Я. Г. Ако се върнеш назад към този десетгодишен период преди отварянето на Топлоцентрала, кои моменти би определил като ключови и кое от случилото се тогава ти се струва определящо за това как Топлоцентрала изглежда днес?
Х. С. Според мен има няколко ключови момента. Първият е самото събиране на независимия сектор на едно място, на една маса, за да седнем да разговаряме. Не става въпрос само за театъра или изпълнителските изкуства, а за много по-широк кръг - визуални изкуства, графичен дизайн, архитектура. През целия период на прехода, ако изключим отделни пространства за култура, които се появяват и изчезват в градовете, рядко е имало платформа и физическо място, където този кръг хора да се съберат и да превърнат тази енергия в двигател, който да движи идеята за Топлоцентрала през следващите 10 години, докато тя стана физически възможна. По същество този цикъл за мен завършва с избирането на Веско Димов, в началото на 2026 година, за първи постоянен директор - това затваря един, бих казал, 12-годишен цикъл на итерации на предварителни проекти.
Друг важен момент е решението да се обяви архитектурен конкурс за сградата. Често идеите за такива пространства съществуват във въздуха или на хартия, но когато се стигне до реално проектиране, всички страни - независимия сектор от една страна, общината от друга - разбират, че тук има наистина сериозно посвещаване на идеята. Самият факт, че това се случва не чрез директно възлагане или инженерингов проект, а през архитектурен конкурс, е емблематичен за нашата архитектурна действителност в България, където рядко добрите идеи стигат до конкурси, а впоследствие още по-рядко - до реализация.
Третият момент е самото възлагане на строителството, обзавеждането и оборудването - личен ангажимент на тогавашния кмет Фандъкова и Малина Едрева, които проследиха процеса от началото до края и застанаха зад него. И финалната стъпка е, че дългогодишният двигател на Асоциация “Топлоцентрала”, Веско Димов, стана първи директор, много важен, емблематичен знак.
Тези четири ключови момента за мен определят посоката - и това са били моментите, в които е било най-рисково проектът да се отклони от правия път. В по-ранен етап имаше опасност мястото да бъде превзето и да не остане с публични функции, свързани изцяло с култура. Южният парк е примамлив публичен ресурс, а в годините на прехода имаме традиция такива активи да бъдат прехвърляни в частни ръце. Градското управление, Столична община, застана плътно зад проекта, вслуша се в работата на независимия сектор и запази идентичността на проекта така, както е бил замислен от началото. Това е заслуга на общината - колкото и тъжно да е, че за нас изключението е това една общинска или държавна институция просто да си върши работата и да отстоява правилните неща.
Я. Г. Мислиш ли, че моделът Топлоцентрала - целият процес, прозрачността, конкурса, вслушването в независимия сектор - се е превърнал вече в референтна точка за бъдещи проекти или остава прецедент?
Х. С. На този въпрос може да се отговори едновременно с ДА и с НЕ - и двата отговора ще са верни. От една страна не се е превърнал в масова добра практика: проекти в сектор “култура”, концептуализирани и движени от независими НПО, експертен сектор или граждански активисти, с подкрепата на общината или държавата, продължават да са по-скоро изключение. От друга страна проектът е пример - можем да споменем Центъра “Кристо и Жан-Клод” в Габрово, който в момента е в етап на отворен международен архитектурен конкурс: по примера на Топлоцентрала се създава регионален център с общинско и държавно финансиране, като по нейния пример са направени и предварителни плейсмейкинг дейности за обживяване на мястото.
Така че примерът е позитивен и се следва, но не бих казал, че се е превърнал в утвърдена добра практика. Ако погледнем скалата за гражданско участие в общински и държавни инициативи, ние сме все още на ниските стъпала — на медиация на процеси и потушаване на кризи, не в истински етап на съвместно създаване. Нямаме изградена добра практика на ниво община или държава, нямаме институционална памет за такива практики. Мисля, че точно това е най-трудното в България: да превърнем нещо, направено “на мускули” от хора със силно вътрешно желание нещата да се случат, в институционална рамка. Много трудно разчупваме модела — щом липсва конкретният човек зад инициативата, тя бързо губи сила и енергия.
Я. Г. Сигурно ви се е налагало да правите компромиси или да приемате компромисни решения?
