Въздишки и възклицания. Там, където смисълът още не е дума, а напрежение.
Интервю с Искра Проданова.
В един свят, който извлича артикулация, оптимизира дишането и механизира всяко движение, какво ще стане, ако се предадем на неизказаното – на това, което отказва да бъде нещо друго освен изтичащ въздух? Какво ще стане, ако вместо да говорим, въздишаме?
confession of a sigh | 26 март 2026 Зала 2 | 19.00 часа
Тихият бунт какво се мъчи да постигне? На кои каузи е необходим той?
И. П. Творбата се занимава с неизказаното – онова, което остава в тялото, докато говорим. С онези микрожестове на дишането, които издават повече, отколкото думите позволяват.
Тихият бунт не се опитва да надвика системата – нито външната, нито вътрешната. Той се опитва да я разколебае. Не чрез лозунг, а чрез отказ. Отказ от участие в принудителната яснота, в очакването всичко да бъде незабавно формулирано, позиционирано и защитено.
Въздишката е именно такъв жест. Тя се появява там, където езикът започва да произвежда повече шум, отколкото смисъл.
Тихият бунт не крещи – той забавя ритъма на системата.
Този бунт принадлежи на междинното – на пространството между крайностите, където сложните състояния не могат да бъдат сведени до бинарни позиции. Той защитава правото на пауза, на недовършеност, на неяснота.
Защо конструираните значения в езика и извън него се провалят? Къде се наместват балоните на недоизказването?
И. П. Езикът днес е преексплоатиран. Думи като „свобода“, „солидарност“, „грижа“ циркулират до степен, в която започват да означават едновременно всичко и нищо. Когато думите се отделят от преживяването, те се превръщат в реторика. Езикът се проваля там, където тялото още не е приключило с преживяването. Недоизказаното се премества в тялото – в гърдите, в гърлото, в диафрагмата. Там, където смисълът още не е дума, а напрежение.
Въздишката живее точно в това двусмислие. Тя е едновременно освобождаване и задържане, приемане и съпротива.
Каква методология използваш, за да обозначиш пространството на въздишките, как се чертае контур на невидимото и как се научи да го чуваш?
И. П. Методологията е автоетнографска и звукова. Тя започва с наблюдение на собственото тяло – как се появява въздишката, къде се поражда и как се движи въздухът. Постепенно тези наблюдения се превръщат в своеобразна партитура – телесна нотация на емоциите. Въздишките се описват чрез звук, място в тялото, посока на дишането, движение на очите.
Това е опит да се картографира афектът, преди той да се превърне в език. Контурът на невидимото се чертае чрез слушане. Не като търсене на мелодия, а като внимание към микродвиженията на въздуха. Да се научиш да чуваш въздишката означава да се откажеш от очакването за еднозначен смисъл и да приемеш нейната амбивалентност.
Слушането тук е метод, а не просто сетиво.
С какво значение са обществените въздишки, не са ли вериги на негодувание? Как свързваш доброто и лошото и бунта и приемането в един пърформанс – инсталация?
И. П. Обществените въздишки не са просто вериги на негодувание. Те са маркери на колективно напрежение – знак за нещо, което все още не е намерило форма на изказ. Въздишката е изненадващо сложна. Тя може да бъде умора, облекчение, скръб, ирония, нежност. Понякога дори всичко това едновременно. Колективната въздишка е акустика на общото ни напрежение. В пърформанса бунтът и приемането съжителстват в един и същ дъх. Въздишката може да бъде както капитулация, така и подготовка за действие.
Инсталационното пространство позволява тези състояния да съществуват едновременно, без да бъдат фиксирани като правилни или грешни.
Към какво се стреми признаването, не губи ли обаянието си „непознатото“, след като се опитаме да го нарисуваме?
И. П. Признаването тук не е акт на обяснение, а акт на допускане. То не се стреми да изчерпи мистерията на непознатото, а да създаде условия, в които то може да бъде споделено. Да признаеш нещо не означава да го разкриеш напълно – означава да му дадеш място, да му позволиш да остане, да присъства.
Работата не фиксира смисъла. Тя само създава пространство, в което онова, което обикновено остава неясно или неизказано, може да бъде усетено.
Към какъв режим на ново знание се ориентира confession of a sigh?
И. П. Confession of a Sigh отваря поле на съприсъствие – пространство, в което може да се сподели форма на заедност в тишината чрез собствените и чуждите въздишки. Тук не се изисква те да бъдат превеждани в думи или защитавани като позиция. Въздишката остава жест между звук и мълчание, между чувство и изказване. В настоящия исторически момент потокът от новини, образи и тревожни събития ни поставя в състояние на постоянна реактивност. Непрекъснато се очаква да формулираме позиция и да реагираме незабавно.
В този контекст Confession of a Sigh предлага друго темпо на присъствие – пространство на пауза. Не като бягство от реалността, а като възможност тялото да обработи натрупаното напрежение, преди то да бъде превърнато в аргумент.
Въздишката се превръща в най-малката единица на признание.
Тук се появява различен режим на знание – емпатично и въплътено знание. Знание, което се формира не чрез аргументи, а чрез споделено преживяване на звук, въздух и ритъм.
В този смисъл Confession of a Sigh не предлага отговори. То създава условия за слушане – към себе си, към другите и към пространството между думите. Именно там се появява възможността за знание, което допуска многогласие, колебание и споделена тишина.
Там, където езикът спира, започва слушането.