Стоянова слива движение, лични истории и абсурдизъм в сурово и забавно соло, което се изправя срещу смъртта на «Истината» и разкрива това, което остава. Тя танцува, играе игри с публиката, разкривявайки слоеве от комунистическата си идентичност в медитация върху истината, властта, и женското тяло. Това е смело, ново политическо соло, смесващо съвременен танц и стендъп комедия.
Представлението е на английски език.
Honesty and Other Fiends (Честност и други злодеи) 31 март 2026, Зала 2, 19.00 часа
След представлението на 31 март заповядайте на разговор със Зорница Стоянова, воден от Жана Пенчева.
Има ли перверзия в изконното търсене на истината като понятие?
З. С. Това обикновено е първият въпрос на всички. Като че ли сме социално програмирани да очакваме, че истината е нещо скрито, нещо перверзно – грешка, изневяра, убийство. Дали това е някаква останка от религиозно програмиране, живот след комунистическа пропаганда, или просто съвременно наблюдение на политическите фигури?
Защо като общество имаме алергия към истината?
Перверзията е свързана със срама. Като жена и артист смятам, че срамът не ни е приятел и няма право да ме/ни контролира. Не, в търсенето на истината няма никаква перверзия. Има любопитство, телесност, страст за живот, има алчност за осезания, има страшно много въпроси без отговори – истината се крие в тези отворени въпроси.
Мислещото тяло, тяло в движение ли е?
З. С. Да. Живото тяло автоматично е тяло в движение. А мисълта ни, и като усещане, и в биологично естество, е движение. Не можем да мислим,, без да се движим, да дишаме, без да бие сърцето ни.
Когато се движа танцувално, давам повече информация на периферната ми нервна система. Тялото ми се превръща в по-голям процесор с по-голям капацитет на разбиране. Отправянето на вниманието ми към телесните ми преживявания всъщност е нужно и спомагащо при формулиране на мисли. Неслучайно Ницше, Аристотел, Дарвин, Айнщайн и др. големи мислители са известни с това, че са се разхождали, докато мислят.
Аз танцувам, защото имам този капацитет. В това движенческо преживяване се крие въпросът – „Вярвам ли си?“. Какво усещам в момента и дали съм честна със себе си?
Когато се движа и съм в активен процес на създаване на мисли, разбирам колко всъщност съм програмирана. Усещам желанието да съм прецизна, женствена, да звуча смислено и умно, да бъда харесвана. В търсене на автентизма и истинността си всъщност разбрах каква огромна част от мен са социално научени очаквания и модели на държание, не всички позитивни.
С какъв инструментариум работиш, за да се съпротивиш на „смъртта на истината“?
З. С. Смъртта на истината е нещо, за което започнах да говоря, след като вече години работех над Honesty and Other Fiends. Моето изследване на честността, автентичността и истината продължава вече почти 10 г. През 2017 г., по време на първия мандат на оранжевия мъж със странния перчем в САЩ, се появи изразът „alternative facts“ (алтернативни факти). Това беше началото на цялостна общосветовна вяра, че такова нещо като алтернативни факти съществува. В този момент обществото започна да не вярва на нищо и на никого, и в същото време обаче всеки „сам да си преценя“. Тази самопреценка достигна до култовото „аз решавам да вярвам“.
За мен като артист това всеобщо затваряне на очите беше и все още е от изключителна важност.
Започнах да се самоизследвам. В продължение на години практикувах танцова импровизация, докато говоря, с цел да не се цензурирам, а ако усетя, че съм казала нещо невярно (което доста се случваше), трябваше веднага да си призная. Нарекох тази практика Брутална Честност (Brutal Honesty). Задавах си въпроса: ако аз съм честна към себе си, възможно ли е и на мен да ми промият мозъка? Възможно ли е и аз да започна да вярвам в лъжи? Отговорът, за съжаление, е „да“, възможно е.
Търсех отговори в телесността си и се надявах, че мога по някакъв начин, след като усетя лъжата в себе си, да мога да я видя и в другите.
Тук съпротивлението ми срещу „смъртта на истината“ премина в обучителна програма. Вместо да градя стени между мен – „честната“, и другите – „лъжещите“, започнах да преподавам метода си и да апелирам хората към самопознание. Защото най-честата лъжа е лъжата към себе си.
В конкретен план инструментариумът ми е всичко, което съм: тялото ми, сензитивността ми, мисълта ми, всичката социална помия, която съм попила през живота си, целият ми срам, всичките ми желания и мечти. Практикувам постоянната осезателност и сензитивност към всичко, което съм, с постоянен въпрос… това така ли е, истина ли е, трябва ли ми, защо го изпитвам, откъде идва? Усещането е интензивно, изисква много бърз ум и преценка, изисква безстрашие, изисква жажда за осезание и най-вече да не се вземаш много насериозно.В крайна сметка това е само изследване и следващия път,като го направиш, ще е различно.
Каква е разликата между честното и истинното?
