Танцуването със страха е част от моя процес на трансформация.
Интервю със Зия Азази. Свещеността не е нещо, което преподавам – тя се появява, когато хората наистина се срещнат със себе си.
З.А. За мен въртенето не е просто физическо движение. То е смес от физическа, емоционална и умствена активация, която се случва едновременно. Всяко завъртане ме дърпа към неизвестното. Границата между яснота и загуба на себе си се появява точно на ръба на това неизвестно. Докато съм свързан с тялото си, дъха и баланса си, оставам от ясната страна. Но когато изгубя тази връзка, се подхлъзвам към объркване. Навигирам тази граница съзнателно. Знанието, опитът и интуицията ме водят да остана точно на ръба, без да падна. Там започва трансформацията.
С какви ментални или емоционални граници се сблъскваш в процеса си – и как ги преодоляваш, без да изгубиш себе си?
З.А. Менталните граници често се проявяват като въпроси: Защо правя това? Какъв е смисълът? Емоционално, минали преживявания или страхове от бъдещето могат да ме забавят. Но практиката ми ме учи, че самото движение е ключът. Докато тялото, мислите и емоциите продължават да текат, тези граници не остават фиксирани. Като запазя осъзнатостта си към физическото тяло и следвам интуицията си, продължавам напред, без да се изгубя.
Страхуваш ли се понякога какво може да откриеш – или загубиш – в собствения си дервишки процес? Каква роля играе страхът в твоята сценична трансформация?
З.А. Да, страхувам се. Въртенето означава да пусна това, което знам за себе си, дори и чувството за контрол. Страхът се появява естествено. Но вместо да му се съпротивлявам, работя с него. Страхът ми напомня да бъда внимателен и присъстващ. На сцената страхът не е нещо, което ме блокира – напротив, той ми помага да се фокусирам. Танцуването със страха е част от моя процес на трансформация.
Описваш EMBER, като момента между огъня и пепелта – все още топъл, все още жив. Каква е основната емоционална или философска точка на фокус в това произведение?
З.А. Произведението е отражение на къде се намираме като човечество днес. Знанието ни позволява да растем, да се развиваме и да създаваме съвременен живот. Но същото това знание, ако се използва без осъзнатост, може да ни унищожи и аз подчертавам този парадокс. Огънят символизира знанието. Ако не го овладеем с внимание, този огън ще ни изгори. Моята постановка показва това – накрая онзи, който носи огъня, умира вътре в стесняващия се кръг от пламъци. Искам хората да усетят това предупреждение: ако не внимаваме, знанието няма да ни спаси – то ще ни погълне.
Как преправяш традицията на дервишите за съвременната публика? Това преосмисляне ли е, бунт, почит – или всичко едновременно?
З.А.Всичко това. Уважавам традицията, но също така я разчупвам. Днешните хора имат нужда от свобода, не от строги ритуали. Вземам същността – въртенето като начин на трансформация – и я оформям в нещо съвременно и лично. Искам хората днес да използват въртенето като инструмент за собствено себеоткриване. Така че, да – това е обновление, бунт и почит едновременно.
Какъв вид изследване предприемаш при създаването на този вид творби? Научно, телесно, медитативно – или по-инстинктивно?
З.А. Изследването ми е многопластово. Уча анатомия, биомеханика, психология, невронаука. Но също така вярвам на тялото и интуицията си. Самото движение е изследване. Истинската трансформация се случва, когато знанието, опитът и интуицията се срещнат. Това оформя работата ми.
В свързването на древната суфистка практика със съвременния спектакъл как се уверяваш, че същността не се губи в естетическата интерпретация?
З.А. Защото за мен въртенето не е представление – то е начин на съществуване. Естетиката, която виждате на сцената, е страничен ефект от моята реална трансформация. Когато наистина преживявам собственото си въртене, красотата се появява естествено. Целта ми не е да изглеждам добре; тя е да бъда истински. Така същността остава жива.
Как превеждаш този толкова личен процес в работна среда като уъркшоп? Как водиш другите през преживяване, което по същество е толкова вътрешно?
З.А. Въртенето не е нещо мистично – то е нещо човешко. Каня хората първо да забележат телата си. Дъха, баланса, движението си. След това отварям пространство да движат и емоциите и мислите си. Не преподавам стъпки. Създавам пространство, в което всеки да намери своя собствен път. Моята роля е да водя, не да контролирам.
Когато работиш с участници, какво се стремиш да отключиш най-напред у тях? Става ли дума за физическа техника, емоционална отвореност или нещо по-фино?
З.А. Винаги започвам с тялото. Физическото осъзнаване е първото. Щом почувстват тялото си, умът се успокоява и емоциите започват да се отварят. Физическото заземяване е ключът, който отключва всичко останало.
Как запазваш свещеността на дервишкото преживяване, докато го споделяте с другите? Има ли граница между преподаването и инициацията?
З.А. Не давам на хората догма или система. Помагам им да открият своята собствена. Свещеността не е нещо, което преподавам – тя се появява, когато хората наистина се срещнат със себе си. За мен преподаването и инициацията са едно и също: и двете са начин да помогнеш на някого да започне собственото си пътуване. Аз просто отварям вратата. Преживяването прави останалото.
