Отново и отново уязвимост...
Интервю с Деница Димитрова за имерсивното театрално представление - БАБА.
Имерсивно представление, в което всеки зрител има индивидуално изживяване с артиста. Погледът навън ще бъде ограничен, за да бъде отворен поглед навътре.
‘При баба беше винаги уютно и безопасно. Там можех да потъна в обичта и прегръдката ѝ, да запълня всяка празнина в сърцето си с топлите ѝ думи, да я гледам как приготвя храна за мен - беше магия. Не съм намерила друго такова място, а знам че всички ние го търсим дълго след като загубим бабите си. За това го създадох и искам да заведа всеки човек там за кратко, при баба, където винаги си приет и обичан.’
Кое е важно да притежава един артист, за да прави имърсивен театър? На какво трябва да се е съгласил със себе си предварително?
Д. Д. Чували ли сте онова клише актьорът е професионален лъжец? Аз съм го чувала многократно и често по-скоро шеговито, но всяка шега съдържа известна доза истина, в която вярва шегуващият се. Може би е вярно и при определени произведения и формати е нужно, но никога не ми е харесвало като израз. За имърсивен театър се изисква нещо много конкретно от артиста – уязвимост. Това е сделката, която трябва да направиш със себе си, преди да предприемеш такова начинание – че ще си дадеш разрешение да бъдеш напълно уязвим с напълно непознат и не можеш да излъжеш или просто да го изиграеш. Всеки път, с всеки зрител, ще споделяте изживяването заедно, с всичките му емоционални нюанси.
В традиционния смисъл на театъра, текстът, костюмите, сценографията, другите актьори могат да бъдат спасителен пояс, когато нещо се обърка или просто има ден, в който не го усещаш напълно. В един имърсивен спектакъл всичко се случва в реално време – той е като разговор между непознати, тук и сега. И както посетителят ми разрешава да го заведа на това приключение, така и аз им позволявам да водят мен. Имерсивният театър никога не е еднакъв с всеки посетител. Заради своята откровеност и споделеност между артист и посетител, той е жив организъм, който се променя според това, което всеки донесе в него. Това го прави специален артистичен формат – неговата инклузивност вместо ексклузивност.
Как знаеш, че един посетител се чувства комфортно в пространството? Какви сигнали улавяш, когато притеснението надделява над преживяването?
Д. Д. Всеки посетител влиза с някакъв трепет – дали е притеснение, или любопитство. Имерсивното изживяване не е нещо стандартно и това, че влизаш в едно пространство сам с артиста и имаш обещанието, така да се каже, че ще изживееш нещо, а не само ще наблюдаваш, предизвиква вълнение. Направих БАБА така, че още в самото начало посетителят да усети комфорт и спокойствие. Това е задължително условие – да създам усещането за безопасност и уют в първите 1-2 минути и се получава всеки път. Може би темата е такава, че предпоставя зрителя да си позволи да си отдъхне за момент и да пусне контрола.
БАБА е вдъхновено от моето участие в Лабиринта на Венера на Нуло Фачини през 2025 г. и имах възможност да видя различните реакции и усещания на зрителите към този тип театрален формат като human specific лабиринт. Най-голямата пречка, която усетих, е когато зрителят не иска да си позволи емоции и уязвимост, и за мен е много осезаемо – тялото им, стойката, дишането издават това сдържане, тази мислена стена, която да ги отдели от напиращите емоции. Бих посъветвала всеки зрител да си позволи да се отпусне. Обещавам, че ще са в безопасност с мен и никой друг освен мен няма да чуе или види нищо от случилото се. Това ще бъде нашата тайна.
По какъв начин това представление е целебно?
Д. Д. Когато наближих 30 г., започнах активно да търся онова истински безопасно място за мен, където да мога просто да бъда себе си и, точно както когато бях дете, с живо любопитство да изучавам света и да живея без страх. Търсех оазис и пътувах и живях къде ли не из Европа, стигнах и до ашрама на един индийски гуру в Южна Индия и дори там не го намерих. Но намерих друго – ако не мога да намеря това място навън, то вероятно е защото е вътре в мен. Сега, на почти 40 г., знам, че аз самата искам и мога да го създавам за другите, да бъда за тях това безопасно, уютно място, този оазис сред пустинята, където да спрат за малко, за да си отдъхнат, да си спомнят, че са обичани, преди отново да поемат по своя път. Надявам се да съм успяла да го създам с този имърсивен пърформанс и ако съм – то да, вярвам, че е целебно.
Каква конструкция има представлението, каква констелация срещат посетителите?
Д. Д. Всеки посетител ще изживее БАБА, без да може да вижда. В самото начало се поставя превръзка на очите, с което каня своите посетители за доверие и за така важната уязвимост. Ще се върнем назад във времето, в детството, ще попием малко от мъдростта на баба и нейните практични домакински съвети с изненадващата им житейска стойност. Ще опростим всичко, за 25 минути ще сме малки деца, без отговорности, сметки, ипотека. И от това място на невинност ще поговорим, ще си хапнем, ще се прегърнем. А къде другаде ще отидем, ще разберем заедно.
Кое те затруднява в изграждането на този невидим семеен персонаж? Къде се простират границите на човека, който си, и на човека, който трябва да бъдеш в това имерсивно пространство?
