Интервюто води: Стефанѝ Стоева
Bless the Sound that Saved a Witch like me / Benjamin Kahn
09 юни 2026/ Зала 1 / 19.30 час
*Представлението е подходящо за хора над 12 години.
Често приравняван до гняв и хаос, писъкът е критикуван, осъждан или цензуриран в езика и общественото пространство. Той може да се разглежда като най-моменталната и чуваема форма на лична спешност спрямо политическото и публичното пространство. Независимо дали е изпълнен с ярост, удоволствие, болка или мълчание, той е мощен и дълбоко интимен акт. Провокира моментално съчувствие, което също така извиква най-разпространените и инстинктивни наши чувства. Той е пукнатина във времето и пространството.
БИЛЕТИ
Функционира ли викът като прекъсване, преди езикът да се превърне в структуриран дискурс? Възприемаш ли вика като предезиков, следезиков или антиезиков?
Б. К. Не съм сигурен, че мога да дам окончателен отговор. Това, което ме вълнува, е напрежението между артикулирания език и вика. Между тях съществува очевидно триене.
Викът обитава гранична територия – предел, който непрекъснато се оспорва и преосмисля. В нашите общества езикът често надделява над по-първичните и непосредствени форми на изразяване. Когато някой започне да крещи на улицата, това обикновено се възприема като знак за лудост, загуба на контрол или социален безпорядък. Съществува реално потискане на подобни спонтанни прояви.
И все пак, ако се обърнем към онова, което ни свързва с животинската ни природа и с най-дълбоката ни човечност, ще видим, че новороденото започва да крещи много преди да проговори. Викът предшества езика. Любопитно е да се наблюдават местата, където това изразяване все още е позволено — например училищните дворове, където децата все още могат свободно да викат.
Освен това викът е далеч по-слабо изследван от други човешки прояви. Смехът например е бил предмет на значими философски размишления. Сещам се най-вече за есето на Анри Бергсон върху смеха. За вика, напротив, почти не познавам философи, които да са му отредили подобно място. Тази липса ми се струва показателна за едно културно противопоставяне между езика и вика.
Това, което най-много ме привлича във вика, е, че той може би е най-краткият път между усещането за спешност и неговото изразяване. Независимо дали става дума за лична или колективна тревога, викът ѝ придава почти мигновена форма. Преходът между интимното и общото се случва без посредник.
Викът спира времето. За миг прекъсва социалното пространство и сковава онези, които го чуват. Той има рядката способност незабавно да ни свърже едни с други.
Обичам да мисля за вика като за разлом, пукнатина, прекъсване в непрекъснатия поток на пространство и време. Говоря за това и в самия пърформанс. Но не по-малко ме интересува и онова, което идва след него: тишината след вика.
Викът е изключително труден за формулиране. И все пак той ни доближава до онова, което остава неизказуемо — до онези зони на преживяване, до онези емоционални и политически прагове, които все още не умеем напълно да назовем. Именно там живее викът.
Смяташ ли, че живеем в състояние на постоянна катастрофа?
Б. К. Отново - не съм сигурен. По-скоро мисля, че човешките преживявания са дълбоко различни. Не всички споделяме една и съща реалност, нито еднакви усещания за спешност.
Именно това прави толкова трудно изграждането на общо усещане за състоянието на света. Споделяме глобални събития, но ги преживяваме по съвсем различен начин.
И все пак усещам, че става все по-трудно да разберем времето, в което живеем, и да си представим обща посока. Начинът ни на живот, икономическите модели и колективните ни навици изглеждат все по-несъвместими с екосистемите, от които зависим.
Понякога използвам думата „дистопия“, за да опиша това състояние. Живеем в парадокс: свързани сме повече от всякога и непрекъснато сме заливани от информация, образи и събития от целия свят. Но това натрупване не води непременно до повече яснота.
Напротив — често става трудно да преценим кое е наистина важно. Как подреждаме кризите по значимост? Как различаваме неотложното от същественото? Как свързваме личните, колективните, поколенческите и планетарните тревоги?
Именно от това усещане за обърканост се роди и проектът. С Bless the Sound that Saved a Witch like Me исках да създам разтърсване чрез вика. Не за да предложа отговор или истина, а за да предизвикам общ миг на застиналост.
Викът прекъсва за момент непрестанния поток от информация, речи и стимули. Той отваря пространство, в което нещо може да бъде почувствано заедно. И парадоксално, може би това, което търся чрез този шок, е именно тишината - не като отсъствие, а като споделено преживяване на присъствие и слушане.
