Дори най-меката и ефирна тъкан може да носи съпротива.
Тъканите стават архив на чувствителности и липси – някои лични, други колективни. Когато тялото се движи през и с материята, то създава едно ново настояще, което включва и минало и бъдеще.
Разговор с Александар Георгиев - човекът зад FANTASTIC FUTURES. Копродукция на РЦСИ Топлоцентрала и ONE DANCE WEEK FESTIVAL.
Обект на работата ти до голяма степен е носталгията през куиър призмата. Каква дефиниция влагаш в това понятие?
А. Г. Куиър носталгията е формулировка, която се появи в диалог с изследователката и теоретичка Душица Лазова, когато анализирахме линията на мисъл и усещания в моята работа. Тъй като работя с кинетичността, с нейното въздействие и перформативност, вече години развивам една линия на бавно движение – не като естетика, а като политическа и емоционална поетика.
Тази куиър носталгия е усещане за липса на нещо, което никога не си преживял/а, но въпреки това усещаш като свое. Неща, които не са били позволени – заради религия, заради хетеронормативна логика на реалност, заради структурна цензура. Усещането, че сме били част от нещо, което е изтрито, потиснато, забравено.
За мен тя не е дефиниция, а поле – меко, сензитивно, поетично. Поле, в което се движим чрез спомени, които не са лично наши, но въпреки това ни въздействат. Затова не говоря за нея, а около нея – през усещания, през тяло, през движение.
Обясни как използваш кинетичната емпатия като хореографски метод и какъв е процесът на създаване, използвайки този инструмент?
А. Г. Терминът кинетична емпатия не го прилагам като строго теоретична рамка, а по-скоро като усещане за това как движението се споделя между тела – и на сцената, и в публиката. Тоест, как едно движение може да предизвика афект, вълнение, усещане в друго тяло, дори без пряк физически контакт.
Аз използвам различни системи на активиране на движението, като тази, която наричам флиртов систем – не като реален флирт, а като стратегия за комуникация, където движението подава, кани, играе със зрителя. Това не е буквална комуникация, а перформативен механизъм за създаване на емпатично поле.
Мисля за танца и като за общ език, който се заражда от много преплетени влияния – фолклор, драг, поп култура, тикток, но не като цитати, а като динамики, които позволяват достъпност. Не елитарен език, а телесен език, който не изисква обяснение, а усещане.
Има ли нещо, което те притеснява, когато изследваш евентуални бъдещи сценарии? Нещо, което откриваш и се опасяваш от неговата преповтаряща се дефинитивност?
А. Г. Не бих казал/а, че изследвам бъдещи сценарии в смисъла на спекулативна футурология. По-скоро се опитвам да създам пространства, в които заедно с другите можем да си позволим да сънуваме паралелни, алтернативни реалности.
Ако нещо ме плаши, това е повторението на същите токсични структури под нов облик. Бъдеще, което продължава да бъде построено върху същата норма – ексклузивност, контрол върху идентичности, емоционална цензура, икономическа и социална бруталност. Затова ме интересуват не утопии, а малки, радикални отклонения – непрактични жестове на грижа, чувствителност, мекота.
Как движението възприема материалната стойност на тъкан във Fantastic Futures?
А. Г. Материята, и в частност тъканта, във Fantastic Futures не е просто сценографски елемент, а част от кинетичната поезия на представлението. Тъканта е носител на време – в нея се вплитат жестове, спомени, присъствия, отсъствия. Движението не просто облича тъканта, а я активира, дава ѝ глас, прави я свидетел.
Материята не е неутрална – тя е политическа. Дори най-меката и ефирна тъкан може да носи съпротива. Във Fantastic Futures тъканите стават архив на чувствителности и липси – някои лични, други колективни. Когато тялото се движи през и с материята, то създава едно ново настояще, което включва и миналото, и бъдещето.
Нежността на тялото може да се използва като оръжие. Каква е неговата цел?
А. Г. Безцелноста е вече позиция. Безцелно да празнува, безцелно да танцува, безцелно да се самоопределя, да си позволява да не знае. Безцелността е отказ от функционалност, отказ от пазарна стойност, отказ от обяснение.
Тялото не служи. То настоява. Настоява на удоволствието, на радикалната нежност, на нецензурирана чувствителност. Това е оръжие срещу нормализираното насилие на продуктивността, на представителността, на изискването да бъдеш ясен.
Как ти действа премахването на лицето, като фактор и средство за изразяване и достигане до другия? Как дресираш други части от тялото си да имат толкова силна изразителност?
А. Г. Не бих използвал/а думата дресирам. По-скоро бих казал/а, че практикувам освобождаване – от очаквания, от йерархии в тялото, от централността на лицето като единствен носител на изразителност.
В някои култури тялото се чете изцяло – всяка част говори. Това ме интересува – как политическото и поетическото могат да се предават през рамо, през ходило, през гръб. Лицето е една от възможностите, но не е монопол.
И премахването му, скриването или изместването от фокус, дава възможност на зрителите да търсят други кодове. Други жестове на комуникация, които са по-субтилни, но често много по-интимни.