ГЛАВА II Дина Стоев

03-31 юли 2025 | Галерия Куб - Топлоцентрала

Работно време на галерията

Вторник - Петък: 14:00 - 20:00 / Събота - Неделя: 12:00 - 21:00 / Почивен ден: понеделник

Изложбата „Глава II“ на Дина Стоев обединява творби, създадени от 2023 г. до днес, заедно с нови, непоказвани досега произведения. Както подсказва заглавието, авторът възприема своите самостоятелни изложби като поредица от „глави“ — отворени етапи в един непрекъснато развиващ се художествен процес. Това е своеобразна визуална книга без край, в която всяка изложба е опит, философска бележка, размишление върху съвремието.

Стоев изследва теми, свързани с глобалните и локални кризи на настоящето — войни, глад, смърт, загубване на културната памет, разрушаване на природата. В контекста на това, което философът Едгар Морен нарича „поликриза“ — съвпадение и преплитане на множество разрушителни процеси: геополитически, екологични, социални и духовни — платната на художника могат да се разчетат като форми на съпротива чрез образа. В свят, който, по думите на Морен, може би преживява „своето полунощие“, Дина Стоев отговаря с картини, които не само свидетелстват за сривовете, но и настояват за размисъл, за запазване на човешкото въображение, за първата и най-неотменима съпротива — тази на духа.

Интервюто води: Стефанѝ Стоева

В текстът към изложбата на Глава II пише, че „тревожните реалности се наблюдават от дистанцията на едно въображаемо бъдеще“. Мислиш ли, че всъщност е въображаемо и защо се фокусираш над нещо, което е криво магическо огледало на действителността, когато тя е жива и също толкова крива?

Д.С. Идеята, че в картините ми се вижда въображаемо бъдеще, беше изненадваща за мен самия. Този конкретен прочит е много любопитен и ме зарадва. Аз самият ги разглеждам като случващи се и преди, и сега, и занапред. И въпреки че са фикция, в тях нещата са още по-такива, каквито са в действителност. Но не защото са различни, а защото просто се усещат по-ярко. Проблемът никога не е бил, че хората не разбират и не виждат в какъв свят живеят. Проблемът е, че като че ли избираме да не обръщаме внимание на усета си за действителността. Това ме занимава – яркостта и точността, които въображаемото носи. Впрочем, те не са задължително застрашителни. Не бих си правил труда да рисувам, ако виждах само неотменната катастрофа.

За съжаление тези въображаеми сцени всъщност са винаги и навсякъде. Но в това, че биват схванати като бъдеще, има нещо утвърждаващо. Позволявам си да мисля, че това е самата ни надежда за един по-добър свят. Защото, в крайна сметка, ако е бъдеще, то може би не е неизбежно. Може би можем да случим нещо по-различно. И явно у мнозина, които гледат картините ми, живее воля и идея за едно друго действително бъдеще. А дори и настояще. Това е надеждата, която хората крепят у самия мен. Ценя я високо.

Между факт и предупреждение, как изграждаш сюжет?

Д.С. Много интересен въпрос с множество потенциални отговори. Не мисля, че предупреждавам, по-скоро констатирам симптоми. И май диференциалната диагноза е неизбродна, а точният проблем е неназовим, но така или иначе е присъствен.

Наративите идват малко или много неканени. Аз просто се опитвам да се справя с тях. Ако мога да дам единен отговор на въпроса как го постигам, бих казал само следното – най-трудната част от работата ми е именно подборът на сюжет. Не всеки наратив е подходящ и достатъчно смислен. Хрумват ми случки и дори цели разкази, оттам насетне трябва да преценя дали заслужават да бъдат преработени в картини. Специфичният момент от дадена фабула – изборът на застиналия сюжетен миг – е най-предизвикателната, но и най-любимата част от заниманията ми. Там разказът става картина и не ми есъвсем ясно как се случва това. Допада ми, че съм в известно неведение. Ако разбера как точно става, ще се наложи да спра да го правя. Струва ми се, че изкуството е самото необяснимо и не бих искал да го размагьосам напълно дори за пред самия себе си.

