Памет, която вече няма силата да причинява болка.
Интервю с Деян Георгиев и Бианка Ан Браунесбергер за спектакъла ОКО.
OKO / ПРЕМИЕРА
Във времена на мъгла важно е това, което тя ни кара да видим и да правим.
Посоката, която избираме, преди пътят да се разкрие, нежно освобождава онова, от което сме се освободили.
OKO е пърформанс, който издига публиката в пространство, където фантазията и реалността се размиват. Прекрачването на този праг се превръща във възможност да създадем други гледни точки към обичайното и настойчивото всекидневие. Какво става възможно, когато усещаме болката по различен начин, когато разхлабим решетката на тревожността и позволим усещането за освобождение да се превърне в ситуация на ежедневен живот?
Какво е нужно, за да прекрачим прага на нормалността и да придобием новаТА перспектива?
Д. Г.: Нормалността ми се струва нещо, което се поставя под въпрос всеки ден, особено в атмосферата на трагедиите, които се разгръщат през последните години. За мен всичко сякаш започва с разпознаването на собственото ми потенциално пристрастно мислене и с опита да го разгледам, да забележа кое може да е илюзия или реакция, породена от травма. Нова перспектива може да се появи чрез разбирането на друг човек и откъде произлизат неговите действия, без това непременно да означава да възприемем или да се съгласим с тази перспектива. Мирът, тишината, присъствието и усещането за свързаност сякаш позволяват на възможността за ново да се появи.
Б. А. Б.: Да се освободим от онова, което вече не ни служи. Да се свържем отново с нещо, което е съществувало преди идентификацията.
Колко всъщност може да побере окото? Как се тренират сетивата, за да възприемат непознатото ново?
Б. А. Б.: Биологичното око вероятно възприема избирателно онова, което ни служи за оцеляване. Процесът на трениране на сетивата може да бъде предизвикан чрез различни методи, като насочване на вниманието навътре и оттам виждане от различна гледна точка и с повече от зрителното сетиво.
Д. Г.: Окото може лесно да бъде подведено. В същото време то може да проектира вътрешни образи и да си въобразява детайли, които през погледа на друг човек може изобщо да не съществуват. Да се уча да „виждам“ с цялото тяло прави самия акт на виждане по-съзнателен и интегриран, така че причините за определени възприятия стават по-лесни за забелязване.
Как се формират колективните фантазии и как участниците разбират коя роля да въплътят? Как колективното може да бъде сведено обратно до индивидуалното?
Д. Г.: Желанието хората да преживяват едно и също по един и същи начин може да създаде напрежение. Не съм сигурен, че това изобщо е възможно, независимо дали сценичният наратив е ясно видим или не. Всичко сякаш започва от индивида, независимо от причините зад личното преживяване. Понякога се питам дали колективните фантазии не се повтарят в различни форми, сякаш една и съща фантазия се появява в множество превъплъщения. В спектакъла пространството е отворено за индивидуална интерпретация, въпреки че ние като изпълнители носим емоционална драматургия зад случващото се на сцената. За мен това е начин да не насочваме индивидуалното мислене и да не отнемаме автономността на личното осмисляне, като същевременно позволяваме колективното съзвучие да възниква естествено чрез вглеждането в модели, метафори, усещания и тяхното поставяне под въпрос. Проекти като този трудно могат да бъдат побрани в думи, защото винаги ще има неща, които не можем напълно да узнаем.
Б. А. Б.: Колективното произтича от индивидуалното, а индивидуалното от своя страна преформатира колективното. Формирането на колективни фантазии е възможно, ако индивидът настрои фокуса си към постоянната промяна и позволи да се освободи от това, което колективно сме възприемали като единствена реалност.
Какъв е контекстът на сънищата, когато те функционират не като бягство, а като нещо друго?
Б. А. Б.: Сънищата могат да имат бягствен характер, ако човек се изгуби в тях. Но те могат и да насочат вниманието ни към подсъзнателни и потиснати теми, които, разгледани по-внимателно, могат да отворят потенциала за скок напред към ново бъдеще — път, който съдържа истина за нашето развитие.
Д. Г.: Сънищата сякаш могат да отключват нови реалности. Те могат да бъдат мощен начин за преобразяване на ежедневното преживяване. Все повече изследвания разглеждат как сънищата влияят на будния живот — обработка на травма, облекчаване на тревожност и други. Трудно е да се каже какво всъщност представляват сънищата, въпреки множеството научни, философски и духовни гледни точки по темата. Бягството също може да бъде полезно, ако предлага нова перспектива, стига да не притъпява сетивата и да не ни задържа в плосък начин на виждане. Сънуваме ли само когато спим? Какво би било нужно, за да се постигне един споделен сън или визия и възможно ли е това изобщо? За мен сънищата са дълбоко свързани с болката и може би оттам понякога се поражда бягството.
Активното гледане същото ли е като търсенето?
Д. Г.: Активното гледане може да бъде начин на съществуване. Търсенето по-скоро е нуждата да се постави под въпрос конкретна визия или идея.
Б. А. Б.: Търсенето сякаш предполага предварително условие, нуждата да се намери нещо. Активното гледане може да бъде отваряне на всички сетива и оттам усещане с цялата ни система за това, което е пред нас и вътре в нас.
Как материалното и невидимото се разкриват едно на друго?
Б. А. Б.: Чрез постоянно искрено общуване помежду им и чрез позволяването на пространство, в което да израстват към своя потенциал.
Д. Г.: Някои материали са лесно видими, докато други убягват на окото — от въздуха и вибрациите до неща, които можем само да си представим, като квантовото поле. Тялото понякога усеща неща, които умът не може напълно да обясни. Когато един материал се движи и взаимодейства с тялото, той може да даде усещане за невидимото в пространството. Тогава става въпрос повече за слушане, отколкото за виждане в обичайния смисъл.
Видео: Никола Гюлмезов
В произведението восъкът използва ли се като лубрикант, или като бариера?
Д. Г.: Този странен материал, който използваме, за мен напомня стара обвивка, която се отлюспва, памет, която вече няма силата да причинява болка.
Б. А. Б.: Като бариера, която трябва да бъде разкъсана, за да достигнем нова сила по нов път, от който гледаме напред и освобождаваме онова, което остава зад нас.