З. С. Огромна. Честното не е нужно да бъде истинно. Не е нужно да бъде част от тук и сега. Един шизофреник обикновено е доста честен… но не и реален/истински. За мен истината е закотвена в реалния свят.
Когато практикувам Brutal Honesty, аз се заземявам в тук и сега. Не ми е позволено да измислям истории или да навлизам в спомени. Когато се движа и говоря с цел да не се цензурирам, вниманието ми е само в това какво усещам в момента, какво виждам, как асоциирам всичко. Това няма да го видите в представлението ми, но точно тази практика създаде всички истории и сцени, които ще видите в Honesty and Other Fiends.
Къде се заражда манията за величие, не е ли по-голямо опиянението от постоянната и неподправена истина?
З. С. Не. Манията за величие ни я тъпчат още от малки по социалните медии, по великите ни спортисти, по важните ни исторически фигури. Може би тази мания е неотделима част от човешката еволюция, но всеки я има. Да бъдеш пак велик, пак готин, пак млад, пак значим, пак харесван. Да си велик в нещо, без значение какво. Дори в българския език се изразяваме: „А, велико!“, за нещо, което ни харесва. Това величие не е само част от капитализма… съществува дори и по времето на комунизма – донякъде повече и от сега. Тогава бяхме учени да бъдем смирени и да работим като мравки, но ако си добър, работлив, работиш за партията, можеш да станеш велик (дори и това величие да е съвсем малко над ближния).
Сам оркестър на сцена, как си партнираш с другите центрове на гравитация в моноспектакъла? Не се ли страхуваш от претоварване на наситеността?
З. С. Има нещо много важно в това да изследваш честността и истината сам. Според мен това е нужно на всекиго. Но нека споделим и доста трудни истини. Няма кой да финансира артистично изследване на честността и истината. Просто не е достатъчно „лъскава“ тема в този момент. По това изследване съм работила вече почти 10 г., а по представлението – около 4 г. В тези рамки съм написала доста грантове без успех. Няма пари за екип, няма пари за студио. През годините най-важният процес за мен беше преподаването на практиката ми Brutal Honesty. Правих множество представяния в процес още в ДНК, когато все още съществуваше, в ТАМ във В. Търново, имах доста представяния в процес и в САЩ. Имаше моменти, когато ми беше по-евтино да летя за Филаделфия и да репетирам в студиото на моя позната, отколкото да търся репетиционни места в София. И до ден днешен репетициите в Ню Йорк са по-евтини на час, отколкото в София. Това е така, защото самият град спонсорира тези пространства, за да могат да дават евтини и дори безплатни репетиционни зали.
Иронията е още по-голяма, защото представлението беше финансирано от Национален фонд „Култура“ за премиерата му в САЩ през 2024 г. на фестивал, на който бях избрана след международна отворена покана. Honesty and Other Fiends също се игра както в процес, така и в завършен вид в Нидерландия. Две години след премиерата му така и не беше финансирано да бъде играно в България. Единствената причина, поради която можете да го видите сега, е защото „Топлоцентрала“ повярва в този проект и го сложи в сезона си.
Не, не ме е страх от това, че съм соло, защото това е възможност. Това е истина. Никога няма да поканя артист да работи с мен за жълти стотинки или, както често се случва – и без пари. Не ме е страх и срам, че съм сама на сцена, а и самото представление изисква да съм всичко, което съм – танцьор, клоун, визуален артист, вокал, шут, застаряваща жена, секси продаващо се тяло.
От 20 г. правя представления и в САЩ, и в България и ще продължавам да правя това, докато съм жива. Знам, че в бъдеще имам още много сола да направя, просто защото това е финансово възможно.
Суров абсурдизъм в лични истории. Как се подготвяш за себе си на сцената? Каква е хореографията преди хореографията?
З. С. Много са факторите в подготовката. С времето успях да ги систематизирам и опиша в методология, която наричам „Полифоничен танц“. Тази практика е публикувана като част от моята магистратура и е безплатно достъпна на английски. Но чисто прагматично, трябва да съм добре загряла телесно и вокално. Нужен ми е поне един случаен разговор преди представление, за да практикувам взаимодействие. За да вляза в соматичното си тяло, ми трябват поне 20 мин. усамотение... Това е по-скоро движенческа медитация, по време на която се настройвам към симфонията на жизнените ми процеси – туптежана сърцето, дишането на дробовете ми и т.н.
Не на последно място е обиграността. Знам това представление добре, знам какво трябва да кажа, но не знам как ще го кажа. Винаги има изненади за мен и трябва да съм готова за тях. Практикувам бърза смяна на вниманието, позната на доста танцьори като „switching”. Донякъде всичко е позволено – може да се счупи чаша, може да се подхлъзна и да падна, може на никого да не му е смешно… Представлението изисква да бъда напълно автентична и прозрачна. Не мога просто да игнорирам и да продължа с „хореографията“.
Това би счупило цялата концепция.
Та, подготвям се за представлението, както се подготвям и за истинския живот – с всичко, което съм. Винаги под въпрос и с немалка нотка на ирония и присмех. Защото вярвам, че през смеха чуваме истината по-добре.