Д. Д. Обучението ми като актьор в Ирландия беше такова, че ми даде инструментите да мога да се превъплъщавам изцяло в друг образ. Смених много учители и колежи там, докато намеря точно това обучение, което да ме научи как да бъда някой друг изцяло, за да разкажа историята им възможно най-точно и автентично и да създам преживяване за публиката. И също, много важно – как да спирам да бъда този персонаж, когато историята свърши. Когато персонажът е моята баба и историята е нейна, процесът беше почти автоматичен и не изискваше подготовка – като да облечеш дреха, която ти пасва като размер. Вплитането на мен самата, моят глас и моята история, беше по-изискващият момент от създаването на БАБА. Трябваше да намеря онзи специален ритъм, в който преминаването от мен самата в образа на баба и обратно да е толкова плавно, че да е почти недоловимо за посетителя, да не отнема от вниманието. Като да слушаш как някой удря с палка по барабан, без да чуваш докосването на палката по повърхността – да остане само звукът, музиката на момента.
Какъв е отвесът между любопитство и уязвимост в такъв формат?
Д. Д. Двете вървят ръка за ръка. Не можеш нито да правиш имърсивен театър, нито да го посетиш и да му се насладиш, без да имаш и двете. Като вдишване и издишване – няма как само едното.
Защо бабата е първият образ на безусловна грижа и кога става мит?
Д. Д. Бабите винаги са малко по-различни от майките. Те не се занимават с нашето възпитание или чисто финансова издръжка и всички онези задължителни практични елементи от това да бъдеш родител. При тях сме, за да играем и да се смеем - лятото или по празници, в почивните дни, и те винаги тайничко ни подават парички, без никой да види, готвят с дни, преди да дойдем, и се радват на всеки момент с нас. Като деца не го знаем, но ние сме тяхното безсмъртие, ние сме това, което остава и ще продължи да се предава, и знаейки това, бабите посяват у нас любов и мъдростта на рода ни, която пазят. Само в своята зрялост разбираме, че такава топла и всераздаваща се обич няма никъде другаде и вероятно няма да получим повече. Тогава стават мит. Мит, който наивно търсим цял живот, а намираме само и единствено когато ние самите имаме внуци и е наш ред да предадем нататък.
Дали имърсивното изживяване е по-близо до ритуал или до игра?
Д. Д. Може да бъде и двете, в зависимост от концепцията на артиста. Имърсивното изживяване дава много свобода и няма конкретни параметри и ограничения, което е безценно не само за артиста, но и за посетителя. В случая БАБА е по-скоро ритуал, чрез който да подадеш ръка на детето в теб, което може би си забравил. Може да бъде много приятно и носталгично изживяване, но може и да бъде изцеление за онзи, който се лута.
Как се задава терапевтичен потенциал, без да се претендира за терапия?
Д. Д. Отново – уязвимост. Хората сме емпатични същества и колкото и да се опитваме да живеем в социален вакуум и да търсим своята уникалност, до голяма степен сме еднакви. Всички сме били деца, усещали сме поне веднъж безусловна любов, губили сме се по пътя си и сме се лутали в тъмното и в тези моменти така сме искали някой да ни прегърне и да посочи изхода обратно към светлината. В това сме еднакви! Ако посмееш да бъдеш честен и уязвим с човека срещу теб, да слушаш, за да чуеш, а не за да отговориш, да си позволиш за момент да обикнеш уязвимостта на непознатия и да го хванеш за ръка, гласно или безгласно да кажеш „тук съм, чувам те, чувствам те, всичко ще бъде наред, не си сам“, то тогава можеш да излекуваш един човек. Не е нужно да знаеш историята им или дори името им, а само няколко момента, в които наистина присъстваш и си напълно достъпен за другия. Това е имерсивният театър, това е неговият дар към посетителя. А това лекува, без да е терапия – заедността, дори само за малко. Но за това се изисква кураж и най-вече готовност да дадеш, без да очакваш да получиш, точно както правеше баба – дава просто защото те обича, защото го заслужаваш, защото си тук и те има и това е достатъчно. Всички търсим тази обич, нали?
Искам да ви разкажа една притча. Имало двама братя, които гледали жито и печелели много добре от това начинание. Единият брат бил семеен с деца, а другият ерген. Една нощ ергенът си мислел за своя брат – как има семейство и деца и сигурно има много разходи и парите, изкарани от житото, може би не му стигат. Затова решил, че всеки месец през нощта ще прекарва по няколко чувала от неговото жито в хамбара на брат си, за да му помогне, без той да знае. Дошла първата нощ, той нарамил първия чувал и тихо тръгнал на своята благородна мисия. В тъмното видял фигура да се движи срещу него, също с чувал. Като фигурата се приближила, видял, че това е брат му, който също пренася чувал жито, но към неговия хамбар. Виждате ли, семейният брат една нощ си мислел как той има семейство и деца, които да му помагат с работата, но неговият неженен брат няма тази помощ и предположил, че на него му е много по-трудно да печели и да се издържа, та решил да му помага с по няколко чувала жито всеки месец... Двамата братя се разминали на пътеката в тъмната нощ и никой не казал дума на другия. Всеки продължил да помага на другия.
Ако всички помагаме така, какъв би бил животът ни?