Изкуство с увреждания. Изложба за сетивата по един друг начин.
Интервю с Полина Герасимова.
Какво се случва с изкуството, когато тялото не следва стандартите, които сме приели за норма?
П. Г. Ако тялото не отговаря, съзнанието отваря и насочва сетивата ни в непознати и безкрайни посоки. Може би формата ще се промени, но вярвам, че посланието би останало същото.
Как създаваш пространство, което не просто допуска, а е създадено за различията?
П. Г. Създавам immersive interactive space или т.н. потапящо пространство, с методите, с които работя. Занимавам се с 3D projection mapping и дигитално изкуство и така си представям да изглежда мой проект. Но без да съм имала идея или цел, се стигна до това, че усетих гигантска пропаст между това, с което се занимавам и хора с различни дефицити.
Визуалното изкуство е тотално недостъпно за незряща аудитория. Това, че в музеите има аудиогайд, който ти казва коя година е нарисувана тази картина и кога е живял автора, не дава информация на един сляп човек какво има на тази картина. Така че това е един затворен свят за тях. А сега си представете, че брайл се пише огледално, защото за да създадеш релефни точки, трябва първо с шило да натиснех хартията и когато обърнеш листа да го прочетеш коректно.
Или просто със затворени очи някой да ви разкаже приказка, колко образи ще генерира съзнанието ви? Ами ако никога не си виждал образ и живееш само във въображението си? Незрящите хора имат извън ограниченията за пространство и форма въображение, точно както е във визуалното изкуство. Но тези два свята изключително рядко намират допирна точка. Това се опитвам да направя с тази изложба – да отворя една врата, без да затварям друга. Защото изложбата е за всички, просто е адаптирана, с методи, за които съм се сетила, че мога да изпробвам. Макар да сме залети от информация за войни, расизъм, насилие, мисля че вдъхновението, да мечтаеш и емпатията движат света. Защото те създават научи открития и изкуство, които са основата на всичко. И техните автори са различни от масовката, точно както един човек с дефицити. Така че това пространство е създадено с интерес и желания.
В едно бъдеще, в което телата ни все повече се свързват с технологии, как виждате ролята на сетивното изкуство?
П. Г. За мен сетивно изкуство е аналогично на медитативни практики, които откриваме в учения като Будизъм и Хиндуизъм. Живеем в преекспониран и преинформиран свят и съзнанията ни имат нужда от тишина и спокойствие. Точно на това учат тези практики и модерната им форма е сетивното изкуство. Така че вярвам, че потребността от такива форми на взаимно участие между автор, среда и зрител, ще нараства.
Интерактивните инсталации в изложбата дават нови задачи на сетивата ни, променяйки посоката и функциите им, точно както хората с увреждания опознават света. Това е още едно проявление на човешкото съзнание, което ще търси развитие и изява в бъдеще. Представете си, че без да развивате компенсаторния рефлекс – нямам зрение и слухът ми се засилва, успеете да наградите функциите на сетивата си. Това ще ви направи по-уверени, по-силни и съответно по-спокойни. Така че, вярвам, в съвсем близко бъдеще, ще може да ходим на курс за подобрение на функцията на лявата страна на мозъка или подобрение на слуха, така както днес ходим на йога. Лично за себе си, създавайки тези инсталации, съм преболи страхове, създала съм си комфорт в среди, които преди са били негостоприемни и съм забавила темпото на живот, без да губя.
Колко важно беше да не романтизираш увреждането, а да покажете неговата реалност, като част от художествената, научната и човешката цялост на тези хора?
П. Г. Увреждането не е избор. То е факт и грижата и разбирането не трябва да спират. Но с изключение 2-3 от участниците, всички останали са ми били любимци, заради това което правят, преди да разбера за дефицитите им. Не слушам Рей Чарлс и Стиви Уондър, защото са слепи, не съм обикаляла десетки музеи да гледам инсталации на Яйои Кусама, защото има ментални проблеми, не смятам, че Бетовен и Ван Гог са гениални, защото са имали увреждане, дори дълго време не заех, че Луи Брайл е бил сляп. В този смисъл увреждането е просто друга реалност, която не променя пътя им, но променя начина по-който го извървяват. И ако в края на деня тази промяна и техните истории ни правят по-добри и ни вдъхновяват, то романтизирането на увреждането няма значение…
Как се подходи към адаптацията на изложбата за хора със сензорни затруднения?
