Съзвездия | Каква е физическата форма на несбъднатото?
Разговор с Възкресия Вихърова, режисьор на театрален спектакъл "Съзвездия".
Къде завършва кожата на актьора и къде започва пространството, което го изяжда?
В.В. Ако допуснем, че кожата е частично пропусклива – а тя всъщност е такава – то би следвало, че позволява осмозата на някои вещества. Вещества, които изпълват пространството, дори тогава, когато го наричаме празно пространство. Не мисля, че настъпва моментът, когато пространството изяжда тялото (цитирам въпроса). По-скоро това са вариации на осмоза – на тялото и прилежащото му пространство, или на пространството и прилежащото му тяло.
Какви предизвикателства срещнахте при адаптирането на научни концепции в театрална форма?
В.В. Т.нар. научни концепции предизвикаха формата. При мен в работата винаги става така – ако няма видима и явна научна концепция, или поне наукоподобна, то тогава тя трябва да бъде измислена. За да може в сблъсъка с нея и със смисъла на текста да се получи експлозия, в която да кристализира театралната форма.
Колко версии на един и същи жест може да издържи човешкото същество, преди да се разтвори в хаоса?
В.В. Толкова, колкото може да издържи смисълът, закодиран в същия жест – и така да се предизвика стряскащата безкрайност на хаоса.
Каква е физическата форма на несбъднатото? Как да го накараме да диша на сцената?
В.В. Не съм мислила точно по така поставен въпрос. Само съм сигурна, че зрителят идва, за да види невиждащото се и да предчувства неслучващото се – само за да го предусети. Дали това не е физическата форма (пак цитирам въпроса) на несбъднатото? Несбъднато можем да имаме само ако има стремеж към сбъдване. Сценичните фикции (характерите) имат свой стремеж към сбъдване – той протича паралелно с реалния стремеж на зрителя, и както можем да се досетим – тези две сбъдвания много рядко, почти никога, не съвпадат. Така може би попадаме в полето на несбъдването.
Кога театърът става разрез, през който прониква реалността? И може ли реалността да бъде заразна?
В.В. Театърът се врязва със свой своеобразен срез в реалността. Отваря тъкани, кръвоносни съдове, пресреща лимфопотоци, препъва се в кости и връзки – така въвежда свои агенти в реалността. Понякога тези агенти предизвикват зараза. Или тук май отговарям, като обръщам дрехата с опакото на лице.
Как се изразяват безкрайните възможности и къде се превръщат изцяло в усещане?
В.В. За да говорим за усещания, а не за смисли, би трябвало да можем да разказваме на ниво въпроси, а не на ниво давани отговори. Правим ли така, отваряме врата към бесовете на страха – ще бъдем ли чути, още повече – разбрани? Има ли въобще възможност да бъдем разбрани? Или ще останем на хлъзгавото поле на усещането и ще предизвикаме неустойчиво приплъзване на пластовете, което пък си е и предпоставка за земетръс. Колко степени и по коя скала земетръс може да бъде понесен от една театрална форма и каква е характеристиката на здравия ѝ фундамент?
Какво общо има квантовата физика с любовта между мъж и жена?
В.В. И в двата случая времето не е линейно и вселената не е една. Срещат се безброй паралелни вселени, и макар да е така – винаги има сега, било то и после. Винаги има опасност от непредвиден сблъсък, който ще доведе до край или до ново начало.
Докато пиша този отговор, странно защо, ми идва наум филмът Крамър срещу Крамър – може би заради версията на развода. Дали и паралелните вселени се привличат, за да предизвикат сблъсък? Дали не се отблъскват, за да се изгубят в безкрая? Не знам, за жалост не съм учен.
Къде се проваля опитната наука и къде я допълва умозрителната, когато става въпрос за любов?
В.В. Във всеки един миг на живеене в любов.
Къде са съзвездията и за кого се свързват с невидимите си линии?
В.В. Невидимите линии се свързват с ученика – който и да е той. Тогава, когато любовникът чертае звездна карта за любовницата; когато таткото ограмотява сина си; когато приятели се надпреварват кой от кого знае повече. Тези линии са в мълчаливото, невидимо – само за съзерцателя.