CO – SURFACE / СЪ – ПОВЪРХНОСТ
Виолета Витанова и Станислав Генадиев 28 април 2026, Зала 2, 19.00 часа
Работата разглежда хореографията като жива система от решения, възникващи в реално време. В този контекст сцената се превръща в етична практика, начин, по който телата се отнасят едно към друго, вземат решения и оформят условията на съвместното си присъствие. Всеки жест се явява акт на слушане, реагиране и договаряне.
Какво означава да чуем другия, без да го сведем до себе си?
С. Г. Означава да се откажеш от нуждата да разбереш напълно. В движението това е много конкретно — когато спра да предвиждам какво ще направи Виолета и просто оставам в готовност да реагирам. Слушането без присвояване е физическо умение преди да е философска нагласа. Тялото знае кога се опитва да контролира и кога наистина е отворено.
Къде се ражда необходимостта не от разбиране, а само от приемане, чуване и отваряне? Какво следва след нея?
С. Г. Ражда се в момента на умората от обяснението. Когато думите вече не стигат — или стигат твърде далеч и изкривяват. Следва нещо много просто и много трудно едновременно: присъствие без agenda. А след него — неочакваното. Неща, които нито един от двама ни не би създал сам.
Ако съвместното съществуване функционира в различни мащаби — как опитът, който изграждате помежду си, може да се пренесе отвъд интимното? И защо толкова често се проваля именно там? Къде се разпада идеята за съдружничество?
С. Г. Разпада се там, където влиза йерархия — дори скрита, дори добронамерена. Съдружничеството се проваля когато някой решава какво е добро за другия, без да го е чул наистина. Ние се опитваме да пренесем тази микропрактика — на удържане на различието — навън. Но не сме наивни: знаем, че мащабът променя всичко.
Къде всъщност се случва срещата? Каква е тази „повърхност" на обмен и как се създава тя между телата?
С. Г. Срещата не се случва нито в мен, нито в теб — тя се случва в пространството между. Тази повърхност не е физическа, но е много реална. Създава се чрез внимание — когато и двамата сме насочени не към себе си, а към това „между". В спектакъла има моменти, в които тази повърхност е почти видима — усеща се от залата. Когато изчезне, и двамата го усещаме едновременно.
Не е ли границата между мен и другия самото условие за етика — нещо, което не трябва да бъде премахвано, а удържано? Как в движение, „лице в лице", възниква форма на безусловна отговорност?
С. Г. Точно така. Границата не е стена — тя е мембрана. Ако я премахнем, няма среща, има поглъщане. Отговорността възниква именно защото другият е различен и въпреки това съм тук, до него. В движението „лице в лице" не можеш да се преструваш — тялото лъже много по-трудно от думите. Когато погледа на Виолета ме срещне на сцената, аз съм отговорен за следващото си движение по съвсем конкретен начин. Не абстрактно. Сега. Тук.
Как се въртите около риска „да превърна другия в продължение на мен"?
С. Г. Задаваме си го като въпрос непрекъснато — и в репетиционната зала, и в живота. Конкретно в работата: имаме моменти, в които всеки от нас взима решение, което другият не е предвидил и не е поискал. Умишлено. Не от противоречие, а за да остане другият отделен. Понякога е неудобно. Понякога разваля красивото. Но точно там е честността на спектакъла.
„Разбирам" другия, не защото има привидна споделеност, а защото съм засегнат от неговото присъствие. Кое в танца позволява да се работи с тази идея?
С. Г. Тялото е засегнато преди умът да е осмислил. Това е уникалното в танца — реакцията е реална, не изиграна. Когато партньорът промени качеството на движението си, аз съм засегнат физически — ритъмът ми се мени, дишането ми се мени. Не решавам да го усетя. Просто го усещам. Танцът работи с тази идея защото не позволява дистанция. Не можеш да четеш другия от разстояние — трябва да си в полето.
Ако приемем, че другият винаги остава недостъпен докрай — какво тогава всъщност се споделя в това съвместно движение?
С. Г. Споделя се самият опит на недостъпността. Не преодоляваме разстоянието — движим се заедно в него. Това може би е най-честното нещо, което можем да предложим на публиката: не илюзия за сливане, а реалността на двама различни човека, които са избрали да останат в едно пространство, въпреки всичко. Може би точно това е и любовта в най-нередуцирания си вид.