DE PROFUNDIS по Оскар Уайлд / ПРЕМИЕРА / 15 и 16 ноември 2026
БИЛЕТИ
„Всички ние лежим в калта, но някои от нас са се обърнали по гръб и гледат към звездите.“ Оскар Уайлд
В края на XIX век Оскар Уайлд е сред най-бляскавите фигури на Лондон – писател, поет, драматург и обществена личност, остроумен естет и скандален бохем, а пиесите му се играят с нечуван успех. Неговата откритост и дръзка лична свобода се сблъскват с лицемерния морал на епохата и предизвикват буря в едно общество, което зад маската на морал прикрива дълбоката си нетолерантност. Той слиза от бляскавите театрални сцени и литературните кръгове и е осъден на две години затвор от тези, които доскоро са го аплодирали.
Спектакълът е изграден върху последното произведение на Оскар Уайлд DE PROFUNDIS, създадено в изолацията на затвора. То е едновременно писмо до любимия, истината на Уайлд за последните години от живота му, но и духовно завещание. В него той предефинира любовта и предателството, страданието и смирението, смисъла на живота, когато всичко друго е разрушено. Открива сила в изкуството като единствено убежище и в правото да остане верен на себе си. Така превръща личната си болка в послание към света. Говорейки открито за миналото и признавайки грешките си, той проправя път през болката за онези, които са загубили всичко.
Интервюто води: Стефанѝ Стоева
Кое е най-убедителното разочарование в DE PROFUNDIS?
Д. М. Любовта.
В представлението изследваме любовта в различните ѝ проявления – любовта като желание, като обсебване, като страдание, като разрушение, но и като прошка и утеха. Общото между тях е, че тези чувства са по-силни от човека; човекът не избира кого да обича, любовта е факт. Изборът идва след този факт.
При Саломе любовта се превръща в обсесия, тя не знае как да приеме отказа и смъртта заема мястото на любовта.
Уайлд не се отказва от любовта, въпреки че е дълбоко наранен от нея. Той преминава през разочарованието, за да стигне до едно друго разбиране за любовта – не като притежание, а като способност да приемеш собствената си уязвимост и болката, без това да те изпълни с омраза. Затова най-голямото разочарование в DE PROFUNDIS не е самата любов. Разочарованието е в очакването, че любовта ще донесе спасение, че другият ще бъде такъв, какъвто сме си представяли, че чувството непременно ще бъде взаимно и че когато обичаме, няма да бъдем наранени. Любовта не дава обещания. Тя просто се случва. И може би именно това е голямото движение в спектакъла: от любовта, която убива, към любовта, която прощава; от желанието да притежаваш другия към способността да приемеш неговата свобода; от страданието към възможността то да придобие смисъл.
Представлението не е за разочарованието от любовта, представлението започва след, отвъд това, отвъд бездната на неслучването и изследва в какво се превръщаме, след като сме били разрушени от нея.
Повърхностността ли е най-големият грях? Ами безплодното и безгранично страдание? Данте поставя най-ниско в Ада тези, които съзнателно живеят в тъга.
Д. М. Понякога тъгата е неизбежна, а страданието може да изглежда безплодно, но то е последното стъпало към безграничната вяра.
За какво си загрижена най-много в собственото си умствено отношение към живота и неговата цялост и как то намира отражение в произведението на Оскар Уайлд?
Д. М. Животът ни днес е бърз, отношенията стават все по-повърхностни, а човекът – отвикнал да толерира болката. Имаме все повече начини да избягаме от нея, да я заглушим, да я заместим, да продължим нанякъде. Всички тези механизми за „спасение“ като че ли ни правят неспособни да обичаме истински. Можем ли да бъдем наранени и въпреки това да не спрем да обичаме? В свят, в който постоянно търсим начини да се спасим от страданието, DE PROFUNDIS ми напомня, че преминаването през страданието е пътят към по-дълбокото разбиране на живота и всъщност самото живеене.
Срам и наказание. Кога проработва всъщност едно наказание? Когато след като приключи, не изпитваме срам от стореното и от самото наказание, дори да е разпределено спрямо нас грешно?
Д. М. От наказанието само по себе си няма особен смисъл. То може да ограничи, да възпре, да отмъсти, но не може да произведе съвест. В едно зряло общество истинската присъда би трябвало да бъде съвестта и вътрешният императив на човека. Наказанието има смисъл единствено ако води до осъзнаване, а не просто до страдание.
