Отблизо с артиста #7 Неделя Ганчева

В смисъла на един човешки живот, тялото е единственото нещо, което е винаги там, от него не можеш да избягаш. Можеш да го превърнеш в свой съюзник или в свой враг.

Oct 30, 2023

/ Q n A /

води: Стефанѝ Стоева

Защо според теб всички хора са танцьори?

Н.Г. Всички хора имат тела и всички тела могат да се движат – да, според своите си възможности, но могат. А танцът, като форма на изразяване, начин на общуване дори, е навсякъде около нас, мисля, че е въпрос на лична призма да бъде видян, усетен и преживян.

Имаш ли си любимо движение от ежедневието си, като например: отваряне на шкаф, завинтване на капачка, връзване на обувки, поздрав?

Н.Г. Много обичам изтупването на дрехи, чаршафи и всякакви покривала – във вълничките на материята има нещо магическо и трябва да се ангажира цялото тяло, за да стигнат тези вълнички до всички крайчета на плата; кимането с леко притваряне на очи също ми е много мило – съвсем малко е, но казва много неща;

Какви експерименти правиш със себе си, относно изследването ти за превода на вербалното в движенческо?

Н.Г. Опитвам се да следя преди всичко как се променя дишането ми в различни ситуации, защото с дишането се променя и движението. Стремя се съзнателно да следя за движението вътре в мен и движението извън мен/около мен и какво ги поражда – вътрешните и външните потоци.

Понякога си представям, че съм много по-малка от физическото си тяло или обратното – много по-голяма и търся как това влияе на отношението ми към пространството и движението в него; а понякога правя най-елемантарни движения по възможно най-сложен, индиректен начин.

Когато отнемеш гласа на актьора, какво си тръгва заедно с него?

Н.Г. Силно индивидуално е, но за момент може би си отиват самочувствието и съзнанието за контрол над ситуацията – гласът ни дава привидно усещане за чутост (казал съм!). Мисля си обаче, че гласът и движението са два клона на едно и също дърво, особено за артистите и трябва да се развиват успоредно. Когато първоначалният „шок“ от замлъкването се преодолее и започнат да се откриват всички нови начини за изразяване, присъствието се обогатява и експресивността се разлиства – гласът е едно средство, но глас, хармонизиран с физическо присъствие, е сила и пленява.

Опиши с 3 думи любимият ти детски спомен. Най-лошият?

Н.Г. Реката на село и гмуркане с шнорхели, това ми е от любимите.

Какво е семейството, което се представя в спектакъла Връзки? Семейството може да бъде безкрайно много неща, от хлебарките вкъщи до братовчед от Видин?

Н.Г. Семейството във Връзки може да е всяко семейство – група от индивиди, събрани заедно, които се учат как да взаимодействат в обща среда, които търсят кои са те в контекста на общността. За мен семейството се осъществява чрез приемането, не винаги разбирането, но задължително приемането и уважението към човека/личността отсреща, никой никого не притежава и никой никому не е длъжен. Семейството е хармония в хаоса.

Какво е бъдещето на семейството, как то се променя в течението на развитието на жестовете и комуникацията помежду ни?

Н.Г. Бъдещето на семейството, надявам се е „един за всички и всички за един“, съмишленици, индивидуалности, които се приемат и празнуват такива, каквито са и като част от цялото – представям си го като отношението между клетките и организма: той е съставен от клетки, но всяка клетка носи информация за целия организъм. Всяко семейство развива, съзнателно или не, свои вътрешни кодове и собствена митология, основаващи се на преживяванията и впечатленията, които само членовете на конкретното семейство разбират – нещо като таен език за комуникация със средата. Струва ми се, че родителите посвещават децата в него още от раждането им, след което всички заедно започват да го развиват и обогатяват, и в идеалния вариант растат в него.

Много е важно за всяка единица в семейството е да открие къде свършва този общ език и къде започва личната им среща със света.

Възлите се заплитат, когато много от уж логичните решения на големи хора са повлияни от мироглед, сформиран в ранното им детство, носещ натрупаните с поколения схващания за света, механизъм, който е важно да отчетем, преработим и надраснаснем.