Х. С. Бих разказал две истории. Едната е за нуждата от компромис, другата — за нуждата да не се прави компромис. Тази за нуждата от компромис е свързана с оформянето на обхвата на конкурсното задание. Беше ясно какви помещения и пространства ще влязат в сградата, след няколко итерации на предварителни проекти, но не беше ясно определено какво остава извън сградата, пространството около нея. Тогавашният главен архитект Здравков се намеси и, мисля, далновидно прецени кои територии да влязат в обхвата на конкурса и за кои по-скоро да се търси дългосрочно градско планиране. От дистанцията на времето виждам, че това беше правилно решение — за да влезем в конкурса с ясна времева рамка и да не се загубим години наред в институционални пречки.
Другата, несвързана история: група хора от независимия сектор поискаха, тъй като центърът щеше да е за съвременни изкуства, той да включи постоянна експозиция на творби на художника Светлин Русев и да носи неговото име. На пръв поглед изглежда логично, но сърцевината на идеята е точно обратната — Топлоцентрала е място за хора от независимия сектор без институционална подкрепа или физическо пространство, и трябва да остане непрекъснато променящо се пространство, изпълвано със съдържание от хората, които правят проекти там. Радвам се, че този компромис не беше направен — той щеше да даде съвсем друг смисъл на Топлоцентрала.
Отстрани изглежда, че идеята се е родила, обявен е конкурс и сградата е построена, но реално зад това стоят години работа на два етапа. Неформалната Асоциация “Топлоцентрала” в първия етап се раздели на две групи, които работеха по два различни архитектурни проекта и два различни бизнес плана, за да проверят как евентуално бъдещо разпределение на сградата би могло да носи съответните приходи и разходи. След представянето и анализа на тези два проекта беше направен обединяващ проект, който отново обвързва бизнес плана с конкретно архитектурно задание. Ролята на архитектите в екипа беше много важна за навигирането на очакванията в реалната рамка на пространството и бюджета. Така на третия етап се стигна до реален архитектурен конкурс с изпробвано задание, в което всеки от независимия сектор вече беше видял своето място — колко голямо ще е пространството му, къде ще се намира, как ще функционира — и се намери предварително съгласие.
Обикновено в България се прави обратното: първо се построява сграда, после я пълним със съдържание. Мисля, че точно това е ключът защо Топлоцентрала е живо пространство днес — създадена е за конкретни ползватели. Тя не е сграда по принцип, не е театър по принцип, не е опера по принцип — тя е център за съвременни изкуства именно за независимия сектор. Нуждата от 2–3 такива центъра само в София е доказателство, че идеята и реализацията й са успешни.
Тази органичност е в контраст с това как обикновено функционираме като общество от времената на комунизма насам — свикнали сме процесите да бъдат управлявани отгоре надолу: някой да задава голямата идея, петилетката, целите, а ние да живеем според вече зададените цели.
Топлоцентрала е точно обратното — хора, които казват “искаме нещо конкретно”, и на база на тази идея да се коригира политиката, идваща отгоре надолу. Много малко са такива примери в историята. Интересен паралел за мен е Етнографският комплекс “Етър” — работим с него от години. Идеята за Етър тръгва по подобен начин: местен активист от Габрово се бори близо 10 години пред партията, за да подкрепи инициативата и да започне строежът на Етър. Първоначално идеята вероятно е звучала доста налудничаво, но сега, 50–60 години по-късно, е очевидно, че е била прекрасна. Такива идеи — както и Топлоцентрала — не могат да хрумнат на централизирано управление, на държава или община, не могат да се родят в администрацията. Просто няма поле, в което администрацията би могла да формира такава идея — и вероятно не е нейна работа да го прави.
Я. Г. С други думи, Топлоцентрала има демократични, обществено-демократични ефекти, цялото упражнение е упражнение по включване, по демокрация, по съвместно създаване между гражданското общество и общинското управление?
Х. С. Точно така. По съвместно създаване между гражданското общество и общинското управление.
Я. Г. А по отношение на по-широката урбанистична тема, какви ефекти би отбелязал върху градското развитие ?
Х. С. Не бих искал да твърдя, че Топлоцентрала е променила урбанистичната динамика на града — все пак сме твърде въвлечени в процеса, за да бъдем обективни. Но в градската тъкан, през последните 30–35 години, проектите, при които гражданска инициатива е реализирала физическа локация — и е намерила начин да включи община и държава в бъдещата й издръжка, за да гарантира устойчивост — се броят на пръстите на едната ръка, ако и толкова. За мен ценното е самото създаване на физическата локация — тя може да бъде пример за бъдещи проекти. Ако някой артист, архитект или урбанист реши да прави нещо подобен, вече има извървяна пътека — независимо дали ще успее или не, има примера на Топлоцентрала, който показва как това може да се случи.
