ИЗБИТИТЕ ОБИТАТЕЛИ |Из тетрадките на един закъснял модернист | ИВАН СТАНЕВ
Едно въображаемо, телепатично интервю на Стефани Стоева с Иван Станев. Подбор и редакция: Касиел Ноа Ашер
Използвани са цитати от произведения и интервюта на Иван Станев с Миглена Николчина, Виолета Дечева, Светослав Николов, Никола Вандов и др.в периода 1999г – 2006 г.
Липсата на патос и липсата на изцеление — естетически избор или признание, че няма какво да се лекува, защото всичко е труп?
Кризата на хуманизма, разглеждането на човека като материал, се проектира и в театъра, включително и в западноевропейския театър. Тук-там има малки изключения, но общо взето, съвременното изкуство, театърът също, приличат на едно разширено гробище. Те са адски мъртви. Адски мъртви. Исторически е възникнала идеята за режисьора като псевдобог, който организира спектакъла. Но фактически най-често той организира един мъртъв свят, тъй като нито актьорите, нито режисьорите, нито критиците могат да си позволят лукса да се занимават с онова, което наричаме душа. Не в религиозен смисъл. Знаем, че анима значи дъх, вдъхвам, одухотвореност и т.н. Повечето хора са функции или се разпадат на функции, на атомарни елементи. И в този смисъл стават безинтересни като личности, като артисти, като режисьори. И онова, което ги води, остава темата за успеха, за продажбата на спектакъла. Наблюдава се следната тенденция: колкото един спектакъл е по-мъртъв, толкова по-голям успех има. Защото вече всички неща, които са амбивалентни, които са свързани с одухотворяването, са трудно разчитаеми. За разчитането, за продажбата и пазара, които са много свързани, са необходими прости неща, които да функционират, да се разпознават като такива (независимо че са скучни), за да могат да имат успех в медийното пространство и пред публиката. Както, примерно, в България чалгата е нещо, което се разпознава от всички, така в Германия (или по друг начин в Европа) мъртвият театър се разпознава като такъв, на него ходят определен брой хора, за да скучаят в него, да го разпознават като културен продукт, без това да ги докосва вътрешно. Това се и желае. Когато отидеш на пластическа операция, всички знаят, че нямаш вече същото лице, но самият факт, че нямаш бръчки, е по-важен от това, че става дума за невероятна хирургическа намеса, в която самото лице губи мекостта на личността, тъй като и възрастта е нещо красиво. Това са много силни като тенденция неща. Те водят до там, че в киното вече имаме лица като пластмаса. Ще се стигне вероятно и дотам, че режисьорът може да вземе един дигитален актьор, няма защо да взима жена, наблъскана с ботокс, която се усмихва със сменените си зъби.
Кога се провалят утопиите според Станев?
Утопиите не се провалят. Те са действие, енергия. Според мен, трябва малко кураж. Човек трябва да отстоява себе си. То е като персонажа Доналд Дък, който върви, стига до една пропаст и продължава да върви по права линия, защото не забелязва, че отдолу е дупка. Чак като погледне надолу - пада. Човек, особено ако се занимава с творчество, трябва да си сложи кепенци на очите, да завре главата си в торбата и точно тогава - това е някакъв парадокс - ще излезе от другата страна на тунела. Но понеже повечето хора ги е страх, те коленичат, още преди да са влезли в Съевата дупка на предизвикателството. То е просто. Трябва да се направи крачката, без да се мисли, да се направи и втора, и трета... И тогава винаги се случва нещо. Това е предизвикателството на съдбата. Годар има едно изречение, че Бог разпознава своите. Бог някак си така прави, че нещо става...
Смятате ли, че читателят от 2020-те е способен да понесе текст без спасение, или чака утеха дори когато чете за собственото си изтребване? Ако обитателите са избити, тогава какво всъщност обитава човекът днес: света, руините му или само самосъзнанието си в разпад?
Според мен е много завишен шумът на масовите медии, които все повече и повече – със сензации, новини и материали – ускоряват повсеместната амнезия относно 2000, 5000 или повече години назад. Дори се говори за “края на историята” – че нищо вече не може да се случва във време на свободно движение на капитали и на хора в една планета, която е съвсем кръгла. Това обаче изобщо не е така. Ние просто трябва да продължаваме да говорим, независимо че всичко изглежда ту като че ли върви по мед и масло, ту като че ли финализираме битието.
Ако изкуството има екзистенциално право да говори, то не трябва да се разбира само като форма за забавление, а трябва да докосне и феномени на дълбинната психология, на личността, на времето и т.н.
Все повече се убеждавам, че вътрешната одухотвореност на едно лице е най-стойностна сама по себе си. Тя помага животът да се издържа с ведрост и с някаква странна хармония въпреки всичките безхармонии около теб. Няма ли я тази одухотвореност, изчезне ли тя в индивида, в него настъпва антропологично срутване. И той се превръща в собствената си маска, в гримаса, скапва се, казано на български, вътрешно се срутва, гръбнакът му се изкривява, ушите клюмват, косата окапва – всичко се превръща в пародия на самия себе си. Като човек, който се интересува и много работи с документация, виждам, че хората, които имат тази одухотвореност, например големи писатели, носят със себе си едно вътрешно сияние, което като че ли ги прави да са извън този свят. Според мен това е другата страна на тунела. И си струва човек да опита такова нещо. Само че то не може да се научи, а някак си идва със самото влизане в тунела.
