...този град старомоден и скучен, в който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи.
Интервю с Благой Бойчев за документално представление ФЕСТИВАЛ НА МЛАДОСТТА. *Заглавието е част от песента „Нашият град“ на група Тангра.
Кои избори оформят най-дълбоко младостта на едно поколение — онези, които то прави, или онези, които времето му налага?
Б. Б. Да се ожениш, или не; да построиш къща, или не; да продължиш живота си в България, или не... това са избори, които и времето налага, но и поколението прави само. Но установихме нещо интересно. Ако има някаква разлика в изборите на сегашното поколение и поколението от 60-те, то тази разлика е в много по-големия избор, който има сегашното поколение. Днес избираш не само между много повече продукти, но и между много повече опции за кариера, хора, държави, в които да живееш... абе, сега има ОГРОМЕН избор. Но на фона на това разнообразие се оказва, че сегашното поколение прави ВАЖНИТЕ избори, като това да се оженят/омъжат, да си създадат дом, да си родят деца, или дори да си изберат професия, много по-трудно. Като че ли поколението от 60-те, например, е правило важните избори много по-рано. В това има интересен парадокс.
50-те-60-те vs 70-те-80-те vs 90-те+… Как обществото, нормите и очакванията са диктували през различните епохи „правилния“ начин да бъдеш млад?
Б. Б. Интересното е, че не става дума само за епохи. Влияние със същата сила като епохата оказва и мястото, където си израснал (дали е град или село), както и режимът, в който си израснал (тоталитаризъм или демокрация... или капитализъм). Ако читателите дойдат на спектакъла, ще видят интересно свидетелство – оказва се, че поколението, родено в градска среда преди или точно на границата на прехода към тоталитаризма, има много повече общо със свободомислието на сегашното поколение, отколкото поколенията, израснали по време на социализма. Това се отразява на начина, по който хората са млади в различните поколения, като противно на линейната логика на времето, има някакъв вид „пропадане“ в смисъл на свободомислие в начина на живот, при поколения, родени и възпитавани в тоталитарна среда. Положителното е, че въпреки усилията на социалистическата власт, свободомислието пробива при всички поколения
.
Това го избирам аз — не времето? Как личните истории, които сте събрали, направиха разлика за вас и вашите избори като екип и извън него?
Б. Б. Добре е този въпрос да се отправи към актьорите, които са в началото на своята младост. Но това, което с тях установихме, е, че най-силното предизвикателство за тях е да възприемат как техните баби и дядовци на същите години са правили най-значимите избори в живота си – избирали са професия, избирали са съпруг/а, градили са дом, отглеждали са деца. Много от сегашните младежи са далеч от подобни избори. Но спектакълът им даде важна тема за размисъл – готови ли са за важните избори в живота.
Къде свършва личната история и къде започва социалната конструкция на младостта?
Б. Б. Сещам се за една песен - „Нашият град“ на Тангра. Там накрая се пее „...този град старомоден и скучен, в който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи“. Винаги ми е харесвала тази песен, тъкмо заради тази последна строфа. Ето – дори в социалната конструкция на град, в който няма какво да се случи, всъщност се случва най-важното – „да се влюбиш“. Това е силата на младостта – влюбването. И с него започва всяка лична история. То може да се случи на гондола във Венеция, а може и да се случи на бригада в Каспичан. Разбира се, социалната конструкция може да помогне или да попречи по различни начини, за които нямаме време да дискутираме, но които ще видите в спектакъла „Фестивал на младостта“. Все пак е редно да се каже, че най-лошото, което може да направи социалната конструкция, е да превърне влюбването в социален или партиен „ангажимент“.
Как музиката, модата и атмосферата на дадена епоха променят усещането за време, бунт и принадлежност към поколение?
В представлението се опитахме да покажем и трите – музика, мода и атмосфера от всяка епоха. Използваме дори реални дрехи от всяко поколение. Зрителите ще могат буквално да докоснат материите на дрехи отпреди десетилетия. Също ще могат да чуят музика от всяко поколение. И ако трябва да съм откровен, усещането е, че всяка разлика между поколенията се стопява, когато видиш млади хора пред себе си. Когато актьорите облекат дрехи от своите родители или баби и дядовци, когато същите младежи изпълняват песни от 60-те, то тогава нямаш усещането, че са от друго поколение. Усещането е, че младостта винаги е ЕДНО поколение. Дори и малките ни бунтове си приличат, пък и големите също.
Откъде тръгна нишката на „разследване на младостта“? Как определихте в какъв формат трябва да бъдат разказани тези истории?
Б. Б. Аз самият съм завършил НАТФИЗ и от години следя представленията, които правят студентите. Направи ми впечатление, че няма спектакъл за тях. Затова най-логичното, което можех да направя, е да се опитам да поставя представление за тяхната младост. Дадох си сметка, че това е нещо, което на мен винаги ми е липсвало – някой да говори за нашите стремежи, мечти, очаквания от живота и трудностите, които ще срещнем, след като завършим Академията. Смятах, че това ще е полезно не само за студентите, но и за техните близки, и за всички нас като общество. Какво се случва с младите? Отговорът - „Да се оправят, не са малки“ не е удовлетворяващ. Затова целият процес започна оттам. След това решихме, че е интересно да направим някаква съпоставка с младостта на други поколения и така започнахме да събираме историите. А формата на тяхното представяне беше решена заедно с всеки поотделно. Исках да има индивидуален подход за всяка история, тъй като всяка история е уникална сама по себе си. Смятам, че с усилията на актьорите този индивидуален подход проработи много добре и се получи разнообразно и вълнуващо представление.
Какво разкриват тези истории за българската реалност през последните десетилетия?
Б. Б. Краткият отговор е, че спокойно можем да преименуваме спектакъла на „Пътят ни към свободата“. А този път се обуславя не от липсата на социални норми, а от тяхната смяна с нормите на индивидуалната съвест. Младостта най-много страда, когато социалните норми се опитат да заместят съвестта на всеки човек. България преживява подобна трансформация. И добре че имаме примера на 90-те, за да пазим спомена какво се случва, когато залитнем в другата крайност – да заместим социалните норми не със съвестта, а със социална анархия. Като цяло българската реалност е интересна и поучителна.
Какво преживяване искате да създадете – наблюдение, участие, идентификация?
Б. Б. Единственото преживяване, което искаме да постигнем, е да отпразнуваме Младостта. Нашата задача е да помогнем на всеки зрител да вземе участие в това празнуване. Както и да си припомним, че младостта, независимо от политическия строй, винаги е била и ще бъде дива, интригуваща, бунтарска, красива, мечтателска и най-важното – влюбваща се.
Как тричасовата продължителност с антракт подпомага изграждането на това преживяване?
Б. Б. Все пак е Фестивал на младостта. Продължителността е ефект, а не дефект, защото приятните моменти се нуждаят от натрупване за по-пълноценно преживяване.