Да се хлъзнеш на дума и да изгубиш фокус в коленете.
Shown and Told е динамичен, но крехък колаж, изграден от студийна импровизация, балансиращ режисиран материал и възможности за свободна игра. Интервю с Мег Стюарт и Тим Ечълс.
Shown and Told by Damaged Goods UK
10 и 11 декември 2025 | Зала 2 | 19.00 часа
БИЛЕТИ - все още налични early bird. *Представлението е на английски език.
Страх ли ви е да умрете?
Т. Е. Много. Често мисля за това, особено когато съм в болница. Страх ме е от смирението, което ще получа, когато уж съм приключил с делата си. Не съм приключил, имам още работа.
М.С. Отивам да си направя още едно кафе.
Как реагирате един на друг като зрители, когато си партнирате с Мег Стюарт по време на това изпълнение? Каква структура на комуникация сте изградили, за да си давате обратна връзка по време на импровизацията?
Т. Е. Мисля, че когато сме на сцената заедно, ние слушаме и обръщаме внимание по всякакъв възможен начин. Слушаме, гледаме, но и някак си усещаме. Става дума за това да уловиш енергията на случващото се — как се развива, накъде може да тръгне. Използваме много сетива, които е трудно да бъдат описани. Но това е нещо, което винаги ми е харесвало, особено когато за първи път правехме пиесата и тя беше силно импровизирана. Харесваше ми моментът, преди да излезем на сцената, когато стоях зад кулисите и си мислех, че просто носиш със себе си всичко, което имаш — уменията, опита, наученото, каквото и да е. И това е всичко. Знаеш, че и другият човек носи своето. И отвъд това — каквото се случи, това ще е. Много харесвам това усещане.
А какво става, ако изключиш за момент? Ако за секунда изгубиш нишката на импровизацията, на самото изпълнение, на връзката, която изграждаш с Мег на сцената? Или ако тя го направи — случвало ли се е да я видиш да губи фокус? Къде отиваш ти, когато изгубиш концентрация? И как се връщаш обратно в този разговор, който водите помежду си на сцената?
Т. Е. Мисля, че опасността, когато изключиш, е, че изпадаш в паника. Все едно спираш да обръщаш внимание. Това ми напомня, че непрекъснато се опитваме да се намерим един друг, да се свържем. Но също толкова важно е и това, че понякога се разминаваме, че сме на успоредни, отделни пътища. Има нещо дълбоко непознато в този процес — в това постоянно да изграждаш връзка и същевременно да я губиш.
М.С. Мисля, че понякога нарочно се опитвам да се разсея. Опитвам се да намеря тези пропуски, хлъзванията. А понеже Тим е огромна част от това, което правя на сцената — той описва за мен потенциалите. Имам голямо доверие в губенето на фокус, защото това ми дава възможност да видя какво се крие под повърхността или изцяло отвъд това, което правя. Когато губя концентрация, се опитвам да създам странни асоциации с тялото си, които ми позволяват да изчезна и после да се върна. Все едно преминавам през някакъв портал на присъствие. По-точно описание би било да си го представим, като прежда от нишки, които се преплитат и се редуват, преминавайки през този портал.
Как обръщате внимание на моментите на другия, когато репетирате? Как намирате онова общо вътрешно пространство, в което трябва да се свържете?
М. С. Голяма част от процеса е именно това — актът на връщане, на припомняне. Да го сглобиш отново — част по част, дума по дума, движение по движение. Много важно е просто да разговаряме, да прекарваме време заедно, да сме един с друг.
Може би звучи просто, но в ежедневието ни се случват толкова много неща, а това много влияе на начина, по който играеш, често по начини, които не можеш да контролираш. Винаги има един особен, изкривен страх от провал — и провалът беше различен преди няколко години (когато създадохме спектакъла), но и днес е много осезаем. Така че самият факт да прекарваме истинско време заедно, според мен, има изключително важно въздействие.
Как се извършва промянта? Къде се бръквате в представлението или къдео то бръква у вас, за да се промени?
Т. Е. В началото винаги имах усещането, че пиесата може да се разпадне всеки момент. Сега вече не е така. С времето се превърна в нещо по-устойчиво, по-познато — но това ни дава възможност да си играем с нея, да се губим нарочно, да я бутаме в различни посоки. Станала е като инструмент, на който сме се научили да свирим с времето.
Интересното е, че в началото на пиесата вниманието ми е изцяло насочено към Мег — описвам, говоря около това, което тя прави, докато тя е напълно потопена в собствените си действия. В този момент не се обръщаме директно към публиката, но постоянно изследваме това пространство, тестваме връзката.
Търсим един вид контакт — усещането, че всички сме в едно и също пространство.
