5 Сола I ПРЕМИЕРА / 31 август и 1 септември 2026 / Зала 2 / 19.00 часа
БИЛЕТИ
Тръгнахме от въпроса: За какво искам да говоря? Какво иска да бъде изговорено сега?
Вслушвахме се в историите, които тялото пази – в преживяното, в паметта, във въображението. В процес на търсене, експериментиране и споделяне постепенно се появиха 5 различни гласа. 5 авторски сола. 5 различни свята, които се срещат в едно представление, родено от необходимостта да бъде казано нещо истинско.
Всеки глас носи своя ритъм, своя тишина, своята светлина и своя мрак.
Интервюто води: Стефанѝ Стоева
Не е ли грешно да съотнасяме въпроса до „Как се остава човек?“, имайки предвид, че всичко нередно идва именно от нас – от хората. Не си ли го задаваме не за да можем да бъдем проявления на промяната, а просто за да измием съвестта си и да спим малко по-спокойно?
Б. П. В нашата работа думата „човек“ е в най-основния и често срещнат смисъл: човещина един към друг. Философът Емануел Левинас говори за „лицето на другия“ и етичната ни отговорност към него. В християнството учението е отговорността към ближния: да се отнасяме с добро към ближния, с грижа, с любов. „Да се остава човек“ използвам в този смисъл – доброто, човещината. Иначе е вярно, че човеците сме способни да правим големи пакости, което се вижда в света днес. И наистина е трудно да спим спокойно, когато осъзнаем колко страдание се причинява от човеци на други човеци и какви щети ние, човеците, нанасяме върху природата.
Представлението не предлага отговори, но задава някакъв вид инструкции? Като отговаря на въпросите:
- „Как да съществуваме в свят, пълен с насилие?
- Какво правим с миналото?
- Можем ли да защитим уязвимото?
- Кой ще „изпере“ замърсеното? – Как да останем хора един към друг?“
Б. П. Представлението не задава инструкции. В него всека от артистите разказва, предлага мисли, изживени случки и въпроси, споделени чрез театрална форма. Театърът прави това. Споделя сложни идеи чрез текст, тяло, глас, разказ, картини, музика. Изкуството не дава инструкции. Но ако имаме щастието да ви докоснат моменти от тези сола, то има надежда споделеното да пренесе нещо от един човек на друг – нещо искрено – от артист на зрител. Това споделяне е много важно и рядко в сегашния бързо движещ се, изпълнен с техника свят. За мен изкуството е подарък – артистите са работили, за да изкажат нещо важно и смислено за тях, да намерят форма за това. Голяма привилегия е да работя с артисти и да съм свидетел на този процес на изказване. Изисква вътрешен кураж артистът да зададе въпроси, които го вълнуват. Инструкциите са за други сфери. Но в изкуството можем, споделяйки, да помогнем за това да се изгради едно споделено пространство, в което присъстваме по-истински, с чувства, с въображение. И да потърсим нещо искрено.
В „Антихрист“ Емилиян Станев пише, че за да опознаем света и човека, трябва да станем слуги? Не сме ли вече? Какво опознават петте героя?
Б. П. За съжаление не съм запозната с тази творба на Станев и не мога конкретно да отговоря. Израснала съм извън България (в Австралия) и образованието и театралната ми кариера са били почти изцяло на английски – затова има български писатели, с които не съм добре запозната. А за слуги – не, не мисля, че сме слуги. В процеса на работа на „5 Сола“ ние от самото начало се стремим да се вслушваме в човешкото изживяване, което намира творческа форма. Работим заедно. Петте сола са създадени чрез процес на вслушване, вътрешно изследване на всяка артистка (всяка от актрисите) и споделяне с другите. Изслушваме се. Стремим се да създадем пространство, в което артистките да запазят индивидуалния си глас, а не да бъдат оформени по един общ калъп. Търсим начин на работа, който не е йерархичен по естество, а споделен. Какво искам да кажа? Левинас, философът, когото цитирах преди, пише, че етичното отношение е разговорът. В нашата обща работа се стремим идеите да намерят формата си чрез разговор, в който е включено тялото, изживяното в тялото. А това, изживяно от тялото, не се обяснява чрез думи. Текстът, думите са само ЧАСТ от създаденото. Текстът на тялото е част от текста, който сме създали в общото пространство – чрез покана към изследване. Всеки артист отговори на тази покана по различен начин. И тук няма само „пет героя“. Има много повече. И даже е трудно на моменти да се каже кой е героят. Например в един момент тонколоната е герой…
Артистът разказва чрез себе си и чрез тялото си. Аз, като режисьор, разказвам чрез разговор с артиста, чрез търсене на това, което иска да бъде разказано чрез него. Заедно търсим истинската приказка и каним публиката да присъства, да изслуша споделеното с любопитство, тихо, отворено.
Ако човекът, когото познаваме, вече е изчерпал политическото и моралното си въображение, трябва ли изкуството все още да се опитва да го спасява — или задачата му е да започне да въобразява неговия наследник?
