Безгранично, а не безкрайно
Интервю с Дарио Барето Дамас относно премиерата на PHANTASMAGORIA, като част от танцовия фестивал YOU ARE NOT ALONE.
Нито напълно присъстващ, нито напълно отсъстващ. Какво е граничното пространство на танца?
Д.Б.Д. За мен граничното пространство на танца е празнината, където танцът се отдръпва от танцьора, без да изчезва. Междувременното, което не е представяне, но не е и отсъствие, където вниманието се преразпределя и времето спира да се държи линейно. В моята практика третирам танца като автономно явление, което може да надхвърли субекта, който го танцува; тялото приема и дирижира, но центърът на смисъла се плъзга към самото движение. В тази зона минало/бъдеще губят приоритет и настоящето се сгъстява, това, което наричам танцуващи безкрайности, настояще, което е безгранично, а не безкрайно. Технически, аз работя с този праг, като сблъсквам ритъм, повторение, архив, поглед, глас и позволявам на светлината и сянката да разчупят присъствието, така че кой на танцьора може да се де-идентифицира и танцът да може да се (отново) появи.
Какви желания изпитваш, докато се движиш през това призрачно битие (hauntology)?
Д.Б.Д. Желание да се откъсна от центъра си, за да може танцът да диша; да остана с незнанието достатъчно дълго, за да излезе наяве друга организация на смисъла; да рискувам прецизност без предопределение. Това означава едновременно да се ухажвам на еуфория и провал, да остана ТУК! ТУК! ТУК!, като същевременно отхвърлям телеологията или търсене на технологично решение на всеки проблем (solutionism). Искам тялото да се превърне във фантомна сила, в непрекъснат, невидим танцуващ поток, който усилва звука и светлината в хореография, а не хореографията, която ги илюстрира.
Докъде искаш да се разтегнеш във време и събития под призрачната маска?
Д.Б.Д. Протягам се към време, което се завърта и разпръсква, вместо да напредва, модално осцилиране между необходимо/условно/възможно/невъзможно, което поддържа танца в движение, без да фиксира неговата идентичност.
Призрачно тук е метод, начин да се измъкнем от наративния дълг и да се изявим вътре в потенциала, а не в обещанието, между видимото и невидимото, някъде другаде, което все още е в стаята.
Какво е потенциалното бъдеще на днешната изтрита история?
Д.Б.Д. Потенциалното бъдеще е това, което се танцува. Да позволим на потиснатите ритми да се превърнат отново в двигатели за общностно внимание. Танцуването като споделена, еуфорична технология може да освободи телата от наложените роли и да прекомпозира принадлежността в настоящето. Системата от фантасмагория, музика, светлина, пространствено разположение създава условия за мен като изпълнител да изпитвам удоволствие и, надявам се, да го споделя с публиката.
Тя предоставя структура, която съблазнява тялото към действие, която позволява удоволствието да бъде метод, а не бягство.
Удоволствието се превръща в интелигентността, която реорганизира вниманието, сензорна политика, която възвръща това, което е било изтрито чрез наслада, вместо дълг. В този смисъл изтритото се завръща не като цитат, а като жива модалност, актуализиран репертоар, захранван от паметта и професионализираната интуиция, който ни изстрелва обратно в неизвестното.
От куиър гледна точка, призракът резонира с ненормативна идентичност и изисква признание. Но ако изпълним исканията на призрака, какво става с неговия живот?
Д.Б.Д. Ако разпознаем призрака като същност, ние също така приемаме начин на съществуване, който отказва да бъде уловен. Неговият живот се превръща в практика на появяване/изчезване, която пренарежда икономиките на внимание.
Достатъчно четлив, за да бъде наблюдаван, достатъчно беглец, за да остане непритежаван. В моята работа деидентификацията не е заличаване, а разширяване, позволявайки на танца да надхвърли фиксираната идентичност, така че разпознаването да се случва чрез отношение, а не чрез категория.
Под всички пластове на вашата работа, къде намирате бъдещето?
Д.Б.Д. В метода, а не в посланието, в тренирането на вниманието, което непрекъснато отваря възможностите. Бъдещето живее в това настояване за непосредственост, танцуването като практика, до която може да се стигне сега, без подготвителни алибита, и което продължава да произвежда колективен смисъл, дори когато няма отделен субект, който да го води.
Как възприемате работата си като блоково събитие заедно с ATRÁS?
Д.Б.Д. Като блок, PHANTASMAGORIA и ATRÁS могат да бъдат прочетени като два вектора в едно и също поле, единият е насочен към гранични и неутвърдени пространства; другият насочва вниманието назад, така че движението от зад и около заднището също генерира невиждан (досега) потенциал. Заедно те създават единен континуум на присъствие/оттегляне, където зрителите стават свидетели, а не консуматори, а танцът остава суверенен.
Фестивал YOU ARE NOT ALONE: PHANTASMAGORIA & ATRÁS
Дарио Барето Дамас и Александар Георгиев – Aцe