Дневник от войната. Силвия Станоева
Спектакълът няма за цел да проповядва, но исках да предложа на публиката идеята, че всичко, което имаме е заради усилията на някой друг от миналото.
Какво се поражда в теб, когато играеш войната от първо лице? Как те раздвижва това, че тази война никога не си е тръгвала, просто се води в други, не толкова изискани точки на света?
С.С. Когато съм на сцената в ситуацията на война, в мен се поражда гняв, както и желание за победа, защото както твърди и героинята ми Елена Мосие: Когато войната идва, а с нея и неизбежния край, все пак в теб има нещо, което си казва- ще се боря.
Когато си нападнат, това би трябвало да е до известна степен нормална реакция, свързана с инстинкта за самосъхранението и желанието за живот. Не знам как бих реагирала в живота, дано не ми се налага да разбирам, но с този текст на сцената е така - едно голямо желание за борба, предизвикателно и категорично. Когато пишех Дневник от Войната, също в определен момент имах желание за битка, може би със себе си, може би исках да се заявя. Представлението само по себе си е една голяма треска и търсене на смисъл.
Напълно съм съгласна, че войната никога не си е тръгвала. В един момент от представлението се казва: - войната е в нас, и за съжалиние е така. Колкото и да искам да реагирам по християнски, трябва да призная, че в нашия живот винаги има някаква властова игра, дори и в най- елементарни ситуации от ежедневието. Това ме подлудява, но повечето хора днес дори не разбират какво означава дипломация, елегантност, зачитане на другия, възстановен е законът на джунглата и не знам как трябва да се справим с това. Този текст започнах да пиша импровизирано, интуитивно, през 2021 г., много преди избухването на войната между Русия и Украйна. Образите, свързани с Франция дойдоха сами при мен. Странно е, че подсъзнанието ми избра тази тема, или пък не, но така или иначе работата на артиста е да търси скритата истина, да задава въпроси, да изследва възможните човешки реакции и това правя с Дневник от войната, а случващото се по света, особено през последните месеци, ме кара да съм още по-трескава и заредена на сцената.
Каква отговорност се опитва да проповядва спектакъла и по какъв начин? Аудиторията очевидно често остава безразлична към страданието, колкото и изчерпателно и визуално да бъде то.
С.С. Спектакълът няма за цел да проповядва, но исках да предложа на публиката идеята, че всичко, което имаме е заради усилията на някой друг от миналото или настоящето или заради нашите усилия, но при всяко положение, заради усилия и желание за креативност и съзисателност, и че заради това може би е редно да уважаваме живота и да искаме да го подкрепим.
Проправя се идеята, че дори само да съдействаме на самия живот може да е смисълът да сме тук на земята, да му служим. Харесва ми, че използваш думата отговорност, която е до голяма степен изгубена. Днес забавлението, без последствия е на почит, но повечето истински смислени неща съществуват заради поемането на отговорност. Мисля, че зрителите разбират това и могат да бъдат много задвижени от страданието, ако то е поднесено истинно. Така или иначе сигурно няма как само едно произведение да ни ангажира да сме по- състрадателни. Животът е динамичен, понякога много труден, и не винаги можем да помогнем, дори и да искаме, но образованието, и чрез театър, в тази посока, малко по-малко ще промени нещата към по-добро. Когато показваме повече истории за отделни човешки съдби, публиката ще свикне да се вглежда във всеки един човек поотделно и да е по- емпатична.
Как спектакъла отличава колективното от индивидуалното преживяване на войната, всъщност има ли индивидуален начин за преживяване на един такъв насилствен конфликт?
Истината е, че не знам, защото слава богу не съм участвала в истинска война. Но всеки човек има в живота си тежки и трагични моменти, които идентифицира с война, заплаха за живота, огромно изпитание, пред което да се изправи. И вярвам, че за всеки е различно и много лично и индивидуално. Моята Елена има своя история, тя избира да остане в окупирания Париж и да помага, превръщайки се в „агент под прикритие“, предприемайки рисковани действия, в началото като на игра. Тя въвлича и семейството си, поривът и е много силен и такъв, който тя свързва с творчество, сякаш в нея магично се надига свещен заряд, почти налудничаво. После обаче идва умората, тя губи подкрепата, губи хора, които обича, и какво се случва в нея е вероятно различно от това, което би се случило с някой друг. Тя иска красивото на живота, поезията, семейната сладкарница да бъде превърната в театър и когато това е застрашено, тя решава да защити. Аз може би бих избрала да избягам, за да съм актриса, където и да , и да съм жива, но кой знае. Не знаем какво става в човешката душа в моменти на толкова голям стрес. В моя спектакъл се говори за лична история и уникална съдба на една жена, която действа във Втората световна война.
