Отблизо с артиста #6 Катарина Мeвeс
Губя характера си в асоциативни, въображаеми светове и след това съм привлечена към настоящето от конкретността на шегата или стереотипния разговор.
/ Q n A /
води: Стефанѝ Стоева
Какво трябва да се случи, за да рухне обществото напълно?
К.М. Предполагам, че пълен колапс настъпва, когато антагонистите спрат да говорят помежду си. Мълчание.
Мислиш ли, че ние - хората, се опитваме стремглаво да се отделим от природата, защото не искаме тя да ни контролира?
К.М. Не съм сигурна, че всички се опитват да се отделят, но определено смятам, че това е много опасно и лишено от смисъл решение. Преди няколко месеца станах майка и започнах да усещам себе си на много по-различни нива (псхически и физически). Как природата тече през мен, тя е като програма, която действа отвътре, аз съм част от нея, неизбежно е.
Понятието контрол е променливо спрямо контекста. Развили сме стратегии, с които да се справяме, когато загубим контрол в различни ситуцаии. В този период, в който се намирам в момента, мога да кажа, че се чувствам много привлечена от хора и култура/практики, които приемат придобиването и загубата на контрол, като част от процес на развитие и учение.
Има ли религиозна основа елементът на градината в спектакъла Deep Dish? Опитвате ли се да пресъздадете Божията градина, но в страната на чудовищата?
К.М. Не. Няма ясен религиозен произход или представа за някакъв рай или система от вярвания, която искаме да внесем в света или да насърчим чрез пъформанса. Вярно е, че започваме от ситуация на вечеря, но не непременно Тайната вечеря. По отношение на изображенията, ние (Liquid Loft) сме вдъхновени от историята на изкуството. Едно от тях е, Градината на земните удоволствия на Йеронимус Бош.
Всеки човек, участващ в творческия процес, носи своята култура и перспектива, в това произведение всички сме европейци, което може да придаде определен вкус, но всъщност ние търсим разнообразна интерпретация, така че да оставим различните изображения да говорят помежду си възможно най-противоречиво.
О! Градината на чудовищата! Предполагам, че нашето чудовищно човешко поведение може и да се нуждае от чудовища, които да покажат пътя към по-мирно и творческо взаимодействие.
Какво е възприятието за време в гнилата градина?
К.М. Варира! Поставяме началото с фино отмерване - капка пада от тавана, когато влизаме в действие и с това се задава опредлен ритъм.
Наситеността идва с различните скорости. Има моменти на бавно натрупване, когато времето изглежда се разширява във възприятие на забавен каданс - може би колкото повече се приближаваме до нещо, толкова по-бавно минава времето, защото има толкова много за поемане. Това се подкрепя и от звука! Звукът всъщност, оказва огромно влияние върху усещането ни за време. Освен това има и пикове на много бързи кресчендо-та в действие, изображения и звук. Има малки парчета, в които всъщност работим с пренавиващ звук и движение,, което очевидно върви напред - така че спекаткълът се задвижва от много различна динамика.
В гнилата градина времето определено не стои неподвижно.
Каква е твоята цел на движение през сюжета на танца?
К.М. Драматургията е много асоциативна и по-скоро музикално задвижвана, тъй като преживяваме различни аспекти на средата в която сме поставени.
Аз съм тотално на спектъра, движа се между това, да съм внимателно гримирана дама, превръщам се в елемент от подземния фон, редувам образа на Pietà и прехранен човек. В един момент съм давеща се Офелия водеща диалог с Люк, после съм пиян гост на партито, след това фонтан в градина, залята от вълните на природата.
Движението ни позволява да преживеем различни аспекти на съществуването, но по по-абсурден или сюрреалистичен начин - като въплъщаване на звуци или създаване на образи от телесни усещания, които може да не превърнем в образи или материализираме в ежедневието. Освен това, нашето движение се осъществява в две реалности - екран и сцена. Допълнително и много конкретното действие е преместването на предмети около масата, с цел да създадем филмовите изображения. Да не забравяме боравенето с камерата – така че ние също сме техници. Малките същества и растения също са част от хореографията.
Как хората възприемат гнилата храна, като част от представлението?
К.М. О, ще трябва да попитате самата публиката! Тази гледка може да бъде всичко; между заснежени планини на разпад и смърт след човешкия упадък, но изглежда не символизира край. Не олицетворява завършек, защото в зависимост от това, което успяваме да изведем на екран, като картина, може да видите малки животни, които се хранят с храната. Също така, този пейзаж, не е финалното изображение, а просто момент през който се движим с камерата.
Dееp Dish преплита ли се концептуално с идеята за отвъдния живот?