Б. П. Не мога да приема мисълта, че човекът се е изчерпал. Толкова прекрасни хора познавам и виждам всеки ден от живота си. Толкова хора са загрижени за света. Изкуството не знам дали може да спаси някого. Но мога да кажа, че много пъти е променило моето мислене - и когато съм гледала театър, музика, изкуство, и когато съм правила изкуство. Как мога да си представя света без Einstein on the Beach от Боб Уилсън, или без БИТ на Възкресия Вихърова, или без Нина Симон, или като си спомня как Дерек Джакоби изигра Хамлет през 1979 (и аз, гледайки, безвъзвратно се влюбих в театъра)? Или Мишел Тери изигра Майка Кураж тази година в Шекспирс Глоуб и ни показа ужаса и абсурда на войната? Има безброй моменти в живота ми, в които се разкри нещо чрез изкуството. В изкуството има възможност да си представим нещо, да усетим нещо, изживяно от друг. Толкова съм благодарна за това.
Кога надеждата е съпротива и кога се превръща в удобен начин да отложим радикалната промяна?
Б. П. Може би надеждата има две страни: надеждата, която отлага и приспива: „надявам се, че нещата ще се оправят и затова ще продължа да карам така, както съм правил винаги“.
Но надеждата може да ни активира, да ни задвижи да направим нещо положително. Трябва надежда, за да действаме. Надеждата е основен двигател. Важното е да действаме, без да вредим на другите.
Може би проблемът не е как да останем хора, а че твърде дълго сме настоявали да бъдем центъра. Има ли в тези пет сола момент, в който човекът отстъпва мястото си?
Б. П. Много хубав въпрос. Има много такива моменти – има във всяко едно от солата, по различен начин. За мен тези моменти са вълнуващи всеки път, когато репетираме.
Как се развива уязвимостта? Защо в момента, в който започнем да я възхваляваме като смелост, автентичност и нов вид сила, отново поставяме условие: слабостта е допустима само ако успее да произведе стойност?
Б. П. Мммм… не знам за „автентичност“. Слабостта е във всеки. Ако се представяме като изцяло силни, яки, героични, бронирани, това не може да е напълно вярно. Нещо ни боли. Затова когато един артист покаже искрено диапазона на своята сила и слабост, когато разкрие сложни нюанси на изживяване – включително и слабост – ме вълнува. Интересно ми е. Човешкото същество е прекрасно и необятно. Ако искрено и смело работи с целия диапазон на сила и слабост – и всички нюанси по средата – ако си признае слабостта, е толкова по-интересно. Аз много години съм преподавала в Австралия в театрални академии (като НАТФИЗ) и сега преподавам театрално изкуство в AUC, Кайро. Когато работя с млади артисти, се стремя към това да са храбри – да работят с целия диапазон на чувства, на сила и слабост. Да си позволиш да разкриеш нещо НАИСТИНА – може би това е уязвимост. Днес видях на тениската на една приятелка надписа Sensitive is Strong. Може би за това става въпрос.
Ако човещината трябва непрекъснато да бъде отстоявана, не поставя ли това под съмнение идеята, че тя изобщо ни е присъща? Не е ли тя по-скоро конструкция, която сме изградили, за да направим съвместното си съществуване възможно, в крайна сметка да удължим собственото си оцеляване?
Б. П. Динамична комбинация – да, присъща, да, конструкция, променя се, разпада се, търсим я, връщаме се към нея, губим я, търсим я пак… Кое е „собственото оцеляване“? Личното собствено или оцеляването на някоя група, или оцеляването на човеците въобще? Нещо ако ни е дадено, не значи, че не можем да го затрием. Затова трябва да пазим човещината. Да не я приемаме за даденост. Много е крехка.
Защо толкова лесно си представяме края на света, но толкова трудно края на начина, по който човекът живее в него?
Б. П. Не знам. Не мисля, че лесно си представяме края на света. Но съм съгласна, че трудно се организираме – и индивидуално, и като общество, за да променим нещо из основи. Трудно е. Изисква усилие. Аз съм живяла в доста различни страни и градове. Забелязвам, че хората имаме тенденция да мислим, че навсякъде трябва другите да се приспособят към нашата система, да мислят като нас, да са като нас. А те не са. Има различни култури, общества, системи, личности. И трудно се организираме. Когато се изправи проблем пред нас – например планетата ни е зле, има температура, загрява – какво трябва да направим? Ако трябва да променим начина, по който живеем, трудно го правим. Това съотношение между лична отговорност и обществена или институционална е неясно. Как мога аз (един човек от многото) да променя нещо в начина, по който живея, за да се промени нещо в по-значим мащаб?
Можем ли да мислим за бъдещето, без отново да поставим себе си като негов главен герой?
Б. П. Бих казала, че е важно да мислим за бъдеще, в което сме действащо лице, но не главен герой. Има толкова много други действащи лица – и хора в най-различни ситуации, и други форми на живот в природата. А природата има нужда от нашата грижа и от това да поемем отговорност, за да подобрим условията на природата и да не ѝ вредим толкова. Има начини на мислене, в които природата – растения, животни, реки, океани – са действащи лица със свои права.
Поетът Уендел Бери пише:
To be divided against nature… is a human disaster because it is to be divided against ourselves. It confines our identities as creatures entirely within the bounds of our own understanding, which is invariably a mistake because it is invariably reductive.
Wendell Berry