Когато ние го правихме, стартирайки през 2014 година, не сме вървели по вече извървени от други пътеки. Имахме международни консултанти, които ни казваха: “в Берлин има такива неща, в Базел, в Цюрих”. Но нямаше кой да ни каже: “в Русе, в Бургас или във Търново такава инициатива е била подкрепена по такъв начин, правната рамка е такава, бизнес рамката е такава”. За мен това е най-силното нещо. Оттук насетне ангажиментът на Топлоцентрала, като физическа локация, трябва да бъде да създава, насърчава, подкрепя и да бъде ко-продуцент на бъдещи подобни намеси, в международни партньорства и партньорства с други градове в България. Но това все още е бъдеще, не е настоящето на Топлоцентрала.
Я. Г. Има ли неочаквани ефекти от съществуването на Топлоцентрала?
Х. С. Виждам промяна в публиките. Не знам дали изцяло се дължи на Топлоцентрала или на комбинация от фактори, но виждам смесване на публики, които традиционно се интересуват или от определен тип изкуство, или от определена тема и творец, или от политико-социални теми. Понеже Топлоцентрала съчетава всичко това и е мултидисциплинарна, се получава преливане и смесване на публики, самата интердисциплинарност на програмата неминуемо води до преплитане на публики. Не мисля, че това е било сред приоритетите от самото начало, макар преплитането на нишови публики със сигурност да е било сред целите: хора от Художествената академия, от НАТФИЗ, от УАСГ, от различни образователни институции да намерят място за срещи и сътрудничество.
По-интересно за мен е, че когато търсихме локацията, изобщо не сме придавали такава важност нафактора “богат пешеходен трафик” около бъдещата сграда — а именно той позволи на независимия сектор да се отвори към по-широка публика. С развитието на Южния парк през последните 10 години Топлоцентрала отвори много рязко към публика, която не непременно познава независимия сектор — по географски причини, поради социални навици, а и заради силното присъствие на Топлоцентрала в социалните мрежи. Хората започнаха да я възприемат като даденост. Както през 90-те се разхождаш по “Раковски”, избираш измежду 4–5 театъра и отиваш да гледаш постановка, без непременно да познаваш в детайли режисьора или актьорите. Този ефект е доста неочакван — отварянето на Топлоцентрала към едни, бих казал, квартални, но и общоградски публики.
Я. Г. Да, има нови публики, но и нов тип легитимност за всичко, което наричаме независима сцена или алтернативно изкуство — просто защото вече имат физическо място и то красиво физическо място.
Х. С. Ефектът е двустранен. От една страна е върху публиките. От друга — ако си независим артист, принуден да играеш в мазета, читалища, сцени без сигурност и без елементарна техническа обезпеченост, изведнъж имаш цял регионален център, чиято мисия е да ти помага, да ко-продуцира, да създава съдържание заедно с теб. Най-ключовото, което дава Топлоцентрала, е свобода. Ако има една дума, която определя Топлоцентрала, това е “свобода”. Независимият сектор не търси най-напред финансова подкрепа — той търси свободата да изразява собствените си идеи.
Другият ефект е върху общността в самия независим сектор — определено самочувствие на хората, работещи в него, чувство на интеграция в обществото. Продуктът, който те създават, се оказва интересен за цялата публика — млади, възрастни, професионалисти — всеки може да прояви интерес, което преди 15 години съвсем не беше така.
Я. Г. И същевременно независимият сектор запазва идентичността си — не се “мейнстрийм-изира”, ако мога да си позволя такъв глагол …
Х. С. Това е голямото предизвикателство пред настоящия и бъдещите директори, защото важи старата българска приказка, че който плаща, поръчва музиката… Ако има едно място в София, където това не бива да важи, това трябва да бъде Топлоцентрала. Опазването на идентичността на Топлоцентрала като място за независимо изкуство е основен ангажимент на директора на Топлоцентрала.
5 ГОДИНИ ТОПЛОЦЕНТРАЛА! ОЧАКВАМЕ ВИ ПРЕЗ РОЖДЕНАТА СЕДМИЦА НА ТОПЛОЦЕНТРАЛА В КРАЯ НА НОЕМВРИ!