Защо направи режисьорския избор да използваш актьори за танцьори?

Н.Г. Така беше по-услоевие хаха; Драматичният театър в Търговище ме покани да направя движенческо представление за камерната им сцена с част от актьорите в тяхната трупа. Не ги познавах, не знаех какво да очаквам, те също. Но аз много обичам да работя с условия: имаш тези съставки, и с тях трябва да направиш торта. Така нещата стават по-истински, по-плътни, „вграждаш“ всичко, което имаш.

С днешна дата не бих сменила Благица, Давид, Лора и Радослав за никой друг. Имахме ракошен репетиционен процес, те смело се хвърляха във всяка задача и дадоха много от себе си за представлението – в този смисъл успяхме да създадем наше семейство, основано около спектакъла и неговия език.

Публиката става ли семейство с артистите на сцена, какво да очаква?

Н.Г. Очаква се да няма очаквания. Връзки не е наратив, не е една история, а много ситуации и гледни точки, събрани около една маса. Актьорите-танцьори нямат една конкретна роля (майка, баща, син и т.н.), всеки от тях влиза в различни динамики на отношения с другите и със себе си и през тях търси своето място в този свят. На тази основа се случва и свързването с публиката.

Какво помага на артиста на сцена или той разполага само с тялото си?

Н.Г. Ако разполагаш с тялото си, ако познаваш и можеш да разчиташ на тялото си - разполагаш с всичко, ставаш диригент на оркестър. Също много важно е да помниш, че не си сам на тази сцена, че има и други тела, на които можеш да разчиташ и които разчитат на теб. На танцьора, разбира се, помага и музиката и тук ще благодаря на Бояна Зарева, която създаде музиката за представлението, и която често възприемам, като източник на саундтрака на живота ми, вече 13 години.

А когато аз съм на сцена си представям, че публиката ми е на гости, че всички са ми безкрайно приятни и аз, като домакин, имам да им разказвам една много интересна история (усещам се като Джоел Грей, МС-ито в Кабаре). Така ми става уютно и цялото ми същество присъства в момента на случването. Защото танцът е много ефимерна форма на изразяване, изчезва почти веднага и, ако не се вложиш в него тук и сега, го обезсилваш и обезмисляш.

Казваш, че тялото не лъже? Защо?

Н.Г. Защото тялото работи основно на инстинкти свързани с несъзнаваното – те са по-бързи от съзнателната мисъл. Обикновено издават всичко, което се опитваме да скрием през поглед, тик или някаква поза, ракурс в който сме застанали. Ако сме честни със себе си, тези инстинкти ги чувстваме някъде около стомаха, в центъра на тялото (където впрочем живеят и пеперудите) и те не са рационални. Те са чисто физически, откровени, животински дори реакции, които после се опитваме да облечем в по-красиви и приемливи думи.

В едно интервю казваш, че когато се прибереш в тялото си, движението тръгва само, къде си ако не в тялото си и защо си извън него?

Н.Г. Понякога сме твърде много в главите си и това спира движението, гледаме се отстрани и си даваме оценка за едно или друго и не присъстваме, не наистина. Моторът на танца не е рационален, не говоря за някаква конкретна техника, говоря за личния танц на всяко едно тяло, за вътрешното движение във всеки един от нас. Не мисля, че това е нещо свръх, което трябва да се учи – то е заложено във всеки човек и всяко тяло и по-скоро трябва да се отключи, ако е било подтиснато по една или друга причина.

Какво ти дава такава увереност в тленното?

Н.Г. Предполагам, че под тленно имаш предвид тялото. Наистина е тленно, несъвършено, бавно умиращо от момента, в които сме се родили, но в това му е красотата и силата. В смисъла на един човешки живот, тялото е единственото нещо, което е винаги там, от него не можеш да избягаш. Можеш да го превърнеш в свой съюзник или в свой враг (извинението с генетиката вече не важи – само 20% е, всичко останало си го правим сами).

В човешките тела се крие супер сила и от нас зависи да се грижим, да я развиваме, да се опитваме да я разбираме, както Пратчет казва:

Дори да ти е ясно как става, пак си е магия.