Намираш ли се притиснат от завръщането на традиционните медии, като живописта и развитието на дигиталният свят и неговата намеса в изкуството? На къде завива твоя творчески процес?

Д.С. Ни най-малко. Не откривам нищо задължително или задължаващо. За мен няма никакво значение каква е медията. Единственият въпрос е за какво е подходяща и какви възможности предлага. Правя проектите си дигитално и после ги рисувам. Някъде между двете медии – в самия превод, ако щем – се случват интересни неща. Не съм търсил този конкретен процес, той е просто естествено следствие на света, в който живеем и възможностите, които ни предлага. Не виждам причини нито да се въодушевявам прекомерно, нито да се съпротивлявам. Изкуството все си се случва някак.

Освен предсказанията за бъдещето на планетата… какво е бъдещето на живописта?

Д.С. Аз лично изпитвам чисто сетивно удоволствие от боята и цвета. Дори и то понякога да е притеснително и напрягащо. Би ми се искало да продължим да правим картини и мисля, че ще продължим.

Но и ми се струва, че понятието живопис е недостатъчно и неточно днес. Самата живопис може да е всякаква и да се случва всякак и не откривам много разлика между нея и други двуизмерни визуални медии. Защо една рисунка и една фотография да не са живопис? Анимацията не е ли живопис? Защо да не е? Не мисля, че има значение дали нещото е правено с четка и боя или по друг начин. Същото може да важи и за дадена инсталация и скулптура или пърформънс и танц. Да кажем, аз мога да получа съвсем същото сетивно удоволствие от статиката или трептенето на един плат в голяма текстилна инсталация или от костюм, огънат или движен от тялото на човек. Дори самата ни кожа носи това неопределимо качество. Та нали затова сме почнали да изобразяваме по някакъв конкретен начин нещата?

Считам, че се нуждаем от по-различна типология на медиите. Аз бих ги делил по пространствен и времеви принцип – в колко измерения се случват и дали и как се развиват в продължителност. Та бъдещето на живописта ми се струва просто цветно. И подчертавам, че това не изключва черно-бялото.

Как се генерира метамодернизъм и кои са неговите автори в България? Той бива ли разпознат от обществото художници в нашата реалност?

Д.С. Това е въпрос, на който не бих могъл да отговоря достатъчно изчерпателно никога. Терминът е по своята природа евристичен и е опит за описание на съопределящи се и едновременно развиващи се тенденции в днешната действителност. В този смисъл, метамодернизмът сякаш се самогенерира в общото.

Не бих казал, че авторите в България или в международен план се стремят към нещо конкретно, нито пък че трябва да бъдат определяни само чрез подобно понятие. Но виждам споделени характеристики, които бих нарекъл метамодернистични, навсякъде. Описвам ги като нова метафизика и нова искреност. Не защото са нови явления сами по себе си, а по-скоро защото нуждата от тях е като че ли наново почувствана и силно заявена. Няма да давам примери, защото списъкът е прекомерно дълъг, а и не искам да забравя някого. Но със сигурност виждам много художници, които бих нарочил за метамодернисти. И това винаги е силно положителна оценка що се отнася моето мнение.

Глава II е посветена на облата лупа, която докосва и двете плоскости, потенциалното бъдеще и разбитата реалност. Глава III ще продължи ли да описва евентуалности или ще заложи на факти?

Д.С. Фактът по дефиниция е вече наличен, вече случил се. Мисля, че ще продължа да залагам на фикцията. Там възможността е завинаги жива и там най-ясно се вижда стремежът ни към нея. Ако щем, самата фикция е свидетелство за факта, че се нуждаем от нещо повече от факти.

Share

Топлоцентрала блог

Наративите идват малко или много неканени с…