Цивилизацията, която „сама не заслужава себе си“ — кога точно се саморазпусна? И кой подписа протокола?
Из “Представление и Наказание“ (пиеса)
Всички са толкова отвратителни,
защото са нерешителни
всеки би убил
ако никой не би го открил
само от страх не извършват грях
А силните и великите
си правят кликите
убиват милиони
както се гълтат бонбони
Угризенията са прах
в очите на населенията
Геният си има свои закони
И тях той трябва да гони
А не да лази в тъмнината
Заедно с тълпата
Към някаква си там награда
Която като захарче се пада
На послушните на овчедушните
МОРАЛЪТ КАТО ДРЕХАТА НА ИДИОТ
С КОЯТО ТЕ ДАМГОСВАТ ЦЯЛ ЖИВОТ
Днес ние неволно или волно самоучастваме, толерираме злото. Какво да правим, когато искаме да спрем да сме част от проблема?
Според мен човек не трябва да се разглежда като монолит, а като конгломерат от няколко личности. Примерно, аз мога да удържам във всекидневието едно удоволствие от живота, една ведрост, което не ми пречи обаче да виждам някои глобални движения, които ме настройват, меко казано, скептично. Ние всички се опитваме по някакъв начин да удържаме това противоречие. И това може да става пак само в изкуствата. Те имат някакъв катарзисен характер.
Възможно е човек да си каже: съзнавам драматичността на положението, но няма да допусна то да ме погълне, а конструктивно ще си работя там нещо, ще си дълбая дупката, в смисъл - ще си копая градинката... или “изкопът“. Но тогава ще си лишен от възможността да се докосваш до глъбинната проблематика на заобикалящото те, на човешкия род, на битието, на системите, на движенията, на историята и т.н.
Нужно е да се занимаваме най-вече с феномените на битието, със съществените неща - какво е човекът днес, какво е обществото днес, какъв е смисълът на нашия живот и какво още би могло да остане с нас. Така навремето е била античната трагедия, която никога не се е занимавала с битовите проблеми на всекидневието. Тя винаги е държала под внимание съдбата, големите теми.
Какво място имат в революциите през 2025-та година?
Мисля, че бъдеще и минало са много силно свързани. Ние не живеем само в настоящето. То винаги предизвиква амнезия, която иска да заличи миналите процеси, а те по подземен начин излизат от другата страна и ни изненадват в гръб в бъдещето. Комунистическите идеологии от 20-те години на миналия век за построяване на общ дом на човечеството, в който всички да се съберат, с някакъв обратен знак сега се осъществяват в глобалния капитализъм - в небостъргачите, в уеднаквяването, в масовизирането на културата. Тончо Жечев бе казал, че поуката от историята е, че никога не се поучаваме от историята. Така е. Мисля, че за да могат да вървят напред, повечето хора загърбват всичко, най-вече близкото минало, понеже то е болезнено, влязло е в родовата памет, и се опитват да тръгнат напред. То е както кон тегли каруца - с наочници. Бихме променили ситуацията, бихме редуцирали поредица от катастрофи в културно-политически смисъл. И в България, и в Европа, и по целия свят, ако културата, паметта, анализа за исторически движения, събития, факти - се държи пред очите ни - тогава ние бихме избегнали редица грешки в политически, икономически и обществен смисъл.
Защо „Избитите обитатели“ се връщат точно сега?
От една страна, текстовете в книгата са апокалиптични, от друга страна, отключват особено чувство за хумор, а от трета – с тях могат да се свалят млади артистки.
Днес всеобщият световен пазар на изкуствата има ясна тенденция да разказва ясни и прости неща, за да достигне до максимум хора. Еманацията е рекламата. На тази база има едно много силно профаниране на този феномен - кое е разбираемо и кое е неразбираемо. На чисто акустично, емоционално и словесно ниво. Достигнах до убеждението, че колкото повече неща пречат на човек да разбере произведението, толкова повече той запомня определени части от неразбираемото и след това тъче връзка като паяк между тях... Изострят сетивата и критичната парабола. Единственият изход е да ги откъснем шоково от приспиването на масовите медии. Въпросът е в креативността и в силата на въображението. Нужна е вътрешна съпротива срещу феномена на все по-масовия човек, който изпълнява директиви. Дали са комунистически или капиталистически, все едно, това са заповеди свише: как да се държим, как да живеем... Илюзия е да си мислим, че сме станали по-свободни само защото можем да се движим насам-натам. Да, има някакви промени, но те не ни спасяват от вътрешното задължение да се стремим към онова, което се нарича вдъхнат в нас живот, което е анима.
Не е ли парадоксално, че книга за extinction изживява собствено възкресение? Второто издание на “Избитите обитатели...“ не е ли опит за опитомяване на Иван Станев? И кой възкресява кого — текстът читателя или читателят текста?