М. С. И двамата изхождаме от театъра, ако аз съм като танцьорът, а той — като писателят, това донякъде са нашите роли. Именно в рамките на тези роли си позволяваме повече свобода, повече увереност, повече пространство за игра. Когато обаче навлизаме в територията на другия, усещането е различно. За мен например да стоя до Тим и да говоря сега се чувства напълно различно в сравнение с началото.
И виждам същото и у него — когато Тим се движи, танцува, или както и да го наречем — начинът, по който използва тялото си, по който въплъщава текста, е съвсем друг. В хода на работата, в самото представление, нещо се промени много дълбоко.
Когато започнахме да разработваме подходите, които в крайна сметка създадоха пиесата, това беше една зараждаща се система — не знаехме точно какво правим или с какво си имаме работа. Имаше нещо крехко, вълнуващо, но и несигурно в този процес. Сега, след години изпълнения, разбираме повече — системата, структурата, механизмите, как функционират. И това придава на работата друг вид стабилност, друг корен.
И, разбира се, след като не сме я играли известно време, ще има импровизация — но самата пиеса също иска да бъде написана. Винаги имам усещането, че тя търси своя собствена линия, своя форма. И наистина — сякаш има своя собствена структура. Не бих казала, че е изпипана — не в това е въпросът — но има някаква вътрешна логика, сякаш чрез нас самата пиеса открива своята форма. Опитвам се да слушам това — самото произведение, как то иска да бъде, как започва да се пише чрез самия акт на изиграването му.
Различните форми на изразяване — танцът и думите — работят заедно, в симбиоза, но това не означава, че винаги са в равновесие. Имало ли е моменти, в които си усещала, че едната форма взема превес? И как тогава си връщаш баланса? Каква е динамиката на силите на сцената? Как запазваш своята значимост чрез собственото си изкуство?
М. С. Често си мисля, че думите имат свой собствен начин да се разпростират из пространството — има сила в самия акт на произнасянето, в артикулирането на нещо. Но същевременно усещам и силата, която идва от танца — сложността на това да изразиш нещо чрез едно единствено движение, чрез един жест. С един миг можеш да създадеш усещането за цял куп думи.
Държа се за това чувство за баланс. Мисля, че често говорим за него — и двамата сме много чувствителни към тази динамика. Все едно вървим по две успоредни линии, които постоянно се докосват и отдалечават.
И все пак има промяна, която настъпва в течение на представлението. Не усещам, че някой от нас доминира — по-скоро непрекъснато се опитваме да откриваме нещата заедно.
Т. Е. Аз пък, като писател — или човек, който работи с езика, независимо дали писан или говорен — често мисля как да разклатя тази форма, как да я дестабилизирам, да ѝ отнема властта, която езикът по природа има. Много от нещата, които правя в това представление, са именно опит да намеря моментите, в които езикът се проваля — когато говоренето се разпада.
На сцената не се опитвам да поддържам езика висок или цялостен; по-скоро мисля как да го разтърся, да го разцепя, да го препъна. Защото именно тогава става интересно — тогава се случва истинският, живият диалог с това, което прави Мег.
И за мен самия в пиесата има едно пътуване. През първите двайсетина минути говоря почти без прекъсване, но с времето започвам да се движа все повече и повече. В един момент просто започвам да се задъхвам — не мога повече да говоря толкова бързо или толкова силно.
И тогава ме настигат две неща: първо, умът ми вече не може да следва темпото на Мег; и второ, тялото ми физически не е в състояние да изрича думите ясно. Препъвам се в собствената си физичност — и това е прекрасно. Това е истинско удоволствие в представлението, защото ако в началото си мислиш - добре, този човек ще описва всичко, в един момент става напълно ясно, че изобщо не е така.
И това е чудесно. Наистина — това е радост. Чиста радост.
Мег спомена нещо много интересно по-рано — за формата и за това как ѝ харесва да наблюдава как пиесата се оформя. Формата може да бъде и ритъм, нали? Та въпросът ми е: какво усещане изпитвате, когато усетите, че другият е на път да достигне кулминацията си? Какъв е ритъмът, който изграждате, за да поддържате интензивността на изпълнението?
М. С. През цялата пиеса има едно постоянно може би, може би, може би. А към края, когато Тим вече е задъхан, аз започвам да преглеждам всички тези възможности — може би това, може би онова. Опитвам се да намеря някаква логика, да направя обобщение, да създам път, който отново свързва всичко, което се е случило преди.
Това е различен тип работа — не е просто непрекъсната реакция на езика и неговите предложения, а по-скоро движение навътре. Вместо да се разлива навън, то се свива навътре — под кожата, в едно по-интимно пространство, в мисли или въображения, които не се изразяват чрез тялото, а живеят тихо вътре в него. И след това настъпва промяна — тогава започвам да говоря. Така си го представям: всичко се уплътнява, концентрира се, сякаш се опитва да намери смисъл, някаква вътрешна логика — всички тези различни думи, фрагменти, парченца пъзел изведнъж започват да се съединяват.