Как работата с романа на Елена Панайотова те провокира, къде той намира място на сцената и какви са неговите лимитации?
С.С. Елена Панайотова е друга Елена от съвремието, която намира записките на Мосие и от тях опитва да направи свой роман. Панайотова е също измислен персонаж, няма такава истинска жена. Има две Елени в пиесата, измислени и интерпретирани от мен. Текстът на спектакъла е написан изцяло от мен. Но ако предположим, че Панайотова е друго мое алтер его, тя би трябвало да е артиста - маргинал от съвремието, изхвърлен в ъгъла, който иска да се изправи и се вдъхновява от всичко и много често от миналото, търси знаци и паралели със собствения си живот. На мен ми допада тази игра с миналото, което е животът на някой друг, вече, може би мъртъв, някой, който е оставил следи и свят, който дори може за себе си да не е харесвал, но за нас днес този свят е мистерия и ние се оглеждаме в него, опитвайки се да разберем. Когато аз творя, го правя, защото се опитвам да се задълбоча, да си обясня света, който без творчеството доста често е скучен. В този смисъл, може да се каже, че романът, който Елена Панайотова пише е всичко, което ме вълнува като артист, а то е безгранично.
Моноспектаклите често са много изцеждащи и има опасност от изпадане в кататонична монотонност. Какъв ритъм вкарваш, когато играеш сама, как се зареждат правилните моменти?
С.С. Текстът задава ритъма, начинът по който е написан. Правилните моменти се зареждат един от друг, един добър момент повлича след себе си следващия и затова трябва да се започне вярно, с нагнетена емоция и всеки път с въпрос, на който не знаеш отговора, но си го задаваш преди началото на спектакъла, за да си в неизвестност и да има какво да изследваш докато играеш, това създава напрежение. Разбира се, има композиция на спектакъла, която се изгражда, нужни са много репетиции и винаги да си подготвил тялото и гласа.
Как се построи музикалното оформление и какво ползвахте за референции докато създавате аудио средата?
С.С. В спектакъла няма много музика. В началото не знаех в кои моменти ще ми потрябва, само за срещата на Елена с Гаспар си представях натрапчиви звуци на птици, защото исках това да е магичен, метафизичен момент на нещо изключително, а и пишех текста в парка навила Боргезе в Рим, където през лятото има папагали. После тук там усетих нуждата от звуци и говорих с Емилиян Гацов - Елби. Той ми изпрати някои негови предишни файлове, от които аз си избрах това, което ми вършеше работа и то е чудесно. Както всеки път, когато се работи с Елби, всичко се случва интуитивно и е точно това, което трябва да бъде. Междувременно намерих в Ютуб един руски композитор, живеещ в Канада, по- скоро негова музика, която се казваше Френски любовници- със звук на акордеон, много магично и пренасящо те в розовото небе на Париж, точно това, което си представях за финала.
Ти би ли напуснала окупиран Париж, би ли се спасила?
С.С. Както казах по-напред в интервюто, може би да, защото бих искала да живея и да се реализирам като артист, за което смятам, че съм родена, а не да се бия на фронта. От друга страна аз съм доста бунтарски настроена, ненавиждам несправедливостта, маниите за власт, налагането на власт, нашествията и арогантността, не се знае дали няма да искам да кажа не в един такъв момент.
Какво е общото и какво различното между теб и персонажа ти? Как се подготвяш за тази роля?
С.С. Когато говорим за Елена Мосие, общото е много - непримиримостта, желанието за нещо красиво и изключително, което да се случи в този живот, представата за една голяма, нереална любов, смелостта, решителността, трескавата крайност. Различното е, че Елена в началото е много весела и жизнерадостна, много динамична, аз невинаги съм такава. Но не правя нещо специално, за да се подготвя за персонажа, аз го познавам, той е навсякъде с мен, представям си, провиждам, чувствам, понякога пиша в свободен текст преди представление. За спектакъла се подготвям- тяло, глас, премисляне на всеки един момент, на връзките. И искам да се свържа наистина с това минало време, с едно такова възможно време, с една моя възможна баба, която е имала куража да извоюва свобода, безстрашна, горда, жена с ценности. Аз отделих много време да се информирам за Съпротивата във Франция, възхищавам се на тези хора, дори посетих Париж- музея на Леклер и Жан Мулен (Музей на освобождението), Музея на Армията, Мемориала на Холокоста Шоа и много други. Не на последно място, спектакълът бе вдъхновен и от френския актьор Гаспар Юлиел, който бе моят прототип за ролята на Гаспар в пиесата, още преди той да почине през януари 2022 г. Дневник от Войната е своеобразен трибют и за Юлиел. Като че ли искам да направя мост с този изключителен актьор, когото никога няма да мога да видя. Представям си го всеки път, извиквам го преди спектакъл. Невъзможността е добра почва за творчеството.