“Има една теза на Адорно, че една философия, която не е изживяла осъществяването си, продължава с вика си да живее. Същото се отнася за едно литературно произведение. Колкото повече на едно литературно произведение му е сложен намордник, толкова повече то вика. Историческите му кръгове не престават. Съпротивата не свършва. Тя се възкресява и възкресява. Добрите художествени произведения стоят като копия във времената. Те издигат нагоре във времето това историческо движение.“
ИЗБИТИТЕ ОБИТАТЕЛИ |Из тетрадките на един закъснял модернист | ИВАН СТАНЕВ
02 декември 2025, вторник Сцена бар 19.00 часа
Цитати от Иван Станев:
1.Това е малко мистична материя - работата с актьора. Тя е на ръба на гностицизма. В нея има тайни, които са много ключови. От един момент нататък нещата в истинската им прелест не могат да се постигнат само с работа, само с методология, нито с крясъци и викове, нито с мъчения... Има друга стратегия, която е на ръба на мистицизма, която е някаква форма на предаване на енергия. Разбира се, спектакълът се поставя, хореографира се, но в крайна сметка сърцевината на това по какъв начин се постига такова присъствие, е тайна. Има и телепатия. Убеден съм, че е възможно по индиректен път да предаваме много важни неща, без да ги назоваваме. Затова е и интересен театърът.
2. Театърът е много свързан с еротична енергия. Това е все едно да искаш да имаш серия от ерекции една след друга - колкото и да е волеви акт, има момент на пълно изтощение. И в този смисъл хората трябва да работят малко, не много. Просто човек има моменти, в които няма какво да каже. Това е реалността.
3. Идеята на манифеста “Тялото на театъра без него” - беше, че имаме само това, за което говорим. Тялото на човека е само черупка, шлюпка, някаква повърхност. Ние искаме да видим какво става вътре. Под самата психология, още по-надолу да се влезе. И това, от една страна, унищожава тялото, от друга, то е единствената форма, единствената врата, през която можем да минем. Процес на непрекъснато опипване. Няма друг начин на работа. Има моменти, в които тези подсъзнателни структури се докосват. Опитвам се в различни естетически посоки да се докосна до тях. Има различни стратегии и аз се опитвам, доколкото мога, да сменям стила. Да се изненада тялото и да се влезе от друга страна в него.
4. Според мен, на земята няма много хора, които имат какво да кажат. Това е най-големият проблем. Проблемът не е дали една действителност е по-богата или по-бедна, а до каква степен е отворена или затворена. И до каква степен индивидът има възможност да надскочи собствените си граници, дали има духовна хигиена и дали иска да я има. Моята теза е, че ако една култура няма вътрешни разцепления на различни нации, които се смесват, на различни култури, дори биологически - тя отива към възпроизвеждане на собствения си застой.
5. Питате ме дали в България съществува “културна общественост“? Би трябвало да има. Би трябвало...Ако една страна иска да просъществува, дори и в икономически план, това е първото, което би трябвало да се организира. А тук непрекъснато всичко аргументират с материалното. Казват: “Материалното трябва да се стабилизира и след това ще станем духовни”. Това никога няма да стане. Според мен има и някаква непрекъсната постъпателна деструкция, когато аз вляза в това културно пространство. И същевременно застарялото, биологически застарялото вече старо войнство, се реорганизира. То все още навсякъде има полуизгнили пипала. Наблюденията ми са, че се стигна до още по-дълбоко задръстване.
6. Явно в XXI век националният контекст вече не стига. И то - за нищо не стига. Нито като език, нито като култура. Затова и тези смешни национализми са рецидиви - реакция на настъпващо радикално отваряне. Докъде ще доведе то - е друг въпрос, но е ясно, че не можем да живеем и да бъдем съвременни, ако се движим само в националните култури. Преодоляването им е много трудно. Би трябвало да дойдат поколения, които най-напред са многоезични, т. е. в няколко, различни култури живеят като у дома си. Крайно време е да се разпадне националният контекст.
7. В никакъв случай не бих се определил като режисьор, защото режисьорът е човек, който непрекъснато продуцира спектакли. А аз правя един спектакъл годишно. По някой път има и дупки, в които нищо не правя. Занимавам се и с някаква литература, с някакви текстове... И това се дължи на факта, че за мен единственото интересно нещо в живота е човекът. Извън човека няма нищо. Изкуства като литературата, музиката, които се занимават с някакво опредметяване, много бързо ме отегчават, тъй като са свързани с дехуманизация на самото писане: седиш сам, нещо пишеш... Ако се амбицирам да бъда режисьор и да правя кариера, трябва да изпълня редица ритуали на самоубиване. Както правят почти всички колеги. А на мен това ми е чуждо. За мен е важен Хераклитовият модел - някаква форма да се търси животът. В театъра просто е най-възможно човек да се сблъска директно с хора. Иначе всичко е опосредствано. В театъра могат да се пресъздадат всичките планове на еротична връзка, на смислова връзка. Затова все кръжа в тази посока.