ЧОВЕШКА ГРЕШКА / ПРЕМИЕРА / 17 ноември 2026, Сцена бар, 20.00 часа
БИЛЕТИ
авторски моноспектакъл по текстове на Б. Брехт
Живеем в побъркан свят. Чия е грешката?
Оправдаваме се, че да грешиш е човешко, превръщайки абсурда в удобна норма. Натискаме погрешните бутони и чакаме светът сам да се поправи. Истинският проблем не е в това, че се подлъгваме, а в страха да признаем, че всяка грешка е наш собствен избор.
Осем десетилетия след като текстовете на Бертолт Брехт са създадени срещу бурята на своето време, те се завръщат днес, когато светът се е променил до неузнаваемост, но пукнатините в него са останали същите.
“Човешка грешка” не е спектакъл за глобалния хаос в света, а за преминаването му през живота на една жена и белезите, оставащи след този сблъсък.
Интервюто води: Стефанѝ Стоева
Кой въпрос на Брехт ти се струва най-неудобен за днешната публика?
К. М. Въпросът за нашата удобна доброта. В представлението звучи текстът: „Ти си добър приятел. Но приятел ли си на добрите хора?“. За днешната публика, която често живее в балона на собствената си правота и комфорт, това е шамар. Брехт не ни пита дали сме лоши, той ни пита срещу кого сме смели и за кого сме добри. Най-неудобно е да осъзнаеш, че личната ти почтеност няма никаква стойност, ако служи на една счупена, лицемерна система. Този сблъсък с илюзията за собствения ни морал е най-отрезвяващ.
През 2026 г. се навършват 70 години от смъртта на Брехт. Какво те връща към него днес?
К. М. Усещането, че сме се завъртели в порочен кръг. Уж живеем в бъдещето, технологично сме на светлинни години напред, а в същото време социалните и политическите пукнатини са плашещо идентични с тези от средата на миналия век. Избрали сме да нормализираме абсурда, свикваме с подмяната на ценности и просто чакаме нещата някак си сами да се оправят. Брехт не ти позволява да спиш спокойно в този хаос. Днес думите му звучат не просто актуално, а като предупреждение, което не можем да си позволим да пренебрегнем.
Кои негови текстове събираш в „Човешка грешка“ и какъв разговор възниква между тях?
К. М. Минаваме през много от знаковите му идеи - от политическите алегории за властта и подчинението до по-поетичните му, горчиви размисли за това какво сме готови да жертваме за малко битов комфорт. Но целта ни не беше да правим сух идеологически диспут. Разговорът е много интимен. Сблъскваме огромната, смазваща машина на едно объркано общество с микросвета на конкретен човек. Това е разговор между външния разпад и вътрешния опит на една жена някак да запази разсъдъка си, докато истерично събира целия си живот в един куфар.
В „Човешка грешка“ къде свършва личната вина и започва отговорността на средата? Кой може да си позволи да сгреши?
К. М. Според мен тази граница отдавна е размита, дори илюзорна. Да, средата ни притиска, създава едни непосилни, изкривени правила за оцеляване, но в крайна сметка решението да направиш компромис е изцяло твое. Има една реплика в пиесата, която казва: „Теорията, че всеки имал свой живот,
е измама…“. Ние сами натискаме копчетата. Днес сякаш сме развили фобия от това да бъркаме, защото обществото е готово веднага да те линчува. Но най-големият парадокс е, че правим най-фаталната грешка именно тогава, когато от страх решим да не избираме страна и да останем просто безучастни наблюдатели.
При Брехт човекът се променя заедно с условията, в които живее. Как показваш тази зависимост, без да освобождаваш героя от отговорност?