П. Г. Този процес започна преди три години, когато спечелих конкурс на Творческа Европа за създаване на инсталация в обществена тоалетна, популяризираща проблемите на хора с увреждания в градска среда.
Бюджета не беше малък и реших, че най-правилно е да използвам по-голяма част от средствата за адаптация на пространството, както в посока на удобство, така и на забавление. Тогава се роди идеята, че незрящ човек, опипвайки стената, за да се ориентира в пространството, може да чете брайл. Трябваше да е нещо бързо, значимо и да го усмихне.
Сетих се за тези хора, различните гении. В началото бяха включила и други личности и Рей Чарлс не присъстваше. Представяте ли си! Дори не се сетих, че е незрящ. В първите две издания формата на изложбата беше друга. Участниците бяха представени чрез прозрачни, светещи неонови кутии с рисунки на портретите им, като на лицевата страна всичко, което ние възприемахме като информация за тях, беше изписано на брайл, за незрящата аудитория. Тогава се получи прекрасно, хора с различна степен на зрителни проблеми я посетиха и бяха щастливи и даваха идеи.
Една жена, ослепяла в последствие ми каза, че и се иска да си има слушалки, с които да се разхожда и те да и казват къде се намира и какво може да види. Това обаче е скъпа технология, затова си го адаптирах с подръчни средства – слушалки с плеър и на тях записан глас, който ти казва от къде стартираш и до къде може да стигнеш.
Това ми предстои сега след като инсталираме изложбата, да ходя из пространството, да се запиша какво виждам, колко крачки е от точка до точка и след това да го запиша и сложа на слушалките им. Табелите и книжките на брайл са изработени от БГАСИСТ, организация от и за незрящи и за всяко ново нещо, което ми хрумне се допитвам до тях. Така че виждайки, колко добре работят тези адаптации, не ми се спира, иска ми се ги разпространя колкото се може повече. Смятам че всяка галерия и музей трябва да разполагат с такива технологии. Но за съжаление жестоката реалност е, че хора с увреждания влизат безплатно на такива места и вложението в адаптация няма да донесе бенефити от по-висока посещаемост и в тази посока не се работи.
Тази изложба говори не само за талант, а и за устойчивост. Виждаш ли я като форма на съпротива срещу стереотипите около инвалидността?
П. Г. Бих казала, че изложбата говори основно за гении. Никой не е постигал това, което представените участници, макар и без никакво увреждане. Но, разбира се, за устойчивост и това е вдъхновението. Няма съпротива. Изложбата не казва: вижте го, той свири на пиано, въпреки, че не вижда, а по-скоро това е бащата на соул музиката, губи зрението си на 5 годинки, но въпреки всичко никой не е получавал Грами в продължение на 50 години, като него. Водещо е постижението и разказа за силата на компенсаторният рефлекс.
По какъв начин се избраха тези 11 изключителни личности и как те зададоха тона на цялото?
П. Г. Те са точно тези 11, защото имат световни постижения. Идеята е да покажа, че увреждането не е ограничение, след като никой друг не може да постигне тези резултати. Винаги съм се впечатлявала от вдъхновяващи истории. Интересно ми е. За всеки от тях съм изгледала по 10-20 часа видео материали, за да подбера тези 3 минути, с които ги представям. И с детски ентусиазъм искам да споделя това, което съм чула от тях, защото те са прекрасни!
Текстилен дизайн, скулптура, 3D принт скулптури! Кое, как къде?
П. Г. Текстилния дизайн е облицовката на инсталациите. Във всяка черна кутия, която ще видите са скрити платки, кабели, усилватели… Сложна и отговорна задача, да покрие карантиите на сцената. Скулптурите са отливки на ръцете ми, в пози означаващи букви от ръчната азбука, с която глухо-слепите хора комуникират с външния свят. Всеки посетител ще има възможност да изпробват нивото си на тактилност с две от инсталациите. 3D принт скулптурите са
бюстове на участниците, отново форма на адаптация за незрящата аудитория, тъй като те могат да чуят гласа на участниците, но няма как да ги пипнат и да добият представа как изглеждат на прожекцията.
Къде? - в малката стаичка за съзнателна синестезия.
Следете работата на Полина на следните връзки:
Instagram: poliforma_studio
http://www.poliforma.net