К.М. Отвъдният живот… хмм, не разсъждам в тази посока, не. Е, има сцена с нощна снимка (работим със стара камера, която все още има тази опция) и ако искате, можете да видите в тази сцена съобщение от друг слой на реалността или измерението на съня... Мисля, че всъщност това, което прави пърформанса силен е неговата човешка физическа неукротимост.
Пърформансът, всъщност е хореографски филм на живо.
От къде идва необходимостта за наслагване и прожектиране на образи с камера?
К.М. Никога не е съществувала идеята за това представление без елемента на камерата и заснемането, тъй като е част от поредицата на Перфектната градина. Главно имахме слабост към очарованието за променяща се перспектива към тялото и неговото олицетворение за живот на земята. Филмът като похват, може да създаде интимното изживяване на тази идея.
Deep Dish е едновременно представление и филм, сцената/масата и ние танцьорите на нея сме част от екрана или поне двата слоя се смесват в окото на зрителя. И всичко е на живо, няма предварително записан материал или какъвто и да е монтаж.
Работихме от самото начало с камера, това решение беше вдъхновено от работата на Мишел Блази, с който всъщност колаборираме. Все още си спомням ясно едно видео, което е заснел във вътрешността на червена чушка... визуалният подход работи ръка за ръка със звука на Андреас Бергер, трябва да присъствате, за да разберете за каква безобразна хармония става дума. Той може да накара човек да влезе в микросвят и да изживява всичко в близък план. Превключване от един свят в друг, от един жанр в противоположен, от една ситуация в обратната, всичко това в рамките на едно мигване на окото.
Мисля, че в представлението има (поне според моето усещане) любопитство за допир и осезаемо навлизане на една материя в друга, естествена дифузия, съчетано с чувство за (отчасти черен) хумор, което позволява дистанция. Чаровно, като микроскоп, който разкрива свят скрит в друг свят. Клетъчни структури, които могат да приличат много на звезден прах в Космоса. И тогава идеята за същност, става много пропусклива и се изплъзва от вече съществуващото обективизиране.
Какъв е пътя на героя в представлението и какво развитие претърпява неговия вътрешен свят?
К.М. В това конкретно произведение не се възприемам като персонаж с червена нишка. Като изпълнител, преминавам от ясните очертания на жена към разтварящо се тяло в различни аранжименти. Губя характера си в асоциативни, въображаеми светове и след това съм привлечена към самото настояще от конкретността на шегата или стереотипния разговор. Има елемент на катарзис, докато преминавам през тези промени.
И все пак, към края чувствам, че всяка индивидуалност се разтваря или поема от … танцуващите зеленчуци… и ние сме просто част от този танц. И след това отново! Liquid Loft се опитва да комбинира сцени по начин, който оставя място за различни интерпретации, така че да разпознаваме темите, но да не предоставяме морал в края на една история... или дори: кои сме ние, за да представяме края на една история!
Подари ни изрезка от мууд борда за Deep Dish?
К.М. Филми на Стенли Кубрик, Ларс фон Триер, Луис Бунюел, Дейвид Линч, Питър Грийнауей, градини, Документални филми за природата и самата природата. Вечерята като мотив и традиция, барокови картини, Триптихоните на Йеронимус Бош, натюрморти, теми за упадък и неизбежност - не можеш да се изплъзнеш от живота.
След всичкото товаизброяване най-важни са цветовете! Как светлината и камерата могат просто да се отдадат на безкрайна игра на цветове и форми. Забавно е, че използваме толкова стара и проста камера в това представление. Наистина търсим това, което можем да направим в проста настройка, а не чрез фантастична технология за редактиране на видео или специални ефекти.
Ако трябва да опишеш Deep Dish с една дума, коя би била тя?
К.М. Калейдоскоп.
Кое според теб прави пърформанса отличаващ се?
К.М. Харесва ми как рафинираният звук и изображение работят заедно, колко подробни и предпазливи трябва да бъдат действията ни, за да създадем изображенията и доколко създаването на това шоу - на живо - е екипна работа на всички участващи.
Ще трябва да попитате публиката, изпълняваме го вече 10 години!
За мен това, че издига преживяването на загубата в свят, който е препълнен със сътворение. Поне на артистично ниво. По един или друг начин темите на конвенцията или традицията са отправна точка - все пак научната фантастика, визуалните медии и технологиите винаги са били вдъхновяващи и подходящи за Liquid Loft, за това как нашето телесно съзнание се измества чрез тези развития и как това е хореографско поле. Намирам аспекта на „реалността в реалността“ за доста символично важен, когато разглеждаме фините структури на властта, които не виждаме, защото сме свикнали с тях - като анархистичната енергия, която можете да намерите в истории като Алиса в страната на чудесата.