Може ли викът да бъде форма на познание, а не просто емоция?
Б. К. Мисля, че първата форма на контрол над вика се намира вътре в самите нас. Още преди външните забрани съществува дълбоко вътрешно усвоена система от социални норми, която регулира начина, по който се изразяваме.
Ако помолим всеки тук и сега да извика, сигурен съм, че мнозина ще почувстват съпротива. Ще се почувстват уязвими, почти оголени. Във вика има нещо, което директно разкрива човека.
Тази трудност показва колко дълбоко са се вкоренили определени норми. Научили сме се да контролираме, омекотяваме или потискаме някои емоционални прояви. Викът е сред онези изрази, които остават под строг надзор, дори без никой открито да ги забранява.
Въпросът кой има право да крещи свободно също е свързан със социални отношения, привилегии и неравенства. Обичаме да вярваме, че живеем в хомогенно общество, но реалните преживявания са дълбоко различни. Уязвимостите и усещанията за спешност не са разпределени равномерно.
Това, което ме интересува в работата, е да предложа вика като възможност. Самото виждане на някого, който крещи, вече ни позволява да го преживеем косвено. То може да събуди нещо в нас - да ни свърже със собствените ни потиснати викове, със задържаните ни импулси.
В това има нещо дълбоко емпатично. Викът мигновено отваря пространство на резонанс между хората. Той ни позволява да се доближим до емоции, които невинаги умеем да споделяме с думи.
Защото викът не принадлежи само на болката или гнева. Той може да бъде вик на радост, удоволствие, страх, насилие, екстаз или освобождение. И въпреки тази емоционална многоликост, неговата интензивност често размива обичайните разграничения между чувствата. Той ни изправя пред сурова форма на изразяване, която избягва езиковите нюанси.
От гледна точка на обществото викът никога не е изчезвал. Той продължава да съществува в пространства, където е позволен или дори насърчаван: музика, опера, хеви метъл, колективни ритуали, политически протести, стадиони, фестивали, масови събирания.
С други думи, обществото все още пази места, в които викът може да съществува. Но тези места са ясно очертани. Викът е приемлив там, защото е поставен в конкретна социална рамка.
Именно това пита и самият спектакъл: какво се случва, когато викът напусне тези разрешени пространства? Какво разкрива това за отношението ни към тялото, уязвимостта, емоцията и колективния живот?
Какво стои между протеста и молитвата?
Б. К. Надеждата.
Съвременната хореография често отдава предпочитание на нюанса, двусмислието и сдържаността пред директното емоционално изразяване. В политически контекст обаче нюансът понякога може да се превърне и в начин за омекотяване, естетизиране или дори оправдаване на насилие и вредни структури. Как ти лично разбираш нюанса в пърформанса? И къде според теб минава границата между сдържаността и неутралността — особено когато става дума за политическа спешност или криза?
Б. К. Интересно е да се поставят в отношение нюансът и радикалността, дори да бъдат противопоставяни. Но когато започнах да си представям този спектакъл, основното ми предизвикателство не беше да намеря баланс между двете. Най-важното за мен беше да създам достъпна творба.
Имам чувството, че когато едно произведение е прекалено радикално още в самото начало, съществува риск то изобщо да не бъде прието. Затова въпросът не беше толкова в нюанса, колкото в траекторията: как да се изгради емоционално пътуване, което да ни доведе до вика?
Как да създадем необходимото доверие, за да можем заедно да навлезем в чувствителни зони, свързани с колективното несъзнавано, колективното насилие или преживявания, които трудно могат да бъдат назовани?
Това е нещо, на което обръщам огромно внимание. Вярвам, че доверието е съществено. За да може публиката да приеме определена форма на радикалност, тя първо трябва да се почувства поканена в преживяването. Това изисква грижа, слушане и определена щедрост в драматургичната конструкция.
Именно затова викът е поставен в по-широк хореографски контекст. Той влиза в диалог с красотата, симетрията, удоволствието, музикалността и съзерцанието. Тези елементи не са там, за да смекчат силата му, а за да ни позволят да се приближим към него заедно.
Те създават пространства, в които можем колективно да се насочим към по-неудобни територии, без веднага да бъдем отблъснати.
Възприемам пространството на пърформанса дълбоко политически. За мен създаването на танцов спектакъл означава да се отвори място, в което определени преживявания могат да бъдат преосмислени, определени думи — изговорени отново, а реалности, които в ежедневието остават невидими — да станат осезаеми. Но не ме интересува толкова създаването на идеологически дискурс, колкото самото преживяване. Всеки реагира според собствената си история, социална позиция, житейски опит или принадлежности.
