ОТБЛИЗО С АРТИСТА #34 Надя Панчева за Анна непоправимата
Кое те настърви да режисираш постановката на Стефано Масини, къде стояха мотивите ти за действие и кое чувство ги превърна в реалност? Идеята е на Даниела Екимова, кое ви събра и стикова за да работите заедно?
Н.П. Когато получих предложението на Кремена Димитрова за този проект бях в Берлин, току-що разгледала музея на Щази заради друга моя постановка. Връзката по телефона беше лоша, чух че става въпрос за Анна Политковская, която не познавах толкова подробно. Знаех, че е журналист убит от режима на Путин *на рождения му ден). Казах на Кремена, че ще прочета пиесата и ще върна отговор, но изричайки това аз вече знаех, че искам да се занимавам с тази материя на всяка цена. При мен често се случва интуитивно да ме удари вълна на адреналин, когато нещо е попътно на търсенията ми.
Идеята е родена от Даниела Екимова, която гледа постановка по пиесата в Брюксел.
Стикова ни личната необходимост на всеки един да говори през езика на театралното за отстояването на една химера - търсенето на истинното в едно модерно време. Това понятие е силно проблематизирано, задушавано от пропаганда и властови инструмент прилагащи сила и насилие там където някой не е съгласен с официалната истина.
Анна Политковская се е превърнала в модерен мит, тя много добре е знаела какво я чака. От журналист, тя се превръща във войник - отива на бойното поле да пише репортажи, да е близо до хората. Тя е очите и ушите на хората, които нямат медия, с мисията да отстоява чистотата на професията си - да бъде обективна, да бъде регулатор на властта, да представя различни гледни точки в конфликта.
Може да се каже, че е била идеалист, при това с цялото знание, което има за ситуацията, защото тя не е била никак наивна. Хората в този екип мислим, че времето ни страда от примери на силни личности. За това застанахме зад проекта настървено. Вярваме, че разказът за Анна Политковская е важен в политически беззъбата уста на театралната среда у нас. Пиесата за живота на Анна звучи като зловещ мит, който се завръща отново. Звучи сякаш разказваме за днешния ден и тази цикличност на историята би трябвало да произведе реакция. Поне се надяваме.
Когато събрахте екипа, реализиращ постановката какви граници на театралност и документалност определихте за адекватни и как. Какъв беше процесът по градене този смесен емоционален заряд?
Н.П. С екипа бързо стигнахме до съгласие, че подходът ни ще отхвърли бутафорната документалност, която би се произвела когато си достатъчно наивен да смяташ, че можеш да опознаеш някого от книги и интервюта. Не е същността на работата ти да създаваш клонинг на сцената. Самата драматургия на Стефано Массини е жанрова смесица между реални репортажи, но и доста фикция, тя не стои в полето на чистата документалистика, което те насочва към ключа.
Ние започваме в началото с един образ, който публиката може да припознае, дори визуално. В потока на действието се опитахме да търсим Анна през различните проявления на нейното противопоставяне, което в крайна сметка я трансформира и я довежда до крайната точка, това е видимо и в постановъчното тяло.
Процесът беше най-труден за Невена Калудова, която трябваше да изгради Анна, но тя дойде на първа репетиция след огромен период на проучване и осмисляне, което много ни помогна да изплуваме бързо нагоре в ограниченото ни репетиционно време.
Анна Политковская е била жена, която излиза извън традиционните обществени роли и активно се противопоставя на авторитарната власт. Как вашето представление разглежда специфичната уязвимост и същевременно силата на жените в контекста на политическата борба?
Н.П. Интересен момент в репетиционния процес беше актьорската и човешка съпротива на Невена. Тя се изразяваше в трудността, която изпитваше щом станеше въпрос за приемането на отрицанието. Тя трябваше да повярва, че Анна е преодоляла и женското и майчинското в себе си.
