Не е ли тялото, подобно на душата, затвор, създаден от самото себе си?
Интервю с Ясен Василев - драматург на Everything brings us back to the body.
Как представлението изследва понятието за присъствие и отсъствие във връзка с човешкото тяло?
В представлението има определена интроспекция – тя произтича от необходимостта от съсредоточаване върху манипулацията на металния лист, но също така и от опита да се работи с драматургичната структура като практика, а не като завършен спектакъл – в смисъл, че се дава приоритет на вътрешното преживяване, а не на изразителността или комуникацията с публиката, докато се търсят моменти, в които танцьорът е отнесен от взаимодействието с материала.
Не е ли тялото, подобно на душата, затвор, създаден от самото себе си? И ако е така, не разкрива ли борбата на Хемат с месинговата плоча нашата вечна битка срещу невидимите вериги на съдбата?
Докато развивахме движенческия речник на пиесата – процес, който беше изключително конкретен и фокусиран върху физическите възможности – започнаха да се появяват образи от западния културен канон: Сизиф, Атлас, Икар, Ахил, Нарцис – повечето от тях свързани със страдание, носене на тежест, желание за надмогване на ограниченията на тялото и др. Решихме да ги назовем и да работим с тях, въпреки че първоначално това не беше нашето намерение. Работихме с тях, като признавахме присъствието им, но без да се стремим да ги манипулираме или да ги превръщаме в послание. Те са по-скоро проблясъци от историята на изкуството, присъстващи в представлението, и е въпрос на интерпретация от страна на зрителя какво означава тази връзка между тяло, душа и съдба.
Не е ли минимализмът на сцената една ужасяваща бездна – принуждаваща зрителите да се изправят пред голата реалност на съществуването, без разсейване, без илюзия?
Работим с минимум средства – не защото условията го налагат, а защото самото представление го изисква. Реално бихме могли да използваме по-сложна сценография или декори, но това би било ненужно и разсейващо. В крайна сметка на сцената има четири основни участника: танцьорът, месинговият лист, светлината и звукът – и всички те са преплетени и неразривно свързани.
Ако тялото е всичко, което имаме – и ако то е едновременно нашето проклятие и нашият съд – освобождава ли го представлението на Хемат или по-скоро потвърждава най-големите ни страхове: че не сме нищо повече от трептяща материя, подвластна на сили, които не са нито жестоки, нито добри, а просто безразлични?
Дълго време работихме именно от тази позиция на безразличие, докато не започнахме да се задълбочаваме в жестоката история на материала – как се добива, от кого, какво причинява на земята, на околната среда, на хората, и на кого в крайна сметка служи. Искаме тази жестокост да бъде осъзната и видима, а не скрита, защото това е нещо, което ние – хората – си причиняваме сами. За да променим това обаче, ще е нужно много повече от едно представление.
Как представлението на Хемат изследва развитието на тялото през различните етапи на живота и какво казва за връзката между физическото остаряване и търсенето на свобода?
Предполагам, че въпросът за остаряването е акуратен за Ехсан, защото този проект се развива вече около 5 години – от първата резиденция в програмата Co-Labo на вече несъществуващата трупа Les Ballets C de la B в Гент, Белгия, до днес, като ще продължи да се играе и в бъдеще – вече имаме четири дати в Париж през 2026 г., още в Белгия, а също и в Норвегия, и се надяваме на още. Много малко артисти имат способността да останат с една идея и един материал толкова дълго време, да растат заедно с него, да изчерпат повечето му възможности и все пак да намират в него интерес и свобода.
В самото представление също присъства въпросът за изтощението – и танцьорът, и металният лист се изморяват. От манипулацията се променят както отражението, така и звуковите качества на метала, а танцьорът също има нужда от почивка – не може да се изиграе това представление повече от веднъж на ден.
Как тялото може да изпита свобода, когато самата му същност е дефинирана от структура и ограничения?
Структурата също може да донесе свобода, защото създава база, от която може да се изследва нещо друго. Поне така мисля за драматургията – като структура, която предлага параметри, дава възможности, вместо да ограничава движението – и това води до радикално различно движение от това, което срещаме в ежедневието.
Какво може да се определи като свръхестествено в представлението?
Представлението е доста конкретно и материално. Но отраженията и звуците, които се създават, понякога отварят усещане за нещо отвъд материалната реалност – вътрешността както на тялото на танцьора, така и на метала.
По какъв начин представлението на Хемат отеква в ученията на Руми за връзката и разделението – особено между тялото, душата и света около нас?
Руми беше отправна точка за Ехсан – много лична, тъй като той е персийски поет – но и историческа връзка към съвременни теории за взаимосвързаността между живи и неживи същества, като концепцията на Акил Мбембе за планетарно съзнание. Така че по един или друг начин всичко ни връща към тялото и към едно знание, което винаги е било там, но е било забравено или изтласкано, и сега отново изплува като отговор на всички кризи, пред които сме изправени като вид.
Танц и хореография: Есхан Хемат
Драматургия: Ясен Василев