Много повече ме интересува онова, което ни предхожда и същевременно ни свързва: споделените преживявания — отношението ни към тялото, времето, тишината, пространството, уязвимостта и най-инстинктивното, почти животинското в нас.Понякога танцът ни позволява да изместим самото място, от което мислим. Той отваря пространство, в което вече не става дума само за разбиране или спорене, а за съвместно преживяване. Може би именно там се крие истинската му политическа сила.
Как подходи към изграждането на тази обща атмосфера между хореография, звук и светлина — колективно, а не йерархично?
Работата ми винаги започва от една визия — това е вярно — но самото създаване вече означава споделяне на тази визия и работа с хора, които имат собствена автономност и разбиране, за да я превърнат във възможна реалност. За мен звукът и светлината са толкова важни, колкото и самата хореография.
Така че процесът винаги е колективен — и неизбежно свързан с преговори.
Как се ориентираш в композиционната логика на работата си по време на създаването — какво определя структурата, докато тя постепенно се оформя във времето?
Б. К. Както споменах по-рано, аз съм силно привързан към една визия, или по-скоро към разбирането и създаването на обекта, който я материализира. Възприемам себе си по-малко като хореограф и повече като сценичен режисьор. Това, което ме интересува, е звуковият материал, физическият материал и връзката им с времето. Как различните елементи съществуват едновременно, какво пораждат и какво пътуване създават.
В работата си съм много чувствителен към емоциите, към начина, по който достигат до публиката, и към самия въпрос за времето.
Дали „Bless the Sound that Saved a Witch like me“ се отнася до преоткриването на вика като нещо защитно или трансформиращо? И каква роля има фигурата на вещицата в този контекст за теб?
Б. К. Надявам се викът да може едновременно да бъде форма на защита, присвояване и трансформация. Във всеки случай той е жизненоважна възможност. Викът може също така да се превърне в начин да се свържем един с друг - както в пространството на пърформанса, така и с онова, което предпочитаме да не виждаме или което бихме могли да доближим по-колективно.
Фигурата на вещицата концентрира в себе си множество значения. В този спектакъл става дума за женско соло, а вещицата се появява и като образ, силно свързан със съвременните феминистки въображаеми светове. Надявам се този вик да премине през самото изпълнение. Трябва също да помним, че все още живеем в дълбоко патриархално общество, в което конкретни форми на насилие, основано на пола, продължават да съществуват. В този контекст вещицата е фигура на съпротива, но и маргинализирана фигура — поставена в периферията на обществото. Тя е свързана с нощта, с онова, което замайва, с онова, което се изплъзва от конвенционалните рамки на разбиране. Но тя носи и свои собствени системи на знание, алтернативни форми на познание — почти друга медицина, друга технология на живото. Става дума за реактивиране на тази фигура, исторически преследвана в процес, който можем да разглеждаме като една от първите мащабни геноцидни кампании срещу жени, обвинявани във вещерство.
Пред лицето на тази история и тези форми на потисничество вещицата се превръща за мен в изключително силен образ, който си струва да бъде призован днес. Тя отваря възможността за друго отношение към тялото, дъха и вика — нещо едновременно интимно и универсално.
В свят, наситен с технологии и посредничество, се питам дали това повторно свързване с фундаментални, почти архаични сили не е форма на съпротива — а може би дори форма на оцеляване.
Това е хипотеза, утопия, която исках да изследвам чрез самото заглавие на спектакъла.
Смяташ ли своите вдъхновения за свои „учители“? Какво стои зад имената на Пиер Паоло Пазолини, Death Grips, Дерек Джарман и MAVI в този контекст за теб?
Б. К. Мисля, че донякъде съм се отказал от идеята да бъда в позицията на ученик, макар че дълбоко в себе си вероятно съм искал да имам учители. Но не мисля, че тази връзка наистина съществува за мен вече. Хората, към които се обръщам, не са просто източници на вдъхновение. Те са преди всичко личности, които преди мен са успели да формулират интуиции, които и аз споделям, и да им придадат много по-точна и адекватна форма, отколкото аз самият бих могъл в момента. Така че връзката е по-скоро хоризонтална, отколкото вертикална. Не става дума за учене от някого, а за общо поле от въпроси и тревоги, около които циркулира съзиданието.
Виждам ги по-скоро като катализатори — въображаеми импулси, отвори към светове, които ми помагат да виждам определени идеи или образи по-ясно, защото те вече са ги направили видими и разпознаваеми.ю