Самата възможност за наблюдение се превръща във власт.
Тела на властта / интервю с Ива Свещарова и Вили Прагер.
Властта е продуктивна, не само репресивна – тя произвежда знания, норми, субекти и „подчинени тела“. Къде е разликата във властта, коя е добра, коя е лоша?
И. С. Това е важен, но и сложен въпрос както в контекста на представлението ни „Тела на властта“, така и извън него. Властта винаги е двойствена. Лошата власт произвежда подчинение, а добрата власт произвежда пространство. Лошата власт се затваря, а добрата власт се споделя. В представлението се опитваме да изследваме и двете страни на властта, както тъмните механизми на дисциплиниране и подчиняване, така и онзи потенциал на властта, който може да създава връзки, да пренарежда телата и да отваря пространство за свобода.
Как се обучават телата на властови отношения, кои препратки ползвате от ежедневието и кои измисляте чрез наблюдение, правила, наказания?
В. П. Властта е необходимост. Колкото и да говорим за разрушаване на пирамидалните структури в съвременните демократични общества, наличието на власт е неизбежно. Въпросът е как и за какво се ползва тя? Още от своето раждане ние се учим да се подчиняваме и сякаш в това сме много по-опитни, отколкото да разполагаме с власт и да знаем как да я упражняваме. „Телата“ в представлението са във фрагментарно менящи се ситуации, в които понякога имат власт, та понякога са подчинени и изпълняващи команди и правила.
Паноптикумът е властови модел на видимост, когато тялото мисли, че се наблюдава, то започва да се самодисциплинира или самонаказва. В такъв случай само самата възможност за наблюдение се превръща във власт – нещо, което не се дори употребява а е само потенциал. Къде се генерира този потенциал в танцовото тяло?
И.С. В представлението няма един-единствен Паноптикон, а по-скоро различни режими на видимост. В театъра винаги има наблюдение. Публиката гледа изпълнителите, изпълнителите наблюдават себе си и партньора, а сцената сама по себе си е среда на контрол. В някои моменти аз и Вили Прагер наблюдаваме и управляваме самия процес чрез писане на живо, но това не е класическият модел на Фуко, в който тялото се самодисциплинира, защото мисли, че е постоянно наблюдавано. При нас контролът е по-нестабилен, по-игрови и по-видимо произведен. Показваме как властовите механизми се разместват и как ролите се обръщат. Понякога публиката има власт, понякога ние я имаме. Понякога тялото се подчинява, а друг път се изплъзва.
Когато казвате „властта влиза през порите“, кои конкретни жестове, позиции или реакции на тялото видяхте да се появяват в процеса?
В. П. Сякаш нещо в мозъка те кара да издължиш тялото, да го надуеш, да го вдигнеш брадичката , да се надигнеш на пръсти…. Но да ние не играем образи, а само си играем с тях, разполагайки ги в композираната от нас среда.
Капацитетът за пораждане на ново („natality“) ли е най-политическата телесна черта?
И. С. В представлението „natality“, способността на тялото да започва ново, да променя позиции, роли и взаимоотношения, е политическа именно защото показва как властта може да се размества. Публиката и изпълнителите се наблюдават, контролират и подчиняват, но тялото винаги има възможност да започне нещо ново, да се измъкне от дисциплината или да пренареди ситуацията.
Как се откриват жестове, които тялото изпълнява, без да знае откъде идват и как се обясняват по-късно?
В. П. Въпреки, че представлението не е типично танцово, то е работено изцяло с изградените от нас хореографски стратегии и практики. Жестовете се раждат от поведението на тялото поставено в различни ситуации и контекст. Ситуацията ражда жеста! Никога не сме обичали да обясняваме на публиката какво трябва да види или разбере. Съвременното изкуство трябва да задава въпроси, а не да дава отговори.
Има ли в спектакъла моменти, когато тялото отказва ролята си – не е полезно, не е ясно, не е „по предназначение“?
И. С. Да, в „Тела на властта“ определено има такива моменти и те са важни за концепцията. В представлението тялото не винаги се подчинява, понякога се отказва, забавя, изплъзва се. Това е съзнателен момент, с който показваме, че телата не са просто инструменти на властта, а носят свой потенциал, своите съпротиви, съмнения и непредвидимост.
Как избягвахте буквалността, за да остане движението отворено?
В. П. Реформулирайки буквалността и използвайки я само като един от инструментите при композирането на пърформанса. Превръщаме буквалността в цитата, а цитатът във форма.
Aко тялото е пространство на нуждите, то политиката е пространство на какво?
И. С. Ако тялото е пространство на нуждите, политиката днес е пространство на контрол, претенции и разпределяне на власт, което често надхвърля реалните ѝ правомощия.
Всичко започва с един разстрел. Как това начало настрои езика на спектакъла?
В. П. Това всъщност е краят. Краят на властовото тяло, а самата власт остава и намира нови тела.