ПУБЛИКАТА ПИШЕ #7 Парти в ада: Xx-63 от колектив „Тревога“
Рубриката, в която публиката пише, а ние публикуваме! Ценим мнението на аудиторията си и ги каним да го споделят с нас и света. Текст на Ния Георгиева.
Виждали ли сте това меме:
I’m like if a hedonist didn’t derive pleasure out of anything.
И при мен е така. Ходя на концерти, партита, изложби, барове, театър, кино. Кръстосвам я тая София в зимния студ и нищо не ме развълнува. Може би живея пренаситен живот. Или може би в София е скучно. Скучно в смисъла, че е пълна с изкуство, достатъчно добро, за да се представи пред публика, но не и за да докосне истински.
Но отивам в „Топлоцентрала“ на представлението „Xx-63“ от колектив „Тревога“, примамена от обещанието, че шоуто е антикапиталистическо и „вдъхновено от клубната култура“. Както каза един мой приятел: ако аз бях молец, то това е моят пламък.
Пред „Топлоцентрала“ има тълпа. Част от хората са стилно облечени по начин, който показва, че добре знаят кой е Рик Оуенс. Подобни масови модни изблици са неочаквани за българската столица. Не ми хрумна тогава да се престоря на street style фотографка, за да мога да ти ги покажа. Но да знаеш, че в София я има закономерността, че ако публиката е авангардно и стилно облечена, има шанс да преживееш нещо яко. Закономерност, която в места като Берлин не съществува вече, защото там стилът е валута, която показва, че знаеш и играеш по правилата на една стилизирана игра на ъндърграунд култура.
Обратно в София влизаме заедно и стилно в Зала 1.
На ъгъла на сцената има DJ с маска на лицето, а на самата сцена – две момичета и едно момче. Облеклата им са вдъхновени от рейв модата в Берлин и Амстердам: латекс, скъсани чорапогащници, кубинки. Дрехи, едновременно екстравагантни и утилитарни, които трябва да издържат на десетки часове в клубовете, но и да покажат нещо, което не можеш да изразиш спокойно извън клубната култура.
Всеки аутфит в представлението е изпипан до най-малкия детайл. Едната героиня е облечена с огромен кафяв суичър над бежова рокля и бежов прокъсан чорапогащник. По краищата на роклята висят флакончета за райски газ. Косата ѝ е разрошена. Разбираш ли какъв човек е представен на сцената? Подобна детайлност има и в грима на участниците. Момчето например е с цикламено в горната част на лицето, а долу около устата му има засъхнали бели остатъци. Интерпретацията е ненужна.
Тези три фигури се намират на неизяснено място с малко вещи в него. Една „пейка“, падащи от покрива маркучета, няколко неонови светлини. Вайбът е на тегав афтър, от който искаш да си тръгнеш, ама, от една страна, ти е физически много зле, а от друга – нямаш към какво да се завърнеш. И оставаш на афтъра и продължаваш да консумираш наркотици механично, с надеждата да почувстваш нещо или поне да спреш да се чувстваш толкова ужасно зле. Лиминално пространство, което напомня на първия кръг на ада при Данте и „При закрити врата“ на партньора на Симон дьо Бовоар – Жан-Пол Сартр.
Звучи електронната музика на Манолис Илайджа – накъсана, тъмна, атонална, без мелодия. Подходящо към нея движенията на трите фигури изразяват вътрешен хаос. Понякога нервни, понякога плавни и безнадеждни, а понякога — изпълнени с агресия. Насилието между тях се редува с моменти на сексуално влечение, апатия и емоционална зависимост. Почти през целия спектакъл танцуват само по двойки. Докато двойката „общува“, третият човек седи до едната стена на залата и взема наркотици, плаче, блее или се смее.
Към края на шоуто започват да се прожектират и звучат думите от реклама за „Trevoga AC“ (Климатик „Тревога“). Уред, който обещава, че с него ще спреш да мислиш за ОНЗИ situationship, че ще ти помогне да спреш да се връзваш на манипулации, подплатени с постмодернистка теория или разказвани от неуспешни диджеи.
Че ще спреш да чувстваш и да желаеш.
За уреда са показани блестящи рецензии от хора с професии като lifestyle micro-influencer или Substack есеист. Комедийна нотка, която обаче затвърждава усещането за безсмисленост в съвременността.
Езикът на „Хx-63“ е този на клубната субкултура с музиката, модата и демоните ѝ. Последните обаче са представени не като лично нейни, а като последица от един комплексен, пренаситен и според представлението безнадежден свят.
За мен преживяването беше екзалтиращо. „Хх-63“ говореше за съвременни теми по съвременен начин. Не го беше страх да е тематично потискащо и провокативно, да не обяснява на публиката си всичко и безкомпромисно да представи визията на създателите си. В същото време всеки детайл в него беше изпипан до съвършенство, което го издига от просто нихилистично творчество в потенциален шедьовър. Изкуство, толкова готино, че се противопоставя на нуждата да притъпим емоциите си.
