ОТБЛИЗО С АРТИСТА #33 Марион Дърова
Какво ще правим, когато по новините ни кажат, че няма да има Никога повече понеделник?
Какво ни прави толкова обсебени от апокалипсиса? Дали страхът от края е по-голям от страха от това, че бъдещето може да продължи със същата безднадеждност?
М.Д. Идеята за апокалипсис, знаем, съществува от древността. Краят ни вълнува и винаги ще ни тревожи, защото това е въпросът за края на собствения ни живот. Когато замислях Никога повече понеделник ме интересуваше най-вече причината за честото използване на този наратив в сериалите, филмите и видеоигрите, а оттам и отношението към бъдещето на съвременния човек. Да, може би несъзнатите ни желания са за рязък и едновременен край на всичко, без болка, без вина, без мисли за безнадежност.
Как си представяш света след големия рестарт? Какво би ти се искало човечеството да научи от миналото си?
М.Д. Абсолютно същият. Големият рестарт само идея, фантазия, най-страшното наше допускане може би е не, че няма да има живот, а че той ще е същият. А що се отнася до уроците, за съжаление не съм в такава степен наивна за да вярвам във възможността човечеството да се поправи в нещо.
Розовата меланхолия, която описвате, може ли да бъде форма на утеха? Или е само наркотик, който ни подготвя да приемем краха без съпротива?
М.Д. Ние всъщност сме в процес на апокалипсис, но не заради наводнения, пожари, произшествия или наближаваща екокатастрофа, няма никаква опастност за числеността на човечеството, напротив. Ние по-скоро сме в състояние на загуба на смисъла, културно-исторически момент, в който всичко сякаш е измислено или направено, човекът се е отдръпнал, технологията го замества, идеите се рециклират. Меланхолията, свързана със загубата на смисъл обаче е много секси, тя се продава добре.
Как се изгражда апокалиптичната естетика в хиперреалността? Трудно ли е да се различи разказът за бъдещето от вече изживяното минало?
М.Д. Хиперреалното е това, което е нелинейно, както е и в нашето несъзнавано. Минало, настояще и бъдеще са неразличими. Future nostalgia е термин, който реферира до тези наративи и естетики, от които се вдъхнових за Никога повече понеделник. Знаете всички тези сериали и филми от последните години, в които действието се развива в бъдещето, но с почти всички компоненти от миналото. Концепцията за бъдешето е блян по миналото, по онзи момент, в който технологиите още не са се развили, но ние имаме допускане докъде ще стигне този процес в бъдещ момент, тоест сме имали виждане за бъдещето. Това също може да се прочете от филмите, към които имаше култ през 70-те, 80-те и донякъде 90-те. Попитах се защо е така… Донякъде намерих обяснение в носталгията по времето, когато се гледа към бъдещето, защото сега ние успяваме да си въобразим само неизбежна екокатасрофа, иначе казано апокалипсис. Разбира се, въпросите за миналото, настоящето и бъдещето, както и загубата на смисъл са и възрастови и поколенчески, но аз се занимавам с това, което извадих като тенденция от съдържанието на видео-развлекателната индустрия.
Възможно ли е това прегръщане на трансформацията, което споменаваш, да бъде искрено, или човечеството неизбежно саботира собствения си прогрес?
М.Д. Това за прегръщането на трансформацията е намек за иронията, с която подхождам към темата. Стремежът към по-чист и семпъл живот, духовност и т.н. Зад това стои отново желанието ни да се преживяваме като месията или като хората или човекът, който ще построи новия свят след края. Тук има и друго - ако има нещо след края означава, че няма да край, нали, една шепа хора ще оцелеем, тези, които сме избрани. Отново говоря за наративите в сериалите и филмите, те буквално дават картина на тези наши нужди и фантазии. Те имат функция подобна на религията - няма край, той е наужким, ние ще се преродим.
Как би описала виновния наратив, който движи представлението? Дали той е индивидуален (личната вина на всеки от нас) или колективен (общата вина на човечеството)?
М.Д. Бъди отговорен! Всяко твое действие и мисъл във всеки един момент е от значение за бъдещето на планетата - природата, децата, отдалечаването ни от апокалипсиса!
Колективната вина се превръща в лична, абстрактната вина се превръща в индивидуална перманентна виновност, а тя може да генерира голям гняв и отказ да се играе тази игра. Дори да са логически издържани тези мисли, фрази, слогъни, те са непосилни за индивидуалното съзнание. Тоест, ние търпим вменяване на прекомерна отговорност по отношение на страшното бъдеще на планетата, без нещо съществено да зависи индивидуално от нас. Ние сме част от големия пазар в ролята си на консуматори, като деца, които вкарват в стая с лакомства, а после ни казват, че за други деца няма и те ще гладуват, защото ние сме изяли тяхната дажба. Напълно подкрепям концепцията, че количеството от отговорни индивидуални избори би имало влияние спрямо средата, но не съм сигурна, че би имало и към планетата, големите пазари и т.н.
Съвременният човек е толкова удобно далече от начинa на производство, така както се ползва и от високите технологии без изобщо да има идея как те работят, че глобалното за него, за нас е само и единствено абстракция. Виртуалната реалност способства нашите вини да се поддържат по същия начин, по който и дава алтернативи да се терапевтираме от тях.
В този нов свят, където миналото и бъдещето се сливат, какво се случва с настоящето? Остава ли то някъде между тези две крайности, или просто изчезва?
М.Д. Нов свят няма, ние си фантазираме такъв. Стоим в лиминално време и лиминално пространство облъчвани от реклами. В асансьори, на летища, в чакални, по коридори - идваме отнякъде и отиваме нанякъде добре обгрижени нещо да ни звучи и говори, да не е тихо. Настояще няма. То постоянно изтича към миналото и бленува бъдещето.
Кой е най-големият мит, който разрушава представлението? Има ли голяма лъжа, която трябва да се разкрие, за да можем да излезем от цикъла на унищожение?
М.Д. О, не, не! Съвсем не влизаме в патетичното. “Никога повече понеделник” елегантно и неамбициозно поставя темите си, той всъщност е доста смешен пърформанс.
