The Zipper of This FCKNG World: a very bad cabaret 06 октомври 2026, Зала 2, 19:00 часа
БИЛЕТИ
The Zipper of This FCKNG World: a very bad cabaret
Премиера за България
Език: Английски, български, швейцарски немски; Субтитри: български
Що е то? Театрален спектакъл, социална сатира, игра на противоречия, тържество над собствените си руини? Или пък нищо от всичко това?
“The Zipper of This FCKNG World: a very bad cabaret” е хаотично пътуване, в което си дават среща една швейцарска Венера и един балкански Дионис - комично дуо, което се опитва да проумее мащаба на собствената си привилегированост. Жонглирайки с жанрове, персонажите трескаво се опитват да закрепят разпадащия се около тях свят.
Но не се безпокойте - нищо от това не е чак толкова сериозно.
Това е събитие, което няма да ви каже нищо.
Освен ако вътре няма нещо, което искате да чуете.
Премиера: септември 2025 в Sous Soul, Берн, Швейцария.
Интервюто води: Стефанѝ Стоева
Защо не свършва светът?
М. Л. Знам ли кое започва и кое свършва, и кога.
Е. Б. Светът няма да свърши, докато има могъщите сили на феминистките Венери и балканските Диониси – ще се обединят и ще съберат енергиите си.
Ако това е лошо кабаре – кое тогава е добро? Колко трудно е да се направи нещо, което е умишлено лошо?
М. Л. В спектакъла си играем с тия генерални понятия като „добро“ и „лошо“. Всъщност не знам какво е добро и лошо, пък камо ли кой задава критериите.
Целият прекрасен абсурд на живота е, че е построен от парадокси, а продължава да функционира. Следователно, за мен, парадоксът е градивен елемент, а не е опозиция. Просто в нашата култура мислим всичко много бинарно и го противопоставяме – ако има противоположности, значи те са задължително в конфликт. Ако аз съм Това, значи не съм Онова. Което за мен е невярно. За мен красотата на света, а и на човека, е в неговата парадоксалност и амбивалентност.
Нищо не казах, но основното е – играем си.
Събирате на едно място „швейцарска Венера“ и „балкански Дионис“. Дали те всъщност са противоположности, или са просто два различни начина за справяне с една и съща бъркотия?
М. Л. И двата образа се опитват да се противопоставят на разрухата през удоволствие и игра. Те са в постоянна привидна опозиция, а всъщност са съучастници.
Е. Б. Елиза: Венера и Дионис са образи, свързани с един и същ вид хаос. Въпреки това е важно да умееш да разпознаваш и създаваш алтер егота, които могат да достигнат до теб на лично ниво – особено там, където се нуждаеш от допълнителен тласък.
Можеш ли да осъзнаваш привилегията си, без да превръщаш това осъзнаване в своеобразна привилегия?
М. Л. Привилегията е нещо, с което се раждаш, повече или по-малко, винаги в сравнение с друг, спрямо социален статус, цвят на кожата, пол и т.н., и т.н. Това е една постоянна игра – кой съм, в какъв контекст, как ме третира светът? Така че ти си в омагьосан кръг и не можеш да избягаш от нея, просто трябва да я осъзнаеш. Не е въпросът да се обвиняваме, че я имаме, а да видим какво можем да направим чрез нея, което пък си е привилегированост само по себе си, което е и въпросът ти, което пак те хвърля в колелото на хамстера, and so on, and so forth…
Е. Б. Да, можеш да осъзнаваш привилегията си, без да се изгубиш в лабиринта на привилегиите; в противен случай просто се въртим в омагьосан кръг и не успяваме да намерим помощ пЧервата на света.о пътя на прогреса.
Как да се подиграеш с привилегиите, без да накараш публиката да се чувства удобно превъзхождаща хората на сцената?
М. Л. А, ние на никого не се присмиваме, само на себе си, но ние сме и другите, така че няма място за superiority…
Е. Б. Защото каним публиката да се присъедини и да може да се припознае.
Защо кабаре? Има ли нещо в пеенето, танците и това да се превърнеш в зрелище, което ти позволява да изразиш неща, недостъпни за сериозната театрална постановка?
М. Л. Че то кабарето си е супер сериозно. Кабарето е много политически жанр. А иронията, самоиронията и смехът са начин на отстранение, който ти помага да възприемеш неща, които иначе могат да те отблъснат – ако са прекалено тежки, страдалчески, дидактични, буквални и какво ли още не. Цялата идея на този спектакъл е в надсмиването над себе си. А хубавото на себенадсмиването е, че можем да го практикуваме навсякъде и по всяко време. Много е практично.
Е. Б. Кабарето възниква като политическа реакция на фона на един залязващ свят. Този жанр предоставя повече свобода, тъй като е по-малко институционализиран от традиционния театър.
Дава ли ти кабаретният формат свободата да бъдеш политически некоректен, емоционално ексцесивен и напълно абсурден? И къде поставяш границата?
М. Л. Да. Не знам.
Е. Б. Не е политически некоректно, не. Но е абсурдно.
Каква е целта на изкуството в света, който очевидно се разпада?
М. Л. Няма, просто е хубаво да се потим, прозяваме и да се гледаме един друг – в едно физическо пространство. Току-виж сме видели, че всички сме човеци.
Е. Б. Изкуството е отдушник и начин да се справиш с личните си чувства в контекста на света около теб.
Какво ЗАЦИПВАТЕ ВЪТРЕ?
М. Л. Червата на света.
Е. Б. Затваряме вътре шибаната несправедливост, абсурдното отношение и целия този упадък на обществените и политическите процеси. А също и просто хубави костюми.