ИСТОРИЯ НА ЕДНА СТРАСТ I ПРЕМИЕРА / по мотиви от „Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес 29.09 ЗАЛА 2 / 19:00
БИЛЕТИ
„История на една страст“ е имърсивен фламенко-театрален спектакъл, вдъхновен от безсмъртния роман „Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес. Театърът, музиката, живото пеене и автентичното фламенко се сливат в едно общо преживяване, което кани публиката да прекрачи границата между зрител и участник.
За първи път международно признатият фламенко артист Карлос Отеро - роден в Галиция и израснал в Лондон – си партнира с българската актриса Ася Иванова в спектакъл, който среща автентичното фламенко със съвременния театър. Всяко представление е рядка възможност българската публика да се срещне с артиста, който пристига от Лондон специално за този проект.
На сцената двамата артисти създават света на Дон Кихот. С ударите на токовете, плясъка на ръцете и гласа си те превеждат публиката през едно пътуване, в което страстта е единственият компас.
Това е история за човешкия дух. За силата на въображението да преобразява реалността. За свободата да бъдеш различен. За онези, които продължават да мечтаят и да танцуват, когато светът се опитва да ги спре.
„Да се откажеш от мечтите – това може да е лудост. Твърде много разум може да е лудост. И най-лудото от всички – да виждаш живота такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто трябва да бъде.“
Мигел де Сервантес
Интервюто води: Стефанѝ Стоева
Какво е „реално“ във вашия артистичен начин да възприемате света?
Е. П. За мен реалността никога не е само това, което виждаме. Тя включва и начина, по който преживяваме видимото – нашите желания, страхове, спомени, въображение. Именно затова Дон Кихот продължава да е толкова съвременен. Той вижда свят, който другите не виждат, но въпросът е дали неговият свят е по-малко реален от техния. В „История на една страст“ ме интересува точно тази граница – моментът, в който въображението започва да променя действителността.
Мисля, че ние, хората на изкуството, непрекъснато преизмисляме реалността, за да можем да съществуваме в нея. В този смисъл всички сме малко донкихотовци. Вярваме, понякога напълно неразумно, че чрез театъра, танца, музиката можем да променим нещо – в другия човек, в света, понякога просто в начина, по който гледаме на него.
Докато работехме с Ася и Карлос – който влиза в образа на Дон Кихот и същевременно е изключителен фламенко артист – много говорехме за това. И колко близо е тази необходимост на Дон Кихот да измисли свят, в който може да живее, до самото съществуване на артиста.
Как проследявате стъпките си – къде сте били и как това ви е оформило днес?
Е. П. Всяко пътуване ни приближава към самата ни същност. Всеки избор, всяка среща, всяко поражение ни променя. Дон Кихот тръгва по пътя като човек, който иска да преобрази света, но пътуването постепенно се превръща в проверка за самия него. В този смисъл спектакълът е и история за пътя – за това какво остава от страстта и идеалите ни след сблъсъка с реалността.
Каква част от този калейдоскоп е страстта?
Е. П. Страстта променя възприятието ни. Когато си обсебен от любов, идея, изкуство или мечта, започваш да виждаш света през нея. Тя може да ни направи необикновено живи, но може и да ни заслепи. За мен Дон Кихот не е толкова история за лудостта, колкото за човек, който е стигнал докрай в страстта си да живее според това, в което вярва.
Страстта е средство да проверяваш, че си жив, тя е двигател. Човешкият живот може да бъде мислен като страстно или съзерцателно пътуване, но може да бъде мислен и като танц между постоянната загуба на равновесие и повторното намиране на опора и смисъл. И тук срещата между Карлос и Дон Кихот е особено интересна – фламенко танцьора, който преобразява реалността чрез танц, и Дон Кихот, който прави това чрез своето въображение.
Може ли прекалено много разум да бъде толкова опасен, колкото прекалено много фантазия?
Е. П. Да. Свят без въображение може да бъде също толкова страшен, колкото свят без връзка с действителността. Ако всичко бъде сведено до разум, практичност и полза, губим способността да мечтаем и да променяме живота си. Сервантес непрекъснато ни кара да се питаме дали „разумният“ свят около него всъщност е толкова разумен.
Дон Кихот прекрачва границата и неговото въображение се превръща в реалност – това е радикална свобода да не приемеш света единствено такъв, какъвто ти е даден.
Как избягваме постоянно да бъдем побеждавани?
