ПУБЛИКАТА ПИШЕ #3 Страх, изящество и отвращение - Преди да изчезне на Жана Пенчева

Позволи си да не мислиш, позволи си да си наблюдател и задавай въпросите след това.

Звучи страшно… знам. Едва ли често се е случвало, някой спектакъл да ви накара да изключите мислите си и да се отдадете единствено на усещания.

Търсейки винаги логика, пропускаме да изживяваме и вкусваме. Преди да изчезне не е преживяване, на което може да се насладите пълноценно, ако търсите постоянно обяснение за всичко. В танца няма конкретна сюжетна линия, а по-скоро чувство и енергия, които преминават от изпълнителя в публиката. Почти невъзможно е зрителите да забележат едни и същи детайли и да възприемат видяното еднакво. Все пак, след излизане от залата, няма как логическото мислене на зрителя да не се задейства и изминалото съпреживяване да не го остави замислен.

Продължавайки да четете тези редове, вие се обричате на това в следващите страници да поразсъждавам малко вместо вас, пък после спокойно може да оспорите всичко казано, (ако се наложи).

Със сигурност Преди да изчезне е грабващо интереса събитие, но както всяка работа в прогрес, остават някои елементи за изглаждане, преди тези емоции да се превърнат в чиста форма на възхищение или по-точно - причина за вдъхновение за публиката в салона. 

Единствената актриса в спектакъла ме накара сериозно да се замисля върху физическите си възможности. Тя притежаваше един удивителен контрол върху тялото и движенията си на сцена. Всеки мускул работеше за нейния танц, като това превръщаше дори и най-натуралните човешки движения в невъзможни за пресъздаване от неподготвения зрител. Не казвам това с цел да подценя възможностите на публиката, но след като излязох от събитието се опитах да пресъздам на пръв поглед простото дишане, с което започна спектакълът - (изненадващо за мен) неуспешно. Същите тези движения преминаваха в конвулсии, които представляват процес, в който мускулите на тялото се съкращават и отпускат рязко и многократно. Получава се неконтролируемо треперене и видимо разтрисане на тялото. В случая, неконтролируемо нямаше, то само изглеждаше такова, но артиста успяваше да премине от това състояние на пълна физическа крайност към красив танц за секунди.

Бързите преходи от болезнено разтрисане на тялото към елегантно движение, създаваха удивителен контраст, който успяваше да задържи погледа или да върне обратно вниманието на разсеялите се зрители, като в случая не можем да виним последните. 

В хореографията на Жана Пенчева присъстваха и моменти на отдих - тихи пауз, които стояха естествено на фона на действието и дори засилваха контраста на движенията. Забелязах, че при тези моменти на покой, зрителите около мен губеха концентрация. Това може би бе породено и от слабото сценично осветление (изградено от Ралица Тонева), което по никакъв начин не мога да нарека типично и изпуснатите възможности, които то криеше. 

Прожекторите светеха странично и в комбинация с уменията на танцьора, успяваха да изкривят красивите женски форми в уродливи. Тези елементи постигнаха впечатляващ ефект, като зрителят имаше чувството, че наблюдава множество тела, скрити под кожата на изпълнителя.

Пред очите ни формите на артиста се променяха толкова радикално, че често се чудех: това един и същи човек ли е?

Страх, изящество, отвращение и удивление от красотата - всички тези емоции преминаха през мен, като наблюдател на случващото се. И въпреки че спектакълът се възползваше максимално от тази функция на нетипичното осветление, остава още една, не по-маловажна, която като че ли беше забравена или заметена под килима.

Сянката.

По стените на залата, често изплуваха големи и интригуващи силуети - отражението на тялото. Неминуемо, щом са там, те привличаха погледа и интереса ми. Дълго време вниманието ми (не само моето) беше отклонено от танца, защото щом има толкова интересно осветление, то би трябвало да има повече от една функция, нали?

На този етап се задействаха разсъждения, които мигновено ме откъснаха от изживяването. Когато сценичното действие не се възползваше от тази възможност на осветлението - тя от ефект се превърна в дефект, който проваляше възможността за пълната наслада от останалите качества на спектакъла. Светлината изглежда протестираше, оказваше мнима помощ на артиста да показва скритите форми в тялото и същността си, но понеже не получава нужното поле за изява, за отмъщение - краде вниманието на зрителя.

Най-сложната за коментар и разсъждение част - тази на сценичния разказ. Трудно е, защото както споменах в началото - спектакълът не следва сюжет, а по-скоро движение и емоция.
Тези две неща водят изцяло танца и създават усещането, че артиста няма контрол над собственото си тяло. Въпреки това, бих могла да споделя, че нещо липсваше в действието.

Финал…

Получихме завръзка и кулминация на движението, но не получихме развръзка. Преминахме през зима, пролет и лято, но не усетихме есента. Видяхме човешкия живот от първия поет дъх, през бурната сексуалност за вече зрялото тяло, но не видяхме как това тяло чезне и умира. Бяхме свидетели на възхитителна градация в човешките движения и усещания, но липсваше крайна точка. Стигайки до тези редове, трябва да отбележим, че все пак спектакълът се нарича Преди да изчезне и в такъв случай, може би развръзката не е необходима, но въпреки това не успях да изпитам нужното ми за един финал вълнение. Тази финална фраза, която кара хората да се изправят на крака, още преди артистът да е излязъл за поклон липсваше и липсата ѝ беше осезаема. 

Преди да изчезне е танц пренаситен с емоция, с натурално и магично движение, с невинност и сексуалност, с многолюдно присъствие (от един човек).

Все още обаче има елементи, които крадат вниманието на зрителя, или го карат да търси нещо, което липсва и да разсъждава. Почнеш ли да разсъждаваш се отделяш от чистата емоция. Точно заради множеството качества, които се крият в изпълнението, минусите сякаш изпъкват, понеже на красиво лице и най-малките бръчки лесно се забелязват.

Автор: Велислава Веселинова, студент Театрознание - НАТФИЗ.

Снимки: Федя Т. Цанова