Връзката ми с „Топлоцентрала“ е много повече на зрител и наблюдател, отколкото на пряк участник – най-вече чрез приятелите ми от фестивала „Антистатик“, където съм гледал чудесни представления, или като зрител на ценни изложби, разгледани и обсъдени със студентите ми.
Затова в този поздравителен адрес ще дам израз на едно по-абстрактно съ-участие – рефлексията, произтичаща от опита ми с (академични, културни) институции, които определям като критически: институции, опитващи се да удържат критическа общност и да бъдат инкубатор на критически действия и сингуларни (художествени, теоретични) практики.
Какво би представлявала една критическа публична институция? Това не е институция, която търси как да отговори на очакванията на публиката, а още по-малко да формира маса, необходима за възпроизводството на всяка порочна власт. Публичната институция трябва да бъде пространство за общото (етимологическата връзка с определението общ-инска трябва да бъде оправдана и мотивирана) – не защото налага хомогенност или подчинение на един принцип, а защото разкрива общото като пространство на различия, напрежения, но и на споделен опит за съждение върху това какво е общо (гръцката дума критика означава първоначално „претегляне“, „измерване“, и оттам – „отсъждане“, „съждение“). Тя трябва да може да отсъжда и върху собствените си принципи, и върху собствената си практика.
Критическата институция е принципно противопоставена на всеки частен интерес, разбиран не само в икономически смисъл. Тя не просто трябва да учредява автономно общо пространство, но и да го поддържа, сплитайки в него сингуларни присъствия – множество от творчески и критически сингуларности. Множеството обаче не е сива маса, резултат на натрупване и свеждане до хомогенна бройка; то е възможно като дъга от неповторими действия и сингуларни присъствия; множеството парадоксално може да бъде и „малцинствено“. Задача на всяка публична институция е не само да произвежда обществен ефект, а да служи на общото (= публично) благо, разтваряйки пространство за множество, което става само̀ инкубатор или генератор на форми на общо. Една от тези значими форми е съвременното изкуство – изкуство, неотделимо от критическата задача да се мисли съвременността и да се въздейства върху нея.
Публичната (общинска, обществена) институция за съвременно изкуство не предполага „елитарно“ или „бутиково“ пространство; нейната задача и функция не трябва да се мери с мерните единици на масовото; критическото пространство е самата сърцевина на общото (тоест и на общинското и на публичното; без него общото рано или късно то ще имплодира).


