By Angelica Scarante
As this is a one-man show, I decided to change the format of the review, as I felt that the format I usually use does not fit the nature of this performance. So, for once, I am not going to use a ‘visual scoreboard.’ Instead, you are going to read a ‘monologue’ review.
The ‘Silent’ synopsis
The play launches you into the life and thoughts of a white, cis, straight man: upstage, frustrated and critical. It deals with self-consciousness, relationships and also power dynamics.
Vs what it was about
“Screams from the Underground” is a performance based on Dostoevsky’s text “Notes from the Underground”.
Nietzsche wrote that in the notes the truth is not presented as a philosophical reasoning, but screams in pain, because only in this way can the truth manifest itself. That is why we make a performance out of the text - so that it happens, so that it can be experienced, and not just read.
The “underground man” puts his finger in his own wound, comes to complete self-exposure, admits his ultimate disagreement with the established world and its laws, not sparing his personal guilt and powerlessness. There is no salvation, unless frank confession is salvation.
In the preface to “Thus Spoke Zarathustra”, Nietzsche speaks of “the last man”. He seeks comfort, not meaning, he avoids suffering and risk, for him there is no God, no truth, no goal, except for cynical comfort, he lives a long but shallow life. As if Nietzsche were describing modern man.
We offer a meeting of this modern man with the underground and we believe that the effect will be at least exciting.
Stoyan Radev
The universal verdict
🔴 Red: heavily reliant on text/wordplay.
I must admit I did not expect the play to be a one-man show, so I was surprised to see only one actor on stage. I also knew it would be a challenging job for me to understand the plot due to the minimalist stage design—the only props were a chair and an unplugged dynamic microphone. Another thing that was challenging, yet helpful at first sight, was the costume design; he wore a simple white tank top and black trousers without shoes. He represented the quintessential ‘regular’ man.
There is a lot of movement behind the monologue. Gesturing helps share feelings and emotions (I know it works because I am Italian), and a monologue needs to be backed up by movement or it might become boring. I say “might” because some people are so good at talking that they need nothing but their voice and composure to command the room.
Based on his look and behavior, my mind immediately compared him to a few people: first Freddie Mercury, then Caesar Flickerman, and then Hitler (spoiler: the play ends with him saying ‘Heil...’, so I was on the right track with that comparison).
However, as a non-native Bulgarian speaker, it was hard for me to grasp the nuanced meaning behind this piece. For once, I felt the need for subtitles because I knew I was missing out on the humor and text-based moments. It ended up not being my cup of tea for that reason alone; it could have been one of my favorite shows if I could have understood what was being said.
Final thought for the ‘outsider’
This play is heavily text-based, so I wouldn’t recommend seeing it if you get overwhelmed by not understanding the dialogue. Also, he holds the microphone close to his mouth for most of the time, making it hard to read his lips (I’m saying this for those in the d/Deaf community who rely on lip-reading).
P.S.
Even though I did not understand a single thing he said, I saw the audience having a lot of fun, so if you understand Bulgarian, go see it! I’ll wait for it to have subtitles, or for myself to learn Bulgarian, before seeing it again.
БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ
Тъй като това е моноспектакъл, реших да променя формата на ревюто, защото почувствах, че обичайният формат, който използвам, не подхожда на естеството на това представление. Затова този път няма да използвам „визуална оценъчна скала“. Вместо това ще прочетете едно „монологично“ ревю.
Безмълвният синопсис
Пиесата ви потапя в живота и мислите на бял, цис, хетеросексуален мъж: в дъното на сцената, фрустриран и критичен. Тя разглежда самосъзнанието, взаимоотношенията, както и динамиката на властта.
За какво всъщност беше
Викове от подземието е спектакъл, базиран на текста на Достоевски - Записки от подземието.
Ницше пише, че в „Записките“ истината не е представена като философско разсъждение, а крещи от болка, защото само по този начин може да се прояви. Именно затова правим спектакъл по този текст – за да се случи, за да бъде преживян, а не просто прочетен.
„Подземният човек“ бърка в собствената си рана, достига до пълно саморазобличение, признава пълното си несъгласие с установения свят и неговите закони, без да щади собствената си вина и безсилие. Няма спасение, освен ако искреното признание не е спасение.
В предговора към „Тъй рече Заратустра“ Ницше говори за „последния човек“. Той търси удобство, а не смисъл, избягва страданието и риска; за него няма Бог, няма истина, няма цел, освен циничния комфорт. Живее дълъг, но повърхностен живот. Сякаш Ницше описва съвременния човек.
Ние предлагаме среща на този съвременен човек с подземието и вярваме, че ефектът ще бъде най-малкото вълнуващ.
Обща оценка
🔴 Червено: силно разчита на текст/игра на думи.
Трябва да призная, че не очаквах представлението да бъде моноспектакъл, така че се изненадах, когато видях само един актьор на сцената. Знаех също, че ще ми бъде трудно да разбера сюжета заради минималистичния сценичен дизайн – единствените реквизити бяха стол и изключен динамичен микрофон. Друго предизвикателство, макар и донякъде полезно на пръв поглед, беше костюмът – той носеше обикновен бял потник и черен панталон, без обувки. Представляваше типичния „обикновен“ човек.
Зад монолога има много движение. Жестовете помагат да се предадат чувства и емоции (знам, че работи, защото съм италианец), а един монолог трябва да бъде подкрепен от движение, иначе може да стане скучен. Казвам „може“, защото някои хора са толкова добри оратори, че им е достатъчен само гласът и присъствието, за да владеят сцената.
Съдейки по външния му вид и поведение, веднага го сравних с няколко личности: първо Фреди Меркюри, после Цезар Фликерман, а след това и Хитлер (спойлер: пиесата завършва с това, че той казва „Heil…“, така че сравнението ми не беше далеч от истината).
Въпреки това, като човек, за когото българският не е роден език, ми беше трудно да уловя нюансите на това произведение. За първи път почувствах нужда от субтитри, защото знаех, че пропускам хумора и текстовите моменти. В крайна сметка това не беше моят тип представление именно поради тази причина; можеше да бъде едно от любимите ми, ако разбирах казаното.
Финална мисъл за „външния“ зрител
Това представление е силно базирано на текста, така че не бих го препоръчал, ако се затруднявате, когато не разбирате диалога. Освен това актьорът държи микрофона близо до устата си през по-голямата част от времето, което затруднява четенето по устни (казвам това за хората от d/Deaf общността, които разчитат на това).
П. П.
Въпреки че не разбрах нито дума от това, което каза, видях, че публиката се забавляваше много, така че ако разбирате български – отидете да го гледате! Аз ще изчакам да има субтитри или да науча български, преди да го гледам отново.