ДРУГА / Катерина Радева / 10 юни 2026 / Зала 2 / 19.30 часа
БИЛЕТИ
Тарифата на живота в емиграция - ти винаги оставаш друг. И тук, и там. Чували сте го, нали? Дори на този континент, където границите са свалени. Свалени, за да живеем, работим, обичаме, творим между далечни точки на картата, които наричаме свои домове. Домове, в които културите се смесват, разбъркват и объркват, и това не е чак толкова страшно, нали? Може да е смешно, предизвикателно, очарователно дори. Това е ДРУГА, спектакълът-завръщане на Катерина Радева в София след световната премиера в Пловдив, създаден по предложение и ко-продуциран от One Dance Festival.
ДРУГА е дует, който изследва връзката между настоящето и миналото. Спектакълът е лично и символично пътешествие, в което чувството ни за дом се задава от разстоянието, което ни дели от него. Катерина обединява танца и музиката от българския фолклор със своята съвременна естетика, чувство за хумор, характерни движения и визуално богатство. ДРУГА е нейният емоционален резонанс на живота зад граница и празнува сложната идентичност на миграцията, в която едновременно не принадлежим към родината, но не можем да изтръгнем корена й от сърцето си.
Човекът в движение по-истински ли е от човека, който е установен? В „ДРУГА“ миграцията изглежда едновременно рана и свобода. Пътуването повече загуба или раждане е?
К. Р. Миграцията е всичко, което може да си представим и всичко което не може да си представим – раждане, свобода, загуба, липса, вълнения, нови хоризонти, неочаквани изненади, трудности и нови върхове. За нея няма само една дума – тя е ежедневно и радост, и болка.
Според мен човек може да е истински във всяка една обстановка, ако се чувства добре в кожата си, в същия себе си – то другото така или иначе може да се промени много бързо
Спектакълът говори за това да бъдеш „друг“ и тук, и там. Това съотношение на другост необходимо ли е, ако човек приеме, че разстоянието между неговите персони е домът му?
К. Р. Приемането на другостта е трудно нещо. Звучи лесно, защото много от нас се стремят към това, аз също се стремя към това, но социалните норми, които съществуват около нас, са доста силни – те все ни карат да следим добре отъпканата пътека и потока.
Разбира се, в момента в който другоста стане дом, тогава се намира много свобода. До огромна степен това е и посланието на представлението. Но за да стигна до там, много път съм извървяла.
Как първо опознаваш собственото си разклащане на идентичност и къде са неговите затегателни точки и след това го вкарваш в движенчески процес?
К. Р. Аз най-често творя от интуиция с огромна доза тематика. За мен идентичността не е фиксирана, тя се променя и развива с времето, аз съм доста гъвкава и в процеса на създаване, и в личен план. Трябва да съм гъвкава, защото съм имигрант, защото съм артист и защото съм жена. Аз съм във вечно търсене на моментно удобно място.
Движенческият процес при мен често се гради от нуждата да кажа някои неща само с тялото си. Аз използвам и текст, но движението е чувство което според мен думите понякога не могат да преведат.
В представлението има различни художествени и изразни средства, за мен това богатство също до някаква степен е свързано с това как най-добре мога да разкажа даден момент.
Какво остава от традицията, когато тя премине през опита на емиграцията?
К. Р. За мен, всяка традиция в жива. Тя живее различно в различни хора. Когато хората я практикуват, тя до някаква степен се променя. Тези промени са хубави защото означават че традицията може да бъде част от нашето време. Едновременно носейки миналото, за да разберем и изградим по-добро бъдеще.
Емиграцията до някаква степен помага на традициите да живеят навън, защото тя е част от чувството за дом.
Какво обрича един човек на вечна носталгия?
К. Р. Нямам отговор на този въпрос, защото според мен носталгията не може да обрече. Много различни неща могат да ни накарат да сме носталгични. Носталгията е част от бъдещето. Както всяка светлина има сянка и както всяка сянка има източник на светлина.
Забелязвала ли си някаква форма на невидимата принадлежност, нещо което не си помисляла, че е корен?
К. Р. Принадлежността е много сложно нещо за мен и нещо, което познавам много добре. Като имигрант, аз трябва да съм много гъвкава, да усещам всеки момент с всичките му нюанси.
Много неща остават невидими за другите и според мен това е окей. Аз лично не показвам видимо много от различните части, които правят моята идентичност. И в този смисъл невидимата принадлежност се превръща нещо като дом - тя е повече чувство отколкото видима и позната форма.
Картите и границите са човешки конструкции, но телата ни продължават да усещат разделението. Как тази невидима граница присъства в „ДРУГА“?
К. Р. Има една сценка в “Друга”, която директно се отнася за границите, които прекосяваме или се опитваме да прекосим. Разделението съществува, защото политическата ситуация на нашето съвремие ни кара да се разделяме. Тези разделения идват от страх, а не от желание за приемливост и разбиране.
В представлението „завръщането“ не изглежда триумфално, а по-скоро крехко и сложно. Какво най-много те изненада в твоето завръщане?
К. Р. Моето завръщане е триумфално за мен защото ми отне 25 години, а това е доста дълго време. Представлението е много човешко, защото аз обичам да правя представления, които са достъпни за много различни хора. Наистина, това завръщане е крехко и е сложно, защото моят път до сега, е път на много работа, много премеждия, но също така и на много радости.
Говорим за умората от непрекъснатото адаптиране, къде се оттича тя в „ДРУГА“?
К. Р. Адаптацията не спира, за мен тя е ежедневие. А за умората да не говорим, тя е очевидна в “Друга”. Умората не е лошо нещо – тя е знак за непрекъсната работа.
Ако отговоря по хореографски - адаптация има и в самото представление, независимо, че е представлението е доста структурирано в повечето аспекти.
Някакси адаптацията е неизбежна – особено в изкуството – тя е част от самото същество на културата - променяща се и винаги в търсене на нови теми, концепции, публики, политики.
