By Angelica Scarante

The ‘Silent’ synopsis

The play talks about the life of a prodigy music student, Erika, who eventually loses her career focus when she starts a relationship with a professor, Mike. However, he only sees her as a mere instrument of his desires, instead of the brilliant woman she is. And, eventually, he ends up abusing her.

Erika is represented both in her current state, as a mentally unstable elderly woman, and her younger self, who is represented as a voice inside Erika’s head.

Vs what it was about

“PIANISSIMO” (pianissimo: very quiet): a dramaturgical collage of the novel “The Pianist” by Elfriede Jelinek, a project of the Association “Theatre Studio Persona” “Project BG-RRP-11.020-0185, directed by VAZKRESIYA VIHAROVA, funded by the EU Next Generation through the Recovery and Resilience Plan.

“Pianissimo” - a merciless irony of the painfully familiar figures of Power (family, gender, social role) and its sublimation into aggressive erotic representations and sexual violence, turned into an obsessive experience and panorama of the entire society, the performance tries to remove the masks from the face of society, exposing it.

Visual Dramaturgy Scorecard

Scenography 8/10

Before we dive into detail with technicalities, am I getting old if I wish I had the vacuum with lights that they have used on the show? It’s so cute.

To go back to more serious matters, I found that the use of champagne perfectly fit the visual representation of an orgasm.

And to experience the play through a record that everyone was listening to through headphones connected to an MP3 player was a nice touch. It created a dual experience: it permitted entry into two simultaneous dimensions, the physical act on stage and the internal world in our ears.

If I have to point out some issues, they would be:

At first, I was thrilled that the audience was also seated at the sides of the stage, but I later found it unnecessary, as they didn’t interact with the public a lot, as I had seen in other productions.
Some videos were shown, and whilst they added something to the narration, they lacked quality, and I believe some were AI-generated.

Lighting Design 7.5/10

What caught my attention the most was how they used an LED light, again to symbolize what the act of sex does to the body: a feeling of lightness, pleasure, and overall looseness of the body.

Costume Design 9/10

The play featured a lot of clothes, even if not necessarily worn by the performers.

And not only was there a great variety of costumes, but there were also a lot of shoes.

The dresses were red and black, with some sparkling gems in them, for the elder female character, whereas the younger counterpart was only wearing skin-colored underwear, and rather than wearing the dresses she took from the clothing rack, she played with them. She also played with the shoes, which unfortunately didn’t fit her, but for a pair, which was the most sophisticated one out of all of them.

What I got from it is that if at the beginning Erika is vulnerable and young (playing with clothes and shoes even if they are not fit for her), she later finds a way to flaunt herself without dressing out of her age-range.

However, if we take into consideration what the play is actually about (a retelling of ‘The Piano Teacher’), it’s clear that they have reproduced the fact that the mother didn’t want Erika to spend money on clothes she didn’t find appropriate for her daughter.

Choreography 8/10

Both actresses interacted well with the objects and with each other, letting the audience sense the intentions of the characters.

Even so, I sometimes felt as if everything was happening really fast, without letting the actresses breathe, and the physical exhaustion was palpable, occasionally translating into unpolished movements during the more demanding sequences. Doing a good fight scene is not easy, but I believe they could have made it happen if they weren’t so tired out from the rest of the show.

I did enjoy the different dance techniques used; it made me even a little melancholic, as I used to take artistic gymnastics and hip-hop lessons. In this play, Yanitsa Atanasova showcased her skills in contemporary dance and heels.

Bonus

Different technical elements

Whether they worked or not, I found that using different stylistic choices gave the play a different tone from other productions. I also believe that this is probably the way theatre will be in the future (and actually already is).

The universal verdict

🟡 Yellow: visuals are strong, but some plot nuance might be lost without words.

🔴 Red: heavily reliant on text/wordplay.

There is a lot of movement in this play and a lot of visual support, but I wouldn’t recommend it for deaf or hard-of-hearing audiences, as I believe it would lose its spark without getting to hear what is being said on the headphones.

I believe it could still work for a public of tourists, as with hearing intonations, you get to understand at least how the characters are feeling.

Final thought for the ‘outsider.’

I haven’t read the book this play is based on yet, but I watched the movie, and I can say that they are, visually, two different things. The movie is weird but slow-paced, whereas the play keeps the craziness but increases the pacing.

P.S.

I recently watched the TV series ‘Vladimir’ and for some reason —perhaps due to the power dynamics— the play reminded me of it, so, if you liked it, you might like ‘Pianissimo’ as well.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Безмълвният синопсис

Пиесата разказва за живота на надарена студентка по музика – Ерика, която постепенно губи посоката в кариерата си, след като започва връзка с преподавател – Майк. Той обаче я възприема единствено като средство за задоволяване на собствените си желания, а не като брилянтната жена, която тя е. В крайна сметка той започва да я насилва.

Ерика е представена едновременно в настоящето – като психически нестабилна възрастна жена – и в по-младата си версия, която съществува като глас в съзнанието ѝ.

