 2 / 19:00 часа
БИЛЕТИ
В книгата си „За свободата“ Тимоти Снайдър посочва фактологията като един от основните белези на най-изконната човешка ценност. Фактите са основата на свободата. Без тях хората трудно биха могли да достигнат до осъзнати избори или да разпознават манипулациите на властта и статуквото.
„Аз се казвах“ представя историите на четири жени преживели Възродителния процес. Всяка една от тях има своята суверенност и право да бъде чута. Без да се конфронтират и да се опровергават предоставят пространство на зрителя да осмисли каква е неговата критична ос и къде тя се пресича с тях.
„Име собствено, бащино, фамилно.
Тези три имена си длъжен да впишеш във всеки документ за самоличност.
Без тях ти си никой.
Собственото име не ти си избираш, но сам си го създаваш през целия живот – от първите съзнателни стъпки до последните. Градиш го ден по ден, усилие по усилие. Готов си на лишения и страдания, за да го опазиш чисто. Дори по неведоми вътрешни закони неволно заприличваш на името си. Сраснал си се с него, както с кожата си – още от майчиното люлеене в скута, от родителското повикване на прага, от призивите на връстниците под прозореца, от всички любими или враждебни гласове..“
Част от есето на Блага Димитрова – „Името“.
Интервюто води: Стефанѝ Стоева
Как работиш с фактите? Как ги приемаш и какво спокойствие/безпокойствие ти дават те?
Б. З. Фактите са важна част от демократичното разбиране за свободата и суверенността на човека. Ако не можеш да ги откроиш от манипулацията и конспирацията, трудно можеш да упражняваш личностната и социалната си свобода. В контекста на „Аз се казвах“ приемането на фактите е задължително условие за артистичната ни отправна точка, адресираща субективното ни разбиране към публиката. Това е базата, от която започваме да извеждаме нюанси, позиции и субективни преживявания. Не е нужно фактът да има общовалидна конотация. Отново е задължително за нас като артисти да го представим на сцената възможно най-отчуждено, така че субективното отношение към факта да не се превръща в постулат.
Относно спокойствието и безпокойствието мисля, че фактите, колкото и да са нерадостни, са нужни за творческата тревожност.
Кой има право да разказва чужди истории, как се печели това право?
Б. З. Всеки има право да разказва чужди истории, ако има духовна и естетическа потребност да го прави. На мен лично винаги ми е трябвало много време, преди да се реша да разказвам чужди истории. Да се уверя, че импулсът не идва от глада на егото, от нужда да се запълнят емоционални дефицити чрез консумиране на чужди истории.
Друг механизъм, който дава зелена светлина на изкуство, което разказва лични истории, би трябвало да са институциите и хората, които осигуряват ресурс за реализацията им. Ако някой, който до момента е работил само в областта на развлекателните изкуства, реши да прави представление за геноцида в Газа, би трябвало да имаме сериозни съмнения спрямо намеренията му.
Ти сраснат ли си с твоето име и каква е връзката ти с него? Какво всъщност ти отнемат, когато ти отнемат името?
Б. З. За щастие никога не ми се е налагало да си сменям името, за да узная същински какви промени ще настъпят в мен. То неминуемо е част от идентичността ми, както и от травмите и терзанията ми. Понякога усещам хармонична връзка с него, но има моменти, в които изпитвам истински затруднения дори да го произнеса. Това са вътрешни процеси, които цял живот осъзнаваме и узнаваме. От какво са провокирани и какво катализира емоциите ни, свързани с името и идентичността, не са лесни за отговаряне въпроси – защо сме се родили точно тук, точно в това време и каква мисия сме получили с името си.
В четвърта част на „Български хроники“ Стефан Цанев пише, че да смениш името на мюсюлманин е равнозначно на това да му смениш душата. Трудно ми е да кажа какво точно преживява човек, който претърпява подобна несправедливост, но този цитат сякаш резонира най-точно с предположенията ми.
Има ли нещо в разказите на Кючук, което съзнателно отказа да обясняваш или интерпретираш?
Б. З. Когато драматизирахме разказите с Александра Дитц и с актрисите, си поставихме за задача да не интерпретираме историите, а да ги оставим максимално автентични на прототипите си. Единствено в разказа на Райна, която е била „от другата страна“ на барикадата, си позволихме да изведем нещо повече от това, което разказът споделя, а именно невъзможността на човешката природа да се справи с безпощадната месомелачка на тоталитарната власт. Тя е участвала във Възродителния процес като насилник, но за нас беше по-важно да изведем насилието, което е било извършено над нея, за да се озове в ботуша на функционера.
Къде намери свободата в разказа на четирите жени?
Б. З. В автентичността на различните им природи, в културните белези на различните им етноси. Преди да започнем работа по текстовете, с актрисите пътувахме до градове в Североизточна България, които са били сред най-засегнатите от Възродителния процес. Срещнахме се с немалко хора, които са били преки потърпевши или свидетели на събитията от 1985 година. Това, което узнахме от тях, ни даде свобода да оживим на сцената историите от разказите на Хюсеин отвъд мъчнотиите и травмите. В процеса на изграждане на персонажите и ситуациите търсехме живота, който се противопоставя на несгодите и отказва да се натика в битовата проблематика на оцеляването. Това нямаше да е възможно, ако не бяхме видели смелостта в лицата им.
Как работихте с Александра Дитц? Как изглежда вашият story/mood board? Кои са референциите, които останаха докрай с вас? Какви са цветовете на идеите ви?
Б. З. Един от знаците, които разчетох, че от този проект има смисъл и трябва да му се даде ход, е спонтанността в приемането му от всички хора в екипа. Алекс успя да влезе в кожите на четирите жени не само защото и тя е жена, но защото припозна личните им борби. Изключително бързо и точно успя да ми помогне в реализирането на драматургичната концепция – да се трансформират монолозите в диалози и да се създадат конфликтни и действени ситуации. В този процес много активно се включиха и актрисите, което също ми даде усещането за припознаване на материала.
Една от референциите, които давах на Алекс и екипа за конкретна посока, в която да работим по разказите, беше представлението „Косвени щети“ с режисьор Максима Боева. В него историите на жените, мобилизирани в „Отечествената война“, бяха мултиплицирани в отделни персонажи. Много добро представление, жалко, че не се играе често.
Цветовете на идеите ни са шарени, но в тъмни нюанси. Потопили сме живописността на шалварите и автентичните българомохамедански дрехи в тъмата на стореното.
Как се наслояваха нюансите в историята под напора на идеите на мъже и жени – изследвайки процеса, какво успя да забележиш като режисьор, кой как стъпва в тази история?
Б. З. Интересно е, че почти не се усети разлика в разбирането и подходите към историите от моя страна и от тази на актрисите. От самото начало успяхме да се засечем в дълбочината на чисто човешките ценности в образите на жените, претърпели Процеса. В никакъв случай не сме пренебрегвали чувствителността и интуитивността на женската природа. На места в текста няма място за женска мекота и емоционалност, но точно фактът, че отсъства, дава още по-голяма тежест на представеното.
Защо е важно да се казваме през 2026-а…?
Б. З. Защото името е част от личната и колективната памет. Макар и да навлизаме в нова епоха, която сякаш борави с паметта по съвършено друг начин, връзката с миналото до голяма степен остава фундамент на единичността. И в живота, и в изкуството единичността е фундамент, около който се завихрят всички останали теми и проблеми.
Кой е врагът на името?
Б. З. Страхът.