Да, това е почти невъзможен за превъзмогване инстинкт, който обаче ако осмислиш, ти дава вътрешен ход за това да провидиш хоризонта на нейната свръхчовешка борба на противопоставяне. Това се превърна и в постановъчен ключ - постепенната трансформация на тази жена. Всичко, което трябва да преодолее в себе си, за да продължава по избрания от нея път. Анна Политковская е до голяма степен екстремист. Тук въпросът за пола от един момент нататък спира да съществува, изобщо не е на масата. Навлизайки по-дълбоко в образа на Анна, човек в един момент губи сетива за това, че тя е жена, че има каквато и да е човешка слабост, че има нужди.
Има една конкретна фаза в драматургията - тя е документална и е спомен на Анна. Тя стои пред една струя с течаща вода и я наблюдава сякаш нещо нереално. Животът в условия на война заличава както личността и нейните индивидуалности така и всичко онова, което ние възприемаме като обективна реалност.
Що се отнася до общественото влияние, което е отключила съдбата на Анна, има годишна награда, която се казва RAW in WAR - всяка година награждават жени журналисти, които работят от конфликтни зони, в памет на журналистката.
Сценографиятана това предсталение не е за изпускане, спомням си, когато я донесоха за първи път и още никой не беше гледал представлението, какъв смут вся огромната глава. Кой я изработи, колко време отне тя да се преъврне в този епицентър на събитйност?
Н.П. Сценографията е идейно дело на Ясмин Манделли, с която работим заедно от няколко години. Изработи я Александър Гаралов с нейна помощ, безсънни нощи и дълги дни. Може да се каже, че тяхното дело също е плод на героизъм предвид сроковете и условията, в които трябваше да се осъществи. Направиха я не само екстремно бързо, но и без никакъв компромис в идейния план. Аз съм огромен фен на брутализма като архитектурен стил и държах главата да е в тази естетика.
Вълнението около изработката на този декор беше огромна. Залагах много на това монументално чудовище да успее да събере постановката. Пиесата на Стефано Массини прескача от локация в локация, сменя времена и атмосфери. Това режисьорски винаги е проблематично, трябва да измислиш ключ на сцената, който да държи цялото това постановъчно.
Роди се идея след края на живота на постановката да дарим главата в музея на социалистическото изкуство в София, така че да му се радват свободно и други граждани.
В текста се споменава концепцията за "непоправими" врагове на държавата. Как мислите, че този термин резонира в контекста на съвременните политически реалности и кои са те сега?
Н.П. Скоро бях написала пост във Фейсбук, че думата актуално използвана за всяка нова постановка и творчески акт ме побърква. За съжаление постановката за Анна Политковская е опасно близо до това понятие.
От една страна тя говори с езика на днешния ден - все повече виждаме проявленията на упражняването на насилие от различни властови инструменти върху истинността. Измислянето на истина попътна на властта през огромни инвестиции в пропаганда и дезинформация е нещо, което с просто око може да се наблюдава в социалните мрежи. Тоест тук вече не говорим изобщо за някаква конспиративна хипотеза, то е пред нас всекидневно.
Тези властови принципи, които диктуват живота в Русия от десетилетия, (защото постановката се занимава конкретно с тази територия, не че тя е единствена по рода си) придобили крайни и уродливи форми днес, започват да пълзят и да се клонират и у нас. Страшното в духа на постановката е нейната ежедневна актулност. Тоест тя играе ролята на зловещ мит, който се съживява пред нас. Паралелите не са единствено с военните действия в Украйна и Чечения, а с изобщо огромен властови инструментариум, който контролира масите през насилие и натиск, намесва се във всяка клетка на обществения живот. Това е отдавна известно за мнозина и страшното е безсилието, което обзема, липсата на ресурс да се борим против.
За щастие с извънредния труд, който положиха служители на Топлоцентрала, измолени от нас, на ръба на силите си, успяхме за малкото време да успеем да се подготвим за публиката, без да има нито един технически гаф- лично благодаря на Ралица, Мики и Петър, които работиха до полунощ, за да се получат нещата на ниво.
АННА - НЕПОПРАВИМАТА - Представление с дискусия | 05 септември 2024 | Зала 2 | 19.00 часа