Е. П. Като не го определяме като поражение и продължаваме по пътя. Целта не е да победим вятърните си мелници, а в отказа да позволим на пораженията да определят кои сме.
Колко реалност може да понесе човек, преди да започне да измисля друга?
Е. П. Вероятно всеки има различен предел. Всички създаваме свои версии на реалността, за да можем да живеем – чрез любовта, вярата, изкуството, спомените, мечтите. Дон Кихот просто прави видимо и крайно нещо, което всички правим в някаква степен.
Къде са вашите вятърни мелници?
Е. П. Мисля, че артистите постоянно се борим с вятърни мелници. Създаваме нещо, което преди това не е съществувало, и вярваме, че то има смисъл. Вярваме, че един спектакъл може да промени нечий поглед, че изкуството може да промени реалността. Погледнато чисто рационално, в това има нещо донкихотовско.
Но точно тази „неразумност“ ми е много близка. Защото ако предварително приемеш света единствено такъв, какъвто е, защо изобщо да правиш изкуство?
Защо фламенкото е правилният език за Дон Кихот?
Е. П. Фламенкото е израз на свобода, страст, индивидуалност, дори известна лудост. Не можеш да преживееш „дуенде“, ако останеш в безопасното и предвидимото.
То носи същата крайност, която носи Дон Кихот – страст, гордост, болка, самота, съпротива. Има нещо много испанско и едновременно универсално в тази способност болката да бъде превърната в ритъм, музика и движение. Затова срещата между Сервантес и фламенкото за нас беше естествена. Дон Кихот и Санчо Панса не просто „танцуват фламенко“, а то се превръща в начин да съществуване.
Как проследявате стъпките си – къде сте били и как това ви е оформило днес?
Е. П. Човешкият живот е пътуване. Дон Кихот непрекъснато е на път и може би това е една от причините историята му да продължава да ни докосва. Ние също никога не пристигаме окончателно – срещаме хора, преживяваме загуби, променяме посоката, измисляме се отново. И докато тялото танцува по пътя, то заявява: Аз съм тук, аз съм жив.
Коя е най-голямата уловка?
Е. П. Че лесно се смеем на Дон Кихот и много трудно си признаваме колко много от него има в нас. Смеем се на човек, който се бори с вятърни мелници, но самите ние непрекъснато преследваме неща, които друг би определил като невъзможни, нелогични или безсмислени.
Може ли прекалено много разум да бъде толкова опасен, колкото прекалено много фантазия?
Е. П. В нашия спектакъл Санчо Панса е човекът на здравия разум. Той вижда мелниците като мелници, легена като леген и непрекъснато се опитва да върне Дон Кихот към действителността. Но постепенно се случва обратното – Санчо започва да допуска невъзможното и дори да вярва в измисления свят.
Защото силата на въображението има способността да помете и най-разумния човек. И може би светът днес има нужда точно от това. Мисля, че Айнщайн беше казал: „Въображението е по-силно от знанието, защото знанието има граници, а въображението – не.“
В края на историята Дон Кихот отново става „разумен“. Отказва се от рицарството, от фантазията, от света, който сам е създал – и умира. Това е най-жестокият и най-красив парадокс – когато отнемеш на човека въображението и способността да вярва в нещо отвъд непосредствената реалност, отнемаш жизнената му сила.
Затова не съм сигурна кое е по-опасно – прекалената фантазия или един напълно разумен свят, лишен от въображение.
„Лудостта“ на Дон Кихот отказ от безсмислието ли е – отказ да приеме свят, в който нещата просто са такива, каквито са?
Е. П. Дон Кихот иска да променя света – да има справедливост, любов, красота, смисъл. Трагичното е, че действителността непрекъснато разбива тези негови представи. Но точно затова той ме интересува – защото зад „лудостта“ му стои радикален отказ от примирението.
За актьорите и срещата с фламенкото?
Е. П. Много съм щастлива и от актьорската среща между Карлос Отеро и Ася Иванова. Това са двама артисти с много силно физическо присъствие, но идващи от различни сценични езици.
Ася беше сред първите актриси в България, които активно работеха в полето на физическия театър. Преди двайсет години работихме заедно върху „Домът на Бернарда Алба“ от Лорка – спектакъл, в който фламенкото беше важна част от сценичния език и Ася изгради невероятно запомняща се роля, която заслужено беше отличена с награди, както и самия спектакъл.