И после просто се отприщва.
Има и друг начин да мисля за това — в рамките на същия модел — пиесата винаги сякаш клони към нещо друго. Носи енергия, която се стреми към други възможности, други разкази, други сценарии, други потенциали.
Т. Е. Има един голям изблик навън — едно търсене — и после следва връщане обратно в момента, затвърждаване на това къде всъщност сме: тук, пред публиката, един до друг. Това не е точно отговор, а по-скоро позволяване на нещата да се приземят — да дадем възможност на нас и на зрителите да споделим пространството по по-конкретен, осезаем начин. По-малко въпросност и спекулации, повече просто ето ни тук.
Друг начин да се мисли за ритъма на пиесата е, че тя непрекъснато излита — в полети на въображението и хипотези — и после отново се приземява. Излита и каца. Тези две движения са преплетени и и двете са съществени. Именно това приземяване придава на пиесата нейната форма.
Има ли нещо, от което се страхувате по време на изпълнението? Нещо, което ви носи тръпка, когато знаете, че предстои да се случи?
Т. Е. Имам един чисто практически страх — когато съм в разгара на физическото усилие, докато говоря и се задъхвам, понякога ми се завива свят. И тогава ме връхлита една съвсем реална мисъл: Ще падна ли? Не е нещо голямо, но си е там. Има момент на паника — О, какво става сега? Опитвам се да съм наясно с това, особено през първите 20–25 минути, когато се опитвам да балансирам физическото си състояние. Но въпреки това го харесвам — част е от преживяването, винаги е в ума ми.
М. С. Аз не бих казала, че имам страх, но често се питам дали изразявам нещата от правилното място. Това е по-скоро някаква загриженост — дали сме прекарали достатъчно време в процеса, за да усетим колко далеч можем да отидем, без да прекрачим границата, без да натиснем прекалено.
Как пространството ви влияе като артисти? Как му позволявате да се настрои към пиесата, която сте създали?
Т. Е. В представлението сме само двамата, а самата зала има огромно влияние върху начина, по който то се случва. Играли сме го на много различни места и мисля, че има един цял процес на пристигане — влизането в театъра, първите репетиции, генералната репетиция… Част от този процес е именно настройването към пространството — да усетиш залата, да разбереш как трябва да присъстваш в нея, какви резонанси възникват в конкретното място.
Имали сме представления в много малки пространства — за около 80 души — където наистина усещаш, че си в една и съща стая с публиката. Но сме играли и в много по-големи зали — театри с 300 места. Това е огромен диапазон и неизбежно променя начина, по който играеш. Трябва да артикулираш различно, да обитаваш пиесата по друг начин, да активираш материала по нов път. Самото пространство се превръща в част от произведението.
Случвало ли ви се е да усетите, че материалът е изчерпан? Как премахвате елементи и добавяте нови, когато контекстът на времето се променя?
Т. Е. Общата структура си остава почти същата, но има един постоянен вътрешен импулс за освежаване. Образите идват и си отиват в езика, движението се развива в нови посоки, а други неща просто отпадат. Не бих казал, че е особено съзнателен процес, но ако човек изгледа видеозаписи на всички наши представления през годините, ще види едно постоянно еволюиране, променяне. Някои елементи от текста в даден момент изглеждат съвсем на място и важни, а година по-късно вече ги няма — заменени са от нещо друго. Мисля, че това е един естествен, дишащ процес.
М. С. За мен е истинско удоволствие да играя тази пиеса. Обожавам, обожавам, обожавам да я изпълнявам. Разбира се, тя е физически взискателна, във всяко представление има моменти, когато си мисля: О, трябва просто да мина през това. Но когато усетя тази енергия, се опитвам да се свържа с нея, защото знам, че в основата ѝ стои любовта ми към самото изпълнение — и именно тази любов създава нови форми. Понякога това означава да измамя тялото си, да го пренастроя, да намеря други начини да интегрирам нещата, върху които работя. Мисля, че както Тим каза, пиесата непрекъснато се развива, а и самото преживяване на изпълнението се променя с времето.
Има ли песен, която може да опише преживяването ви по време на това представление? Песен, която поражда у вас същата емоция, каквато усещате, когато сте на сцената?
М. С. Не знам защо, но първото, което ми изникна, беше Running Up That Hill на Кейт Буш. Няма да обяснявам защо.
Т. Е. О, това е труден въпрос. Може би изборът ми е малко странен. Да кажем — една пост-пънк песен от края на 70-те, може би началото на 80-те, на Scritti Politti. Гледах ги няколко пъти тогава. Песента се казва Lions After Slumber.
Shown and Told by Damaged Goods UK
10 декември 2025 | Зала 2 | 19.00 часа
БИЛЕТИ - все още налични early bird. *Представлението е на английски език.