Не е ли тялото, подобно на душата, затвор, създаден от самото себе си?
Интервю с Ясен Василев - драматург на Everything brings us back to the body.
Everything brings us back to the body Ехсан Хемат | Белгия
23 април 2025 | Зала 1 | 19.30 часа
Everything birng us back to the body е дует за човешко тяло и един месингов лист. Вдъхновени от поезията на Руми, чрез отражения, движения, звуци и глас, човекът и нечовекът влизат в диалог, почитайки историите на насилие зад красивите образи - истории на експлоатация, еекологична деградация и “отнето право на дишане” (по думите на Акиле Мбембе, от когото заглавието също е заимствано).
Всичко ни връща към тялото, казва Акиле Мбембе в есето си от 2020 г. „Универсалното право на дишане“, написано като отговор на първите локдауни срещу ковид. Същата година Ехсан Хемат започна предварителните изследвания за тази работа, която изследва физическите възможности във връзка с 18-килограмов месингов лист и използва поезията на Руми и теорията на Гая като отправни точки за игра с отражение и ехо. Резултатът е ритуал на зрителни и слухови отражения. Приравняването на субект (човек) и обект (плоча) приканва към диалог между земята и нашата човешка същност.
Телата са едновременно наши собствени и въпреки това се чувстват странно. В пърформанса срещаме стремеж към повече баланс и призив да станем по-малко зависими от технологиите.
Интервюто води: Стефанѝ Стоева
Как представлението изследва понятието за присъствие и отсъствие във връзка с човешкото тяло?
В представлението има определена интроспекция – тя произтича от необходимостта от съсредоточаване върху манипулацията на металния лист, но също така и от опита да се работи с драматургичната структура като практика, а не като завършен спектакъл – в смисъл, че се дава приоритет на вътрешното преживяване, а не на изразителността или комуникацията с публиката, докато се търсят моменти, в които танцьорът е отнесен от взаимодействието с материала.
Не е ли тялото, подобно на душата, затвор, създаден от самото себе си? И ако е така, не разкрива ли борбата на Хемат с месинговата плоча нашата вечна битка срещу невидимите вериги на съдбата?
Докато развивахме движенческия речник на пиесата – процес, който беше изключително конкретен и фокусиран върху физическите възможности – започнаха да се появяват образи от западния културен канон: Сизиф, Атлас, Икар, Ахил, Нарцис – повечето от тях свързани със страдание, носене на тежест, желание за надмогване на ограниченията на тялото и др. Решихме да ги назовем и да работим с тях, въпреки че първоначално това не беше нашето намерение. Работихме с тях, като признавахме присъствието им, но без да се стремим да ги манипулираме или да ги превръщаме в послание. Те са по-скоро проблясъци от историята на изкуството, присъстващи в представлението, и е въпрос на интерпретация от страна на зрителя какво означава тази връзка между тяло, душа и съдба.
Не е ли минимализмът на сцената една ужасяваща бездна – принуждаваща зрителите да се изправят пред голата реалност на съществуването, без разсейване, без илюзия?
Работим с минимум средства – не защото условията го налагат, а защото самото представление го изисква. Реално бихме могли да използваме по-сложна сценография или декори, но това би било ненужно и разсейващо. В крайна сметка на сцената има четири основни участника: танцьорът, месинговият лист, светлината и звукът – и всички те са преплетени и неразривно свързани.
Ако тялото е всичко, което имаме – и ако то е едновременно нашето проклятие и нашият съд – освобождава ли го представлението на Хемат или по-скоро потвърждава най-големите ни страхове: че не сме нищо повече от трептяща материя, подвластна на сили, които не са нито жестоки, нито добри, а просто безразлични?
Дълго време работихме именно от тази позиция на безразличие, докато не започнахме да се задълбочаваме в жестоката история на материала – как се добива, от кого, какво причинява на земята, на околната среда, на хората, и на кого в крайна сметка служи. Искаме тази жестокост да бъде осъзната и видима, а не скрита, защото това е нещо, което ние – хората – си причиняваме сами. За да променим това обаче, ще е нужно много повече от едно представление.
Как представлението на Хемат изследва развитието на тялото през различните етапи на живота и какво казва за връзката между физическото остаряване и търсенето на свобода?
Предполагам, че въпросът за остаряването е акуратен за Ехсан, защото този проект се развива вече около 5 години – от първата резиденция в програмата Co-Labo на вече несъществуващата трупа Les Ballets C de la B в Гент, Белгия, до днес, като ще продължи да се играе и в бъдеще – вече имаме четири дати в Париж през 2026 г., още в Белгия, а също и в Норвегия, и се надяваме на още. Много малко артисти имат способността да останат с една идея и един материал толкова дълго време, да растат заедно с него, да изчерпат повечето му възможности и все пак да намират в него интерес и свобода.
В самото представление също присъства въпросът за изтощението – и танцьорът, и металният лист се изморяват. От манипулацията се променят както отражението, така и звуковите качества на метала, а танцьорът също има нужда от почивка – не може да се изиграе това представление повече от веднъж на ден.
Как тялото може да изпита свобода, когато самата му същност е дефинирана от структура и ограничения?
Структурата също може да донесе свобода, защото създава база, от която може да се изследва нещо друго. Поне така мисля за драматургията – като структура, която предлага параметри, дава възможности, вместо да ограничава движението – и това води до радикално различно движение от това, което срещаме в ежедневието.
Какво може да се определи като свръхестествено в представлението?
Представлението е доста конкретно и материално. Но отраженията и звуците, които се създават, понякога отварят усещане за нещо отвъд материалната реалност – вътрешността както на тялото на танцьора, така и на метала.
По какъв начин представлението на Хемат отеква в ученията на Руми за връзката и разделението – особено между тялото, душата и света около нас?
Руми беше отправна точка за Ехсан – много лична, тъй като той е персийски поет – но и историческа връзка към съвременни теории за взаимосвързаността между живи и неживи същества, като концепцията на Акил Мбембе за планетарно съзнание. Така че по един или друг начин всичко ни връща към тялото и към едно знание, което винаги е било там, но е било забравено или изтласкано, и сега отново изплува като отговор на всички кризи, пред които сме изправени като вид.