По-важният въпрос е какво се случва с човек след наказанието. Ако той излезе от него само по-озлобен или по-прикрит, нищо съществено не се е променило. А когато наказанието е несправедливо, то може да произведе усещане за абсурд и дълбока несправедливост, бунт срещу закона, разума, морала и вярата.
Оскар Уайлд е наказан от закона и обществото заради своята любов и интимен живот. Но затворът не го превръща в „по-добър“ човек според морала на онези, които са го осъдили. Той го принуждава да погледне много по-дълбоко към себе си, към собствената си отговорност, към страданието и към смисъла на живота си. Истинската промяна не идва отвън. Тя идва тогава, когато човек започне да осъзнава себе си като отговорен за смисъла, който създава, и за начина, по който присъства в света. Съвестта не може да бъде наложена с присъда. Тя трябва да бъде извоювана отвътре.
Все още в много държави хомосексуалността се наказва със затвор, дори смърт. Замисля ли ни над това твоят режисьорски прочит на DE PROFUNDIS – глас от бездната?
Д. М. В над 60 държави по света все още съществуват закони, които криминализират съгласуваните сексуални отношения между пълнолетни хора от един и същи пол. В някои от тези държави законът дори предвижда смъртно наказание. Позицията на спектакъла е ясна – човек не управлява тези неща, кого обича, и любовта не е престъпление.
Загубили сме много личности в науката, изкуството и културата, не защото са били по-малко значими, а защото обществото е отказвало да приеме тяхната различност. Оскар Уайлд е един от най-болезнените примери за това. Той е осъден на две години тежък труд и излиза от затвора през 1897 г. Затворът разбива здравето му, а след освобождаването той вече не може да се върне към предишния си живот в Англия. Напуска страната и прекарва последните си години във Франция, където усеща повече свобода, но и там живее като човек, който е изгубил своя дом и мястото си в обществото. Умира в Париж през 1900 г. - само три години след освобождаването си. Официалната причина е менингит, който се развива в следствие на тежко хронично заболяване, придобито след травма, получена в затвора. Тогава той е на 46 години. Присъдата на Уайлд в известен смисъл се оказва и присъда над самия му живот, „смъртна“ присъда, която отнема живота, който той е познавал, здравето му, дома му, свободата му и усещането за принадлежност. След затвора животът му вече не е същият.
И тук има омраза, агресия, унижение и опити да бъде отнето правото на различния да бъде видим, да говори и просто да живее спокойно. И тук понякога виждаме опасното връщане назад – моменти, в които човешкото достойнство отново се превръща в повод за политическо противопоставяне, страх и разделение. DE PROFUNDIS не гледа към миналото с чувството, че всичко вече е преодоляно. Напротив – поглежда назад, за да ни попита какво сме научили и дали наистина сме станали по-свободни. Защото свободата не е даденост. Тя се измерва и в способността ни да защитим правото на другия да бъде различен от нас.
Докато някъде по света човек може да бъде затворен или убит заради любовта си, а някъде другаде може да бъде унижаван, заплашван или принуждаван да се крие, историята на Оскар Уайлд продължава да бъде жива. И неговият глас от бездната продължава да ни пита не само какво сме му причинили тогава, а какво сме готови да допуснем днес.
Омразата отрицание ли е?
Д. М. Да. По-важната тема е омразата като фрагментаризация на обществото и настройването на едни групи срещу други, които са смятани за чужди, различни, неудобни. Омразата започва с отказа да приемеш другия като равностоен човек, като някого, с когото можеш да съществуваш, дори когато не го разбираш или не си съгласен с него. В този смисъл тя е отрицание не само на другия, но и на самата възможност за общност. Тя създава разделение между „ние“ и „те“, а когато това разделение стане достатъчно силно, различният вече не е човек, а заплаха, която трябва да бъде отхвърлена, изолирана или унищожена. И може би именно там омразата се превръща в нещо по-опасно от лично чувство - в обществен механизъм за разделяне и изключване.
Театър ЗОНГ в копродукция с Топлоцентрала.
Автор на драматургичната адаптация и режисьор: Дина Маркова
В ролята на Оскар Уайлд: Антоний Аргиров
Видео среда: Jeason Brad Lewis
Спектакълът е реализиран по превода на Емил Минчев на De Profundis с подкрепата на издателска къща ПЕРСЕЙ
Включени са фрагменти от The Ballad of Reading Gaol и Salomé от Оскар Уайлд, реални откъси от съдебните дела срещу Уайлд и документални текстове.