Мачизмът никога не умира
Между съвременността и миналото в изложбата се разиграват образите на „царе“ и „герои“. Те са драматургично композирани в пространството чрез фрагменти, отражения и светлини.
Мачизмът никога не умира е критическа платформа, предложена от художника Отьорг А. К., която коментира крайните проявления на мъжествеността. Настоящето е видяно в историческа перспектива през образите на завоевателя и вожда, агресията, покоряването на територии, войната, стремежа към доминация и власт.
Участието на Мартин Пенев в изложбата създава антропологична перспектива и дълбочина. В контраст с безплътните образи и сенки в изложбата присъства тотем - тяло, фалос – вагина. Скулптурата Вселенското дърво, израсло от главата на първия предтеча въплъщава синкретизма на древните ритуали на посвещаването в мъжество. Работата показва дуалността и запазването на баланса между мъжкото и женското като енергийни принципи и взаимосвързани начала. За да стане истински мъж, момчето трябва да се свърже с другото, с опита на женския свят и телесност, преодолявайки страха от кръвта и утробата.
Могат ли термините мачизъм и мъжественост да се използват взаимозаменяемо в контекста на вашето изкуствоведско изследване? Каква дълбочина може да добави или отнеме лингвистиката от такъв проект?
Отьорг А.К. Мъжествеността и мачизмът са два несравними термина. Мачизмът се отнася до сексизма, т.е. убеждението, че мъжете са по-добри от жените. Мъжествеността е термин с широк обхват. Тя може просто да бъде концепция за различие. Във фройдистки термини смятам, че всеки човек има мъжки и женски части
Кога според вас мъжествеността става токсична?
Отьорг А.К. Има два много различни момента на токсичност. Първо, когато мъжете се събират заедно и развиват хорово съзнание, в което мъжествеността трябва да бъде доказана. В повечето случаи мъжествеността се изразява тук като безмилостност към себе си и другите. Това обикновено става наистина опасно, когато мъжете имат ниско самочувствие. Вторият момент също е свързан с безмилостност, но тук най-вече към себе си. Гордее се със своето достойнство и чест, но нарцисизмът и болестта/травмата могат да станат корсет, който смачква индивида. Тук бих препоръчал пиесата на германския класик Ефраим Лесинг: "Минна фон Барнхелм". Пруският майор фон Телхайм е напълно хванат в своята гордост. Той е освободен от този корсет чрез трик, изигран от Минна.
Това ли е първото ви сътрудничество с артиста Мартин Пенев? Работите ли по проектите специално в сътрудничество за тази изложба? Какво според вас прави отношенията между вашите произведения толкова успешни?
Отьорг А.К. Да, това е първото сътрудничество. Това, което направихме добре, е, че веднага щом влезеш в стаята, ти си в изложбата. Няма място в стаята, което да не е част от експозицията. Когато преминаваш през стаята, не само променяш перспективата си, но и влияеш на светлините и сенките. Това не е предварително определено взаимодействие. То се случва само по себе си. Сътрудничеството между нас също се случи случайно. Формите, материалността, цветовете и светлините са различни, но все пак те си говорят помежду си. На големите произведения от коприна, останки от дърво от основите на Берлинския градски дворец – т.е. стълбовете, на които е стоял дворецът на германския император, са оставени. Ставката на Мартин предполага дървено дърво, което не е такова. Това са кожени якета, които също имат своя история, и лежат върху дървени хълмове, които от своя страна напомнят на традиционни азиатски женски обувки. Така че всичко това много добре се вписва в контекста на разликата и близостта.
Как според вас реагира българската публика на изложбата? Каква беше най-интересната реакция, която срещнахте?
Отьорг А.К. Получих чудесен подарък от Пенка Ангелова. Тя ми изпрати нейно есе относно диспута на Елиас Канети за въпроса как се предава историята. Наистина интересно есе.
Ако трябваше да замените термина "мачизъм" днес, с какво бихте го заменили? Какво бихте искали да виждате по-често в изразяването на мъжете?
Отьорг А.К. Не бих заменил термина. Теодор В. Адорно казва: “Не се страхувам от завръщането на фашистите в маската на фашистите, а от завръщането на фашистите в маската на демократите.” Аз мисля същото и за мачовете.
Как според вас се възприема понятието мачизъм през 21-ви век? Кои настоящи тенденции се свързват с него? Как виждате вашето изследване и изкуствени изследвания да се свързват с този социален дискурс?
Отьорг А.К. Моят баща беше човек на мисълта и думите. Директорът на гимназията ми ми каза, че е бил харизматична личност, когато по-късно посетих училището си заради откритие на едно от произведенията ми в учителската стая. Аз не знаех какво да правя с това. Осиротял на 8 години и изпратен на война като войник на 17, той за мен беше по-скоро травматизиран. Обичаше изображенията и пространствата, но се страхуваше от тяхната емоционална сила и се опитваше да ги обяснява рационално. В много култури духът и думите са свързани с мъжкото, божественото, небесното. Интересно ми е, че съществува култура в култа към мъжествеността. Има тези, които се прекланят пред мускулестото мъжко тяло и тези, които ценят интелекта, като повечето от всяка група гледат надолу на другата. Аз исках повече от изображенията и така на 15 години беше ясно, че искам да уча изящни изкуства, не някъде, а в Берлин или Париж. Стана Берлин, по-късно Виена и Санкт Петербург.
Професорът ми във Виена, Алфред Хрдличка, каменен скулптор и графичен художник, който беше известен на обществото със своята много изразена представа за мъжественост. Имах възможността да го опозная по-добре и зад този публичен образ да опозная много чувствителен човек, който беше австрийски шампион по шах. Темата му беше много лична: “Как да се справя, аз, който израснах с преувеличено разбиране за мъжествеността в моята националсоциалистическа младеж, с това? Разпадът на националсоциализма не означаваше края на преувеличената мъжественост. Художникът Ив Клейн използваше женските тела като “четки”, Холивудската фабрика за мечти произвеждаше предимно сексистки филми. Малко се промениха йерархичните структури в политиката и бизнеса след Втората световна война.
В края на милениума забелязах реклама за компютърна игра: “Никога не спирай да бягаш, никога не спирай да стреляш, никога не започвай да мислиш.” В третото десетилетие на 21-ви век мачизмът отново е на преден план със своите изображения на войни, оръжия, герои, герои с мъжки атрибути, които ни залива. Мъже и жени с прекомерен нарцисизъм или дори синдром на Аспергер като Илон Мъск, които са известни с липсата си на емпатия към другите хора, се превръщат в супергерои.
Интересно ми е, че всичко това се случва в момент, когато силата на мъжкото тяло все повече се заменя с роботи, големите бойни машини се унищожават от малки дронове и роботи, а изкуственият интелект сега също се конкурира с ума. Гледайки назад, човекът в момента претендира за точно това, което ще бъде неотменимо изгубено от него. Сега, след като прочетох есето на Пенка Ангелова: “Така ще се връща винаги, когато е най-безсмислено” по отношение на възгледите на Елиас Канети за историята, вярвам, че тезата на изложбата “Мачизмът никога не умира” е правилна, но че моят подход с Александър Велики е непълен. Не може да бъде въпрос на промяна на наратива за Александър Велики, ние трябва напълно да се освободим от него като герой. Нуждаем се от съвсем различни митове и трябва да се освободим от гръцкия и абрахамския древен наратив.*