К. М. Като не ѝ позволявам да бъде просто безпомощна жертва. Тя, а и аз чрез нея, използваме най-силното си оръжие – сарказма. Спектакълът съвсем не е само мрачен и тежък, в него има изключително много черен, абсурден хумор. Защото наистина е непоносимо да живееш в реалност, в която единственото ти спасение е чувството за хумор. Когато етичните норми се разпадат, героинята се надсмива над политическата ситуация, над лицемерното образование, дори над самата себе си и отчаяната си нужда да бъде „оригинална“, за да не полудее. Този сарказъм не я оневинява за компромисите ѝ, но я пази от патетиката и я прави пълнокръвна и истинска.
Брехт ни кара да виждаме човешкото поведение като променимо. Ти вярваш ли в промяната и от какво е движена тя?
К. М. Абсолютно вярвам в нея, но не си правя романтични илюзии. Промяната много рядко се ражда в състояние на спокойствие и хармония. Най-често тя е плод на сериозен трус. Променяме се, когато въздухът не ни достига, когато старото пространство за живот се стесни дотолкова, че става нетърпимо. Промяната е движена от онзи граничен момент на криза, в който разбираш, че луксът да стоиш на сигурно разстояние вече е изчерпан.
Как работиш с ефекта на отчуждението, без да губиш емоционалната сила на случващото се?
К. М. Отчуждението в нашия случай не означава липса на емоция, а начина, по който я овладяваме. Постигаме го най-вече чрез рязкото превключване между интимно и публично. В един момент виждаш жена, която е на ръба на нервна криза, и точно когато зрителят е готов да я съжали, тя рязко срязва тази мекота, грабва микрофона и започва да говори за икономика или война с леден, почти аналитичен тон. Този контраст е смазващ. Ние съзнателно издърпваме емоционалното килимче изпод краката на публиката точно когато най-много иска да съчувства. Така напрежението не се разпилява, а се трупа като налягане под повърхността – хем те удря в стомаха, хем те държи буден и нащрек.
Защо бар сцена? Какво в отношенията между хората на това място я прави подходяща за среща с Брехт?
К. М. Защото барът е съвършената метафора за съвременното ни бягство. Това е мястото, където отиваш, за да изключиш съвестта си и да си купиш малко илюзорно безгрижие. Да позиционираш острите социални диагнози на Брехт точно в среда, създадена за консумация и забрава, предизвиква страхотен сценичен сблъсък. Тъкмо там, където търсим лесното развлечение, се сблъскваме с най-неудобните истини.
Близостта до актьора улеснява съчувствието. Как използваш същата близост, за да провокираш и несъгласие?
К. М. Интимността на това пространство действа като лупа, не можеш да скриеш нищо. Героинята ми е интелигентна, но има своите доста цинични моменти и абсурдни оправдания. Когато зрителят е буквално на метър от мен, той вижда всяко извъртане на очите ми. Използвам тази близост, за да извадя на показ целия този наш дребен човешки прагматизъм. Вместо да се опитвам да печеля евтина симпатия, я оставям да се оплита в собствените си оправдания, докато публиката започва да изпитва леко неудобство. Всичко това, разбира се, е в границите на допустимото.
Какъв разговор искаш да отвори „Човешка грешка“ на петата годишнина на Топлоцентрала? Какво си струва да попитаме за мястото точно когато го празнуваме?
К. М. Струва си да се запитаме за какво са ни нужни алтернативните пространства за изкуство днес. Те не бива да се превръщат просто в поредното място, където отиваме, за да се почувстваме културни, възвишени и спокойни. Брехт има една много силна реплика: „Пред някои неща е спусната завеса: нека я вдигнем!“. Петата годишнина е точният момент да проверим собствените си очаквания - готови ли сме изкуството в тези стени да ни изважда от зоната на комфорт, да вдига завесите и да ни държи будни за реалността навън? Топлоцентрала дава възможност на артистите да отворят диалози, понякога доста неудобни, а това е лукс, който традиционната сцена често не може да си позволи. Пет години звучи като кратък отрязък от линията на времето, но за свободния артист, това е един цял живот, пълен с възможности, предоставени от Регионален център за съвременни изкуства “Топлоцентрала”.
