Всеки път, когато казваме едно нещо, забравяме сто други.
Разговор с Нуло Факини за RE-WRITE (human specific performance).
Какво знае тишината, което думите забравят?
Н.Ф. Тишината знае най-дълбоките ни тайни, дори онези, за които самите ние не сме съзнателни.
Тишината е ценна за мен, защото ме кара да слушам много внимателно, за да мога да разбера най-дълбоките ѝ намерения.
Изречените думи пътуват твърде бързо и затова нямат възможност да споменат и признаят всички детайли — миризмите, фонът, изразите в очите и цялото им въздействие върху нас.
Всеки път, когато казваме едно нещо, забравяме сто други.
Бил ли си някога изненадан — или дори разтревожен — от това колко много от самия себе си виждаш в публиката? Какво ти разкрива огледалото на Другия?
Н.Ф. Винаги възприемам публиката като огледало на собствената ми жажда и копнеж. Работата ми почти винаги се основава на активното участие на публиката, водена от жаждата ми да допусна нови динамики, които често дори изненадват самите участници. По време на почти всяко изпълнение се влюбвам в някого от присъстващите — докато той или тя отново не изчезне от погледа ми. А после понякога упорито се опитвам да намеря този човек отново — вътре в себе си.
Когато някой избере да не премине — това акт на съпротива ли е, или форма на запазване на личното пространство? Може ли отсъствието също да бъде вид отговор?
Н.Ф. Отсъствието е един от най-трудните и най-честните отговори. Покажи ми, че имаш смелостта да останеш далеч, и аз ще бъда докоснат от твоята отдаденост, когато все пак решиш да се присъединиш към мен.
Какво остава след последния жест? Спомен, трансформация или нещо, което още не сме назовали?
Н.Ф. Последният жест е началото на завръщането към старите конвенции на реалността. Постарай се да преминеш този мост бавно и съзнателно.
Вярваш ли, че тялото помни повече, отколкото умът допуска?
Н.Ф. Абсолютно! Паметта на тялото е най-старото дърво в нашата градина и има по-дълбоки корени в нас от съзнанието ни.
Повече за работата на Нуло Факини може да проверите на този сайт.