За какво всъщност беше

„PIANISSIMO“ (пианисимо: много тихо): драматургичен колаж по романа „Пианистката“ от Елфриде Йелинек; проект на Сдружение „Театрално студио Персона“ по „Проект BG-RRP-11.020-0185“, режисиран от Възкресия Вихърова, финансиран от ЕС чрез Плана за възстановяване и устойчивост.

„Pianissimo“ – безпощадна ирония към болезнено познатите образи на властта (семейство, пол, социална роля) и тяхната сублимация в агресивни еротични репрезентации и сексуално насилие, превърнати в обсесивно преживяване и панорама на цялото общество. Спектакълът се опитва да свали маските от лицето на обществото, разкривайки го.

Визуално-драматургичен разбор

Сценография – 10/10

Преди да навлезем в детайлите и техническите аспекти, дали остарявам, щом ми се иска да имам прахосмукачката със светлини, която използваха в спектакъла? Толкова е сладка.

Да се върнем към по-сериозните неща – според мен използването на шампанско идеално пасваше като визуално представяне на оргазъм.

Също така, преживяването на пиесата чрез запис, който всички слушаха със слушалки, свързани към MP3 плейър, беше много добър похват. Това създаде двойно изживяване: позволи навлизане в две едновременни измерения – физическото действие на сцената и вътрешния свят в нашите уши.

Ако трябва да посоча някои проблеми, те биха били:

В началото бях впечатлен(а), че публиката е настанена и от двете страни на сцената, но впоследствие ми се стори излишно, тъй като нямаше особено взаимодействие със зрителите, както съм виждал(а) в други продукции.

Бяха показани някои видеа и макар да допринасяха за разказа, им липсваше качество, а според мен част от тях бяха генерирани с изкуствен интелект.

Светлинен дизайн 10/10

В пиесата имаше много дрехи, дори и не всички да бяха непременно носени от изпълнителите.

Не само че имаше голямо разнообразие от костюми, но имаше и много обувки.

Роклите бяха в червено и черно, с блестящи камъни по тях – за по-възрастния женски образ, докато по-младото ѝ превъплъщение беше облечено единствено в телесно бельо. Вместо да носи роклите, които взимаше от закачалката, тя си играеше с тях. Същото правеше и с обувките, които, за съжаление, не ѝ ставаха – с изключение на един чифт, който беше най-изискан от всички.

Това, което аз извлякох, е, че ако в началото Ерика е уязвима и млада (играе си с дрехи и обувки, дори и да не са ѝ по мярка), по-късно тя намира начин да изразява себе си, без да излиза извън рамките на възрастта си.

Ако обаче вземем предвид за какво всъщност е пиесата (преразказ на „Пианистката“), става ясно, че е пресъздаден и моментът, в който майката не позволява на Ерика да харчи пари за дрехи, които не намира за подходящи за дъщеря си.

Костюмен дизайн 10/10

И двете актриси взаимодействаха добре както с предметите, така и помежду си, позволявайки на публиката да усети намеренията на героите.

Въпреки това понякога имах усещането, че всичко се случва твърде бързо, без да се дава възможност на актрисите да „дишат“, а физическото изтощение беше осезаемо, като на моменти се отразяваше в по-неизпипани движения по време на по-натоварените сцени. Добрата бойна сцена не е лесна за изпълнение, но смятам, че биха могли да я постигнат, ако не бяха толкова изтощени от останалата част на спектакъла.

Хареса ми разнообразието от танцови техники – дори ме обзе лека носталгия, тъй като преди съм тренирал(а) художествена гимнастика и хип-хоп. В тази пиеса Яница Атанасова демонстрира уменията си в съвременен танц и танци на токчета.

Бонус

Различни технически елементи

Независимо дали работеха напълно или не, според мен използването на различни стилистични похвати придаде на пиесата по-различен тон в сравнение с други продукции. Също така вярвам, че това вероятно е посоката, в която театърът се развива (а всъщност вече се е развил).

Обща оценка

🟡 Жълто: визуално силно, но част от нюансите на сюжета може да се изгубят без думи.

🔴 Червено: силно разчита на текст/словесна игра.

В тази пиеса има много движение и сериозна визуална подкрепа, но не бих я препоръчал(а) за глуха или слабочуваща публика, тъй като според мен ще изгуби част от въздействието си без възможността да се чуе какво се казва в слушалките.

Въпреки това мисля, че би могла да се възприеме и от туристическа публика, тъй като чрез интонацията на гласа може поне частично да се разбере как се чувстват героите.

Финална мисъл за „външния“ зрител

Все още не съм чел(а) книгата, по която е създадена пиесата, но съм гледал(а) филма и мога да кажа, че визуално те са две различни неща. Филмът е странен, но с бавно темпо, докато пиесата запазва тази странност, но ускорява ритъма.

П.П.

Наскоро гледах сериала „Vladimir“ и по някаква причина – може би заради динамиката на властта – пиесата ми го напомни. Така че, ако той ви е харесал, вероятно ще ви допадне и „Pianissimo“.

Subscribe now

Share

Топлоцентрала блог